Търговска марка в българското международно частно право


Категория на документа: Право




Русенски университет "Ангел Кънчев" , гр. Русе
Юридически факултет
Специалност ПРАВО

КУРСОВА РАБОТА

Тема: Уредба на правото на търговска марка в българското международно частно право. Закрила на правото на марка. Европейска търговска марка - значение и правна уредба. Спорове.

Изготвил: Проверил:

Уредба на правото на търговска марка в българското международно частно право.
Тъй като търговската марка представлява обект на индустриална собственост, която се включва в интелектуалната, правата върху нея са уредени в Раздел II на КМЧП, озаглавен "Права върху обекти на интелектуална собственост". Чл. 71, ал.2 от този раздел гласи, че възникването,съдържанието, прехвърлянето и прекратяването на права върху обекти на индустриална собственост се уреждат от правото на държавата, в която е издаден патентът или е извършена регистрацията, съответно в която е подадена заявка за издаване на патент или за извършване на регистрация. Нормата е двустранна и външно дава възможност за прилагане на чуждо право от българския съд. Последният обаче по правило ще бъде компетентен, когато държавата, в която е подадена заявката или е издаден патентът, е бъларската. С оглед на межднародната компетентност (чл.22, параграф 4 Регламент 44/01 и чл.13 ал.2 КМЧП) това ще е правото на компетентния съд (lex fori). Приципът, който е заложен в определянето на приложимото право обаче, е свързан с териториалното действие на закрилата (lex loci protectionis). Препращането не е изключено изрично, но поради съвпадането между компетентен съд и приложимо право практически е невъзможно. Ето защо по правило българския съд след като установи своята компетентност, ще прилага собственото си материално право съдържащо се в Закона за марките и географските означения (ЗМГО).
По смисъла на чл.9 ЗМГО марката представлява знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Такива знаци могат да бъдат думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци. Съществуват няколко вида марки: търговска марка, марка за услуги, колективни, общоизвестни и сертификатна марка. Търговска марка - знак за отличаване на стоки. Тази марка може да е притежание съвместно на две или повече лица, като разпореждането с нея се осъществява със съгласието на всички притежатели. Марката за услуги навлиза в България след 1998 г. с подписването от страната ни на Лисабонския договор. Колективните марки обслужват цяла група производители, които са се обединили в отделно ЮЛ, създадено специално, за да се осигури ползването на марката. То трябва да представи в Патентното ведомство на конкретната държава правила за ползването на марката от различните членове на сдружението. Правото върху търговската марка е притежание на това ЮЛ (чл.29 ЗМГО). Общоизвестната марка е тази, която е известна в определен кръг бизнес среди. Общоизвестността се доказва с рекламни материали, изложби, разпространение на определен вид стоки в определени среди. Сертификатната марка се ползва от самостоятелна група производители, които са отделни сами по себе си. Тя обаче принадлежи на друго лице, което не може да я употребява за означаване на произвеждани от него стоки или услуги, а само дава разрешението си и контролира ползването й (чл.30,(1) и (3) ЗМГО).
Марката има няколко функции: отличаваща - отличава стоките и услугите на различните производитли една от друга; гаранционна - представлява гаранция за качество на предлаганата стока или услуга и третата функция е тази, че указва произхода на стоките и услугите.
Търговските марки са подчинени на регистрационен режим, който има за цел получаване на изключително право върху тях на територията на Република България (чл.10 ЗМГО). Регистрирането им става в специален регистър на Патентното ведомство (ПВ) по пътя на административното производство.
Заявителят може да бъде местно или чуждестранно физическо или юридическо лице. Той може да извършва действия пред ПВ лично или чрез местен представител по индустриална собственост. Регистрацията на българските марки в чужда държава ще се извърши според изискванията на чуждото законодателство.
Заявката за регистрация дава право на приоритет пред по-късно постъпилите заявки за регистриране (чл.34 ЗМГО). За да бъде регистрирана марката, е необходимо да не е налице някое от абсолютните или относителните основания за отказ на рагистрация, посочени в чл.11 и 12 ЗМГО. Тези основания представляват пречки, отрицателни условия за регистриране, на които трябва да отговаря марката. Важно практическо значение има изискването предложената за регистриране марка да не е идентична на по-ранна марка, когато стоките или услугите на заявената и на по-ранната марка са идентични, както и да не съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване с по-ранната марка, поради идентичността или сходството между заявената и по-ранната марка и идентичността или сходството на стоките и услугите на двете марки (чл.12,(1),т.1 и2 ЗМГО). Законът ясно посочва коя е по-ранната марка в чл.12,(2) ЗМГО.
Чрез регистрацията заявителят придобива правото върху търговската марка, считано от датата на подаване на заявката(чл.10,(1) ЗМГО), което включва правото на притежателя й да я използва, да се разпорежда с нея и да забранява на трети лица да използват идентична или сходна марка в търговската дейност без неговото съгласие(чл.13 ЗМГО) за срок от 10 години (чл.20, ал.1 ЗМГО). Разпореждането с правото върху търговска марка включва както възможността за неговото прехвърляне (чл.21 ЗМГО), така и разрешението за използване на марката от друго лице чрез сключването на лицензионен договор (чл.22 ЗМГО), при което се прилагат правилата на Търговския закон и Закона за патентите.
Лицензионният договор се сключва в писмена форма. Лицензията може да бъде неизключителна или изключителна в зависимост от това съответно дали с нея се дава, или не се дава, право на лицензополучателят да предоставя лицензии със същия предмет на други лица. Лицензодателят може и занапред да упражнява правото си върху търговската марка наред с лицензополучателя. И прехвърлянето на правото върху търговска марка, и лицензионните договори се вписват в бюлетина на Патентното ведомство.
От момента на възникване на правото на търговска марка, възниква и правото на неговата защита.
Закрила на правото на марка.
Търговската марка е неразривно свързана с осъществяването на търговска дейност. Това личи и от обстоятелството, че правото на защита на марката се прекратява, ако не е използвана или не е предоставена за използване от друго лице в течение на 5 г.- чл.19 ЗМГО. Практически, нарушаването на правата на титуляра в тази материя се осъществява винаги чрез някаква дейност на трети лица, чрез противоправното използване на марката. Ето защо защитата на търговските марки е тясно свързана със защитата на конкуренцията - чл.2 Закон за защита на конкуренцията (ЗЗК). Титулярът на марката разполага с исковете по ЗЗК.
Притежателят на право върху марка има възможност да го защити и чрез: 1)гражданскоправна защита - чрез исковете по Раздел II на Глава V, чл.75-77 ЗМГО; 2)административно-наказателна защита - по чл.81 ЗМГО и 3)наказателна защита - по чл.227 от Наказателния кодекс (НК).
Закрила на правото на марка се дава и с мерките за граничен контрол, предвидени в Раздел III на Глава V ЗМГО, конкретизирани в Наредбата за гранични мерки за защита на права върху интелектуална собственост (НГМЗПИС) (обн., ДВ, бр.98 от 2000г.), която дава само шанс за предотвратяване достъпа на вносни "ментета" до българския пазар и ранното задействане на трите споменати защитни механизми. Такива мерки са предвидени и в Споразумението за свързаните с търговията аспекти на правата върху интелектуалната собсвеност - ТРИПС, по което Република България е страна.
За да може да се ползва марката в чужбина, тя трябва да се регистрира там. В тези случаи закрила се получава от съда, където марката е регистрирана и се прилага правото на същата държава.
Европейска търговска марка - значение и правна уредба.
Системата за регистрация на търговската марка на Европейската Общност (ЕО) е част от европейското общностно право. Тя се базира на Регламент 40/94г. на Съвета и неговото изменение от 1999 г. Нейната основна цел е да създаде по-благоприятни условия за развитието на единния европейски пазар и свободното движение на стоки и услуги. Важна роля в този преходен период имат националните законодателства и Директива 89/104 на Европейския съвет за хармонизацията на законите, свързани с търговски марки в страните-членки на Общността.
Хармонизирането на правото в областта на търговските марки в Европа има дълга предистория. Тя започва още в средата на двадесети век с идеята за създаване на единна европейска система за закрила на марките. През 1988 г. тази идея временно е изоставена поради политически проблеми, свързани с мястото на установяването на ведомството на ЕИО за търговски марки, и официалните езици, които ще бъдат използвани за целта. Взема се решение да бъде приета Директива на съвета за хармонизиране правото на търговски марки. Тя се нарича "Първа директива" и нейната цел е не пълното сближаване на националните маркови закони, а хармонизиране само на онези разпоредби в тези закони, които най-пряко влияят върху функционирането на вътрещния пазар.
В Директивата се посочва, че могат да бъдат закриляни марки на стоки, марки на услуги, индивидуалните, колективните, гаранционните или сертификационните марки, които са регистрирани или са заявени за регистрация. Изброени са критериите, на които трябва да отговаря един знак, за да може да бъде регистриран като марка, а именно: да може да бъде представен графично и да има отличителни качества. Най-подробна е уредбата на основанията за отказ за регистрация и заличаване на вече регистрирани марки. Дефиниран е обхватът на материалното право върху марката, посочени са правилата за изключителна и неизключителна лицензия, условията за преклудиране на правото поради бездействие, както и редица особени разпоредби относно колективните, гаранционните и сертификационните марки.
Изпълнението на препоръките на Първа директива от всичите държави-членки на Европейския съюз отнема няколко години. Първата страна, която променя своя закон за търговските марки в изпълнение на Директивата, е Испания - през 1989 г., а последната е Ирландия - през пролетта на 1996 г. С това вече се счита, че са налице условията за постигането на по-важната цел, а именно създаването на единна европейска система за закрила на марките в рамките на Общностния пазар.

След приемането и изпълнението от повечето държави-членки на Първата директива европейският законодател пристъпва към приемането на нов общностен акт, който е с по-голяма юридическа сила, тъй като подлежи на директно приложение, без да е необходимо транспортиране в националните законодателства на държавите. Това е Регламент 40/94 на Съвета, създаващ търговска марка на Общността. Учредява се специално европейско ведомство, което да администрира дейността по регистриране и закрила на тези марки. То е разположено в гр. Аликанте в Испания и се нарича Ведомство за хармонизиране на вътрешния пазар. Работата на това регионално ведомство е организирано по модела на националните ведомства. В него работят експерти, които са компетентни да извършват формална експертиза по заявка и експертиза по същество. Действат още отдел "Възражения", отдел "Отмяна", отдел "Правен и уравление на търговската марка" и апелативни колегии, които се произнасят по споровете. От изложеното е видно, че докато Международното бюро на СОИС осъществява предимно административни функции по отношение на международната заявка, то ведомството в Аликанте има и редица компетенции по същество.
Най-характерното за търговската марка на Общността е, че тя има еднакво действие навсякаде в Общността. Тя може да се регистрира, прехвърля, изоставя, изгубва, да се обявява за недейстеителна и да се забранява само по отношение на цялата Общност (чл.1, ал.2 от Регламент 40/94).
Както беше отбелязано още в началото, при търговската марка на Общността има една заявка, едно ведомство, един език и една валута, в която се плащат всички такси. Има изрично посочване на критериите, на които трябва да отговаря един знак за да бъде закрилян като марка на Общността, както и абсолютно унифицирана процедура за регистрация, при която и формалната експертиза, и експертизата по същество се извършват от експертите на ведомството. Това гарантира на заявителя, че ако бъде уважена заявката му от експертите във ведомството, то той ще получи закрила за цялата Европейска общност и съответно, ако са налице пречки за регистриране на марка в една от държавите-членки на Европейския съюз, това ще доведе до отказ за регистриране на търговска марка на Общността като цяло. В този случай ще се наложи заявителят да пристъпи към международна регистрация по Мадридската система, което ще му даде възможност да получи закрила поне в някои европейски държави. Това единство на търговската марка на Общността дава въможност за автоматично безвъзмездно разширяване на зарилата в териториален аспект в случай на териториално разширение на Европейсия съюз. Такъв пример вече е налице. От 01.05.2004 г. до днес към Европейския съюз се присъединиха нови дванадесет държави, за които от момента на присъединяването всички регистрирани в Службата за хармонизиране на вътрешния пазар (OHIM) марки се считат за закриляни и на тяхна територия.
Единството на търговската марка на Общността се отразява и при преценката за нейното използване. Това изискаване на Парижката конвенция за използване на марката - съответно заличаването й при неизползване за определен период - обикновенно 5 г. - е намерило отражение и в Регламент 40/94. При спазваето на това изискване не е необходимо притежателят на марката да доказва, че я използва във всяка държава, в която има регистрация, а е достатъчно тя да бъде използвана в поне една държава от Европейския съюз.
Положителни и отрицателни характеристики на Европейската система за регистрация на търговска марка на Общността.
В Регламент 40/94 законодателят е подходил с конкретика и изчерпателност на критериите, на които трябва да отговаря марковият знак. Ясно прозира заимствеността на тези критерии от Първата директива. Те са два: знакът да може да бъде представен графично и да има отличителна способност. Посочени са и видивите знаци, за които може да се иска регистрация: думи, включително лични имена, рисунки, букви, цифри, оформлението или опаковката на стоката. Макар на пръв поглед това посочване да е посочено като изчерпателно, на практика то е само примерно. В Европейското ведомство се допуска регистрирането освен на посочените словна, фигуративна, цветна и триизмерна марка, още и на звукова марка. Достатъчно е в заявлението да бъде представено графично изображение на звуците чрез ноти. Следвайки тази логика, се налага и изводът, че би могло да се потърси закрила и на марка, съставляваща по своята същност определен аромат, стига в заявлението да се представи графично чрез химическата формула на съединението, излъчващо този аромат. Това голямо разнообразие на обектите, които могат да бъдат регистрирани като търговска марка на Общността, не е възприето от всички национални законодателства. Включително и някои европейски държави подхождат по-консервативно към знака, който може да съставлява марката. Ето защо се оказва по-благоприятно в този случай да се потърси закрила чрез търговката марка на Общността, а не на национално ниво или чрез Мадридската система, където е твърде вероятно да се получи отказ.
Това правило се прилага със същата сила и във връзка с преценката за наличието на абсоютни и относителни основания за отказ за регистрация, както и на основанията за отмяна и недействителност на регистрацията. Регламентът, стемеейки се да предостави наднациоална закрила на марката, посочва изрично общи за всички марки и заявители основания за отказ за регистрация (абсолютни и отрицателни), както и основания за отмяна и недействителност на вече регистрирана марка. Всички тези основания се преценяват от експертите на съответните отдели във ведомството в Аликанте и техните решения подлежат на обжалване пред Апелативния съвет във ведомството, а след това пред Съда на европейските общости. Това дава възможност да се утвърди единна практика в тълкуването и прилагането на разпоредбите, съдържащи тези основания, както и заявителят или неговият представител предварително да прецени вероятността от уважаване или отхвърляне на исканията му.
Друга положителна характеристика на системата за регистриране на търговската марка на Общността е това, че при нея могат да бъдат заявители широк кръг лица: физически и юридически лица, граждани на държави-членки на Европейския съюз; физически и юридически лица - граждани на държави-членки на Парижкия съюз, приравнените на тях граждани, които имат местожителство, седалище или активно действащо предприятие в държава-членка на Парижкия съюз, както и съгласно измененията от 1990 г. - гражданите на държавите, които участват в Споразумението TRIPS. На практика кръгът от лица, които могат да подават заявки за регистрация на търовска марка на Общността, покрива почти целия свят.
Регламент 40/94 е либерален и по отношение на езика, на който може да бъде написана заявката - на всеки един от официалните езици на европейския съюз. В нея обаче задължително се посочва и втори език, на който ще се водят евентуално бъдещите производства по оспорване, отмяна и недействителност. Това да е един от езиците на ведомството: английски, френски, немски, испански и италиански.
Разбира се, търговската марка на Общността има и недостатъци. На първо място, това е нейната териториална ограниченост. Тя предоставя наднационална закрила на марката, но само на територията на Европейския съюз, изключвайки възможността за такава закрила в САЩ, Русия и Китай, където търговският обмен е с несравнимо големи мащаби.
Друг недостатък на търговската марка на Общността е нейното единство. В някои отношения то води до положителни резултати, както беше посочено по-горе, но в други - до отрицателни. Ако експертизата установи, че са налице пречки за регистрация на марката по отношение на една държава-членка на Общността, това е достатъчно условие за отказ за регистрация на марката за цялата Общност. Също така, ако при вече регистрирана марка на Общността се установи наличието на основание за отмяна или недействителност на марката на територията на една държава-членка на Общността, това ще бъде достатъчно, за да бъде анулирана регистрацията за цялата Общност. В тази ситуация Регламентът предвижда възможност за трансформиране на европейската регистрация в множество национални такива в държавите, в които това не би протоворечило на вътрешното им законодателство, но това е свързано с допълнителни такси и разноски.
Спорове.
Първите съдебни решения, отнасящи се до неправомерно използване на търговски марки, датират от 1656г., като техният брой непрекъснато нараства до средата на IX век, когато националните парламенти гласуват и първите закони за защита на търговските марки. Тези първи съдебни решения са базирани върху идеята за възможността от объркване, идея, която законодателят приема като критерий, определяйки обема и обхвата на гражданскоправната защита, приложима по отношение на търговските марки. Според правната теория, правото, което законът дава в защита на търговската марка, е абсолютно, т.е защитата, която се представя с него има действие erga omnes (по отношение на всички) и в този смисъл това право може да бъде нарушено от всеки, повече или по-малко по същия начин, както и правото на собственост. Този абсолютен характер на правото на защита на търговската марка е все пак ограничен от разбирането за възможността от объркване, една основополагаща концепция в областа на правото за защита на търговски марки.
Възможността от объркване предполага използването на марки, принадлежащи на конкурентни стоки, които се намират в някакъв конфликт. В този смисъл, независимо че правото на защита на търговската марка е абсолютно право, то може да бъде нарушено само от конкурент и при употребата на сходна марка при конкуриращи се стоки. По този начин защитата на търговската марка е ограничена в обхвата на концепцията за възможноста от объркване. Това противипоставяне е присъщо на правото за защита на търговски марки от момента на появяването му.
Предположението за наличие от възможност за объркване идва като резултат преди всичко от комбинацията на два фактора: 1)сравняване на конфликтна марка по отношение на външен вид, звук и значение; 2)сравняване на стоките и/или услугите във връзка, с които марките се използват или са регистрирани.
Съдът на Европейските общности е постановил множество решения, в които тълкува разбирането за възможноста от объркване, като по този начин определя постановката на този въпрос в рамките на общностното право.

Използвана литература:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Търговска марка в българското международно частно право 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.