Защита правата на човека


Категория на документа: Право



Основните права и свободи - свобода на мисълта, на собствено мнение, на сдружаването, на пресата, свобода на религията, равенство пред закона, гаранции за собствеността и пр., се съдържат още в първите конституции от края на 18 век. Идеята за правата на човека, макар и не с това наименование, има ключова роля през целия 18 и началото на 19 век. Процесите на формулиране и отстояване на правата на човека, са катализирани от неспособността на управляващите да уважават свободата и равенството на хората.

ІІ. История на понятието ''права на човека''

От дълбока Древност е прието, че съществото "Homo Sapiens", не само се разграничава съществено от останалите живи същества (животните), но и притежава отличаващи го от тях определени основополагащи ценности - права и свободи, за да живее достойно.

Тези права и свободи се отнасят без изключения за всички представители на човешкия род - без разлика на раса, пол, цвят на кожата, религия, език, произход, убеждения, имотно състояние или други признаци. От момента на раждането си, всяко човешко същество придобива права (естествени права), наричани "права на човека", които всъщност представляват глобална общочовешка ценност и принадлежат на всички хора, на цялата човешка общност без изключения или ограничения. Смисъла е, че "правата на човека" са естествени права, предоставящи на всяка човешка личност възможност да проявява своите индивидуални качества, като разум, талант и други способности, както и да удовлетворява своите потребности. Правата на човека обхващат основни права и свободи, които имат естествено - правен произход и за да може всеки човек да живее достойно, държавата трябва задължително да му гарантира определения жизнен минимум от необходимите духовни и материални ценности.

Постепенно основите права и свободи на човека се развиват и усъвършенстват, чрез преминаване от етапите на индивидуални, социални, вътрешнодържавни права и свободи, до формирането им като международни.

В съвременния живот се приема, че съществуват три вида права:

* - Първи вид индивидуални права, това са гражданските и политическите права (право на живот, свобода на словото и т.н.)

* - Втори вид индивидуални права, това са икономически, социални и културни права (право на труд, право на социално осигуряване и др.)

* - Трети вид са колективните права, които са свързани с глобалните проблеми (право на мир, право на здравословна околна среда и др.), както и с правото на комуникиране, правото на достоен начин на живот и др.

С образуването на първите човешки общности, е възникнала нуждата и е започнало формирането на правата на личностите в тези общности. Първо в първобитните, а по-късно и в племенните общности, са били установени едни права за членовете и други права, включващи определени превилегии, за вождовете, шаманите и техните семейства.

По-късно с вузникването на държавите, тези примитивни форми и правила на общуване, са трансформирани в закони, които в своите бъдещо развитие са разделяли правата на човека на "равни и по-равни"; "силни и слаби"; "бедни и богати".

В древността, както и днес, макар, че на практика са различни, правата на човека са били предмет на философски съждения, според които между хората трябва да има справедливост и равенство.

Философът и писател Джон Лок, въвежда терминът "права на човека". Още от древността е прието, че правата на човека имат естествено-обективна природа, т.е. те са присъщи на всяко човешко същество след неговото раждане. Първоначално в Древна Гърция се прилага идеята за съществуването на естествените права на човека, а в последствие Римското право я приема и доразвива, прокламирайки, че източник на първичния суверенитет е народът.

В краят на 18 век се формира либерална коцепция, която се основава на следните принципи: всеки индивид е субект на определен минимум от естествени права - свобода, равенстов, собственост и т.н.; правата и свободите на индвивида, определят и ограничават държавната власт. В началото на 20 век, формират Доктрина за правата на човека, поставя на първо място гражданските и политическите права, като по-късно се разграничават двата вида индивидуални права. В края на 20 век, а и в наши дни, продължава утвърждаването на формиралият се трети вид права - колективните. На определен етап от своето развитие, човешките права и свободи, получават реално разграничаване и утвърждане.

III. Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
История по нейното създаване.

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи е част от Европейската система за защита правата на човека, заедно с Европейската социална харта, Европейската конвенция за предотвратяване на изтезанията и нечовешкото или унизително отнасяне или наказание. Тези актове са приети от Съвета на Европа - регионална междуправителствена организация, създадена след Втората световна война.

Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи или ЕКЗПЧОС е основополагащ акт и правен инструмент на Съвета на Европа. Тя представлява международен договор, изработен и приет в рамките на Съвета на Европа през 1950 г. и влязъл в сила през 1953 г. за страните-учредителки на Съвета на Европа. С него се признават основните граждански и политически права на човека в европейската международна общност, като се урежда контролът за тяхното спазване чрез създаване на Европейския съд по правата на човека. С нея за първи път се дава възможност на индивида да се обърне към международен съд. Поради тази причина тя представлява сериозна международна гаранция за защита на правата на човека. Що се отнася до териториалното й действие, тя се прилага по отношение на всички, които живеят на територията на страните членки, независимо от техния произход и гражданство. Към Конвенцията има протоколи, с които се обявяват или се детайлизират вече обявени права. Присъединяванто към тях обвързва държавите съответно с нови задължения.

Конвенцията е в сила за България от 1992г. С нея се създаде възможност за всеки български гражданин, неправителствена организция или група граждани да сезират Европейския съд по правата на човека за нарушени техни права, които са провъзгласени в Конвенцията. Това означава, че след изчерпване на вътрешноправните средства за защита на субективното право възниква ново, процесуално по характер, субективно право за търсене на решение на спора от институции, застраховани в по-голяма степен от възможно влияние и призвани да прилагат общи международноправни стандарти в тази област. Така българските граждани получават една различна от вътрешноправните гаранция за защита на субективните си права.

След ноември 1998г., Европейският съд по правата на човека е единственния постоянно действащ юрисдикционен орган. Дотогава в рамките на Европейската система за защита правата на човека са действали три органа: Комисията по правата на човека, Европейски съд по правата на човека и Комитет на министрите Едно от предимствата на новия механизъм се състои в това, че в рамките на Съда участието на съдиите на всички етапи от разглеждането на жалбите дава възможност практиката на Съда да бъде последователна и добре аргументирана. Друго важно предимство е това, че в самата Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС), въз основа на която бе създаден самият Съд, вече е включено и политическото изискване държавите да признават правото на частна жалба, както и задължителната юрисдикция на Съда.

Юрисдикцията на съда се разпростира върху всички въпроси, засягащи тълкуването и прилагането на конвенцията и на протоколите към нея. Това е един от най-ефективните органи за защита правата на човека поради факта, че той може да разглежда жалби от всяко лице, неправителствена организация или група лица, които твърдят, че техни права, обявени в Конвенцията и протоколите към нея, са нарушени. Съдът обаче може да разглежда даден случай само след изчерпване на всички вътрешноправни средства за защита в съответствие с общопризнатите норми на международното право и в срок от шест месеца от датата на постановяване на окончателното решение на националната инстанция. В Конвенцията се предвижда също, че всяка високодоговаряща страна може да сезира съда с всяко нарушение на разпоредбите на конвенцията и на протоколите към нея, извършено по нейно мнение от друга високодоговаряща страна. Актовете на Европейския съд по правата на човека имат пряко действие в националните правни системи. Съдът може също да дава и съвещателни мнения по искане на Комитета на министрите и Съвета на Европа, но той може да дава мнения само по правни въпроси, отнасящи се до тълкуването на Конвенцията и протоколите, тези мнения не могат да се отнасят до съдържанието или обхвата на правата и свободите, определени в Конвенцията.

Конвенцията е международен договор. Следователно към нея се прилагат правилата на тълкуване на международни договори. При тълкуването й обаче трябва да се има предвид особеният й характер на договор за съвместно осъществяване на правата на човека и основните свободи. Предметът и целта на Конвенциятакато акт за защита на отделния човек изискват разпоредбите й да бъдат тълкувани и прилагани така, че гаранциите да станат практически и ефективни.

IV. Способи за защита правата на човека според правото на Европейския съюз.

Според постоянната съдебна практика, правата на човека са неразделна част от общите принципи на правото, спазването на които се осигурява от Съда. За тази цел Съдът взема предвид конституционните традиции на държавите членки, също както и насоките, които дават международноправните актове по защитата на човешките права, по които държавите членки са страни, или в чието изработване са участвали. Така гражданите на Съюза се сдобиват със защита срещу актовете на Съюза, идентична на тази, с която разполагат по отношение на държавите-членки и всички институции подлежат на съдебен контрол. Това е и най-ефективният способ за защита на правата на човека в рамките на Европейския съюз. В чл.19 от Договора за Европейския съюз се казва, че Съдът е този, който "осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането" на актове, приети от институциите. Хартата на основните права на Европейския съюз безпорно е акт на институциите на Съюза, от което следва, че при нарушаване на закрепените в нея права, всяка държава- членка, институция, физическо или юридическо лице може да подаде иск пред Съда. Това изрично е предвидено и в чл.47 от Хартата, в който се казва: "Всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия."Съдебната защита по своето същество изразява правораздавателната компетентност на Съда, която се осъществява чрез различни искови производства(т.нар. "преки искове"), в рамките на които Съдът се произнася окончателно по правния спор, по който е сезиран.

Един от тези преки искове е този за отмяна на незаконосъобразни актове на институциите на Съюза, уреден в чл. 263 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС). Съдът има правомощие да обяви акта за недействителен, но не и да го измени или замени с решението си. В случай, че е необходимо, Съдът може да постанови в решението си кои последици на отменения акт ще се запазят. С това той осъществява контрол за законосъобразност, но не и за целесъобразност. Подлежат на съдебен контрол всички правнообвързващи актове на интситуциите на Съюза, което води до широк кръг правнолегитимирани ищци. Държавите-членки, Европейският парламент, Комисията и Съветът са т.нар. "привилегировани ищци" и основанията за иска им са изчерпателно посочени в чл. 263 пар. 2. Следващата група са Сметната палата и Европейската Централна Банка, но само когато целта на иска е защита на техните изключителни правомощия. Според параграф 4, физическите и юридическите лица могат да заведат искове за отмяна на незаконосъобразни актове, но само в случаите когато актовете или отделни техни норми ги засягат пряко и лично, и не са свързани с мерки за изпълнение. Това до голяма степен стеснява степента им на защита, но ако издадения акт нарушава признатите им права и свободи, закрепени в Хартата, то тогава без съмнения искът им ще е допустим.

Друг начин за защита чрез съдебния способ е по пътя на възражението, предвиден в чл. 277 от ДФЕС. Предпоставка за отмяна на акт без исков процес е единствено наличието на незаконосъобразен акт и друг правен спор.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Защита правата на човека 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.