Разработени въпроси по гражданско право


Категория на документа: Право


Отмяна на гражданския закон преустановява неговото действие за в бъдеще. Тя следва да се отличава от неприлагането на гр. закон, което не го лишава от задължителната му сила. Основанието за отмяна на нормативен акт може да се съдържа в неговия текст, като например срок на действието му или определена цел, ако липсват такива основания отмяна може да се предизвика само с по нов нормативен акт. Отпадането на повода или мотива за издаване на гр. закон не води автоматически до отмяната му. Задължително изискване при отмяната с по нов нормативен акт е последният да има същата или по висока степен от отмененият нормативен акт. Определящо значение за това кой нормативен акт е по нов е датата на влизане в сила. Отмяната на нормативен акт бива изрична и мълчалива. Отмяна ще бъде налице ако и двата закона са общи или и двата закона са специални. Отмяната трябва да се отличава от спиране действието на гр. закон.Последното означава непораждане на пр. действие от нормативния акт, който не е отменен. Суспендиране може да се постанови с по нов нормативен акт от същата или от по висша степен. Действието на гр. закони може да бъде спряно и при настъпване на изключителни обстоятелства /природни бедствия/. В такива случаи с нормативен акт се постановява мораториум. Спирането може да важи за цялата страна или за отделни части от нея. Отмяната на гр. закон не е пречка за неговото прилагане спрямо юридически факти възникнали при неговото действие.
Обратно действие и действие спрямо заварени правоотношения на гражданския закон . Правилото относно действието на новия гр. закон е, че той урежда юридически факти които са се проявили след влизането му в сила както и заварените висящи гр. правоотношения за вбъдеще. Действието на гр. закон от влизането му в сила за вбъдеще се означава с латинския термин ex nunc – занапред. Обратното действие на закона може да се прояви само по изключение. Това действие се означава с лат. термин ex tunc. Материално правните закони действат по начало занапред и само в изрично посочените случаи те имат обратно действие. За разлика от тях процесуалните закони се прилагат и към факти възникнали и преди тяхното приемане. Освен обратното действие правилото за действието на гр. закон за в бъдеще спрямо бъдещи факти има още едно изключение което се нарича преживяване на отменения граждански закон. В преходните правила на закона се предвиждат случаи при които спрямо факти осъществени след влизане в сила на гр. закон се прилагат нормите на отменен закон.
Действие на гражданския закон по място. Действието на закона е ограничено и по място. Територията върху която той може да действа когато не са предвидени изрично в него ограничения е тази върху която се разпростриа суверенитета на държавата. Повечето закони РБ не съдържат териториални ограничения. Законодателната практика у нас познава и такива с ограничено действие по място, като ЗУТ.
Действие на гражданския закон спрямо лицата. Законът се прилага спрямо всички гражданско правни субекти освен ако от съдържанието им не следва друго. В някои нормативни актове се съдържат разпоредби чиято правна уредба засяга определен кръг правни субекти.

ВЪПРОС №3
ПРАВООТНОШЕНИЯ В ГРАЖДАНСКОТО ПРАВО.

1.Понятие. Видове.
1.1 Понятие.
Най – същественият белег на гр. правоотношение е неговата връзка с обективното право. Тази връзка възниква въз основа на определени юридически факти при наличието на правни норми м/у отделни правни субекти. Гр. правоотношение се определя като възникналата въз основа на правните норми от конкретен юридически факт връзка м/у равнопоставени субекти, която се състои от субективни права и правни задължения.
Гр. правоотношения имат две страни. Едната е носител на субективното право, а др. на правното задължение. При двустраните договори възникналото гражданско правоотношение поражда за страните взаимни /насрещни/ права и задължения. От тук следва , че правоотношението е правна връзка м/у лица, м/у правни субекти, а не м/у лица и вещи, защото последните не могат да бъдат носители на права и задължения. Общоприето в съдебната практика и теория е, че граждански правоотношения могат да възникнат не само от юридически факти на гр. право, а също и от властнически актове, като: адм. актове, съдебни Р. или от фактически състави които включват такива актове.
От гр. правоотношения следва да се отграничават гр. правните институти. За разлика от гр. правоотношения гражданския институт е съвкупност от правни норми, които уреждат определена категория гр. правоотношения.
Всяко едно конкретно гр. правоотношение може да се характеризира и отличи и от др. такива, чрез страните си, съдържанието на субективните права и правните задължения които вкл. и предмета до който последните се отнасят.
Видове.
Според броя на субективните права и правните задължения, които включват гражданските правоотношения, те биват прости и сложни. Простите гр. Правоотношения вкл. само едно субективно право и съответсвтащото му правно задължение. Простите гр. правоотношения са еднострани защото едната страна по тях има само субективно право, а другата само правно задължение. За сложните гр. правоотношения е характерно, че от един юридически факт м/у едни и същи страни възникват две или повече субективни права и задължения. Сложните граждански правоотношения са еднострани, ако едната страна по тях е носител само на субективни права, другата на правни задължения. В по голямата си част обаче те са двустрани. При тях всяка от страните притежава субективни права , но заедно с това поема и правни задължения.
Някои сложни гр. правоотношения или съвкупности от прости и сложни се квалифицират, като комплексни. Те вкл. субективни права с различни обекти и от различен вид. За комплексните правоотношения е характерно, че са вкл. субективни права от различен вид, които се уреждат от различни дялове на гр. право или даже от други отрасли на частното право, например трудовото право. При тях се налага още повече отколкото при другите сложни правоотношения да се държе сметка за различията в режима на отделните субективни права и правни задължения поради различното им правно естество.
Според характера на субективните права и задължения съдържащи се в гражданските правоотношения те могат да бъдат относителни – между две конкретни лица и абсолютни на правото на едно лице съответства задължението на множество лица. В зависимост от начина на възникването си гр. правоотношения биват първични и вторични. А в зависимост от връзката им с другите правоотношения те биват основни и производни.
2.Вещноправни отношения.
Вещното право обхваща целокупност от правни норми, чрез които биват регулирани определен специфичен кръг обществени отношения. Негов предмет са волеви отношения, които са свързани с присвояването на предмети на природата и материални продукти създадени от човешкия труд. Става дума за отношения най – вече на собственост и владение върху такива имуществени блага, каквито са вещите. Вещното право е дял от действащото обективно гр. право у нас. Вещното право обхваща определен кръг субективни права – вещните права. В това отношение се има впредвид както абсолютното вещно право на собственост в различните му разновидности, така и ограничените вещни права, каквито са правото на ползване на строеж и правото на сервитут. Вещните правоотношения винаги имат за предмет вещи, материални предмети, които заемат централно положение при съответните отношения. Въпреки тази роля на вещите разглежданите субективни права не се свеждат м/у отношения м/у правен субект и обект, както потдържат някои автори. Те са свързани с правоотношения м/у правни субекти по повод на вещи. Вещното право може да се квалифицира, като субективно право само ако то се разглежда като част от определено правоотношение. А правоотношенията възникват само м/у правни субекти, а не м/у такива и вещи. Характерно за вещното субективно право е, че то дава възможност на неговия носител да упражнява властническо въздействие върху определена вещ, като всички останали правни субекти са длъжни да се съобразяват и да се въздържат от въздействие в/у същата вещ. Друг характерен белег на субективното вещно право е неговият абсолютен характер. То намира израз в две специфични правомощия: правото на следване и това на предпочитание. Разглежданите права следват веща където и да се намира тя. От друга страна те дават предпочитание в смисъл, че могат да се противопоставят на всяко лице, което е придобило по-късно облигационни или вещни права в/у веща, която е техен обект. Вещното право е противопоставимо на всички останали субекти на правото. То притежава действие спрямо всички.
3.Облигационни отношения. Обикновено определят облигационното отношениние като правоотношение м/у две лица /страни/, по силата на което едното наречено кредитор, има право да иска от другото, наречено длъжник, една престация, т.е. едно действие или бездействие – според едни автори, а според други – един резултат. От тук следва, че обл. отношение съдържа за кредитора едно субективно право, което той нарича облигационно право, право на вземане или само вземане. Удовлетворяването на това право кредиторът може да иска само от длъжника си, само спрямо него той има претенция за осъществяването на определен резултат. Длъжникът пък вижда в обл. отношение правна необходимост да престира. Той има за него значението на дълг. За него тази необходимост е задължение, обвързаност. Съставът на обл. отношение е сложен, ето защо обл. отношение би трябвало да се разглежда като комплекс от отношения.
В тесен смисъл обл. отношение обхваща обл. право на вземане на кредитора и задължението на длъжника да престира. В широк смисъл обл. отношение обхваща още всички правни последици, които настъпват в следствие на личността на обл. отношение в тесен смисъл. Могат да се обхванат цяла серия странични права задължения и възможности, които възникват в полза на кредитора или на длъжника в/у основата на възстановената вече м/у тях правна връзка и които се намират в тясна зависимост от нея – в зависимостта в която се намират правни последици към юридически факт.
4. Семейноправни отношения.
Семейното право е клон от едината правна система на РБ. То се различава от останалите правни клонове по своя предмет, т.е. по кръга на обществените отношения, които урежда, като брак, родство, осиновяване, настойничество, попечителство и др.
Семейните отношения /брак, родство и осиновяване/ са отношения м/у съпруга и съпругата, родителите и децата, както и м/у др. роднини по права и по съребрена линия; осиновителите и осиновените, както и м/у роднините по осиновяване.
Семейните отношения се уреждат от правото и се превръщат в семейниправоотношения. Правното нормиране обаче не е в състояние да обхване семейните отношения в пълния им обем / биологичните отношения и емоционалните отношения/.
В основата на сем.правоотношения е бракът – това е централното ядро от семейните права и задължения, в следствие на които възниква и се развива по нататъшната система от семейни врьзки.
При отношенията между родителии деца се получават семейни правоотношения с по-широк персонален състав.наличието на две или повече деца създава семейно-правни връзки между тях-това са отношенията между братя и сестри,вследствие на което се доразвиват семейно правните отношения във вертикален и хоризонтален състав. Създават се правоотношения м/у по далечни възходящи и низходящи – дядо, баба, внуци, както и отношения от по далечно разклонение – чичо, леля, вуйчо, племеници и т.н.
Семейноправни връзки възникват и при осиновяването, то създава по юридически път права и задължения на родителите и децата, от които се развива следващата система от сем. връзки.
Юридическите факти въз основа на които възникват сем. правоотношения са бракът, родството и осиновяването. Лицата свързани по между си с тези юридически факти образуват семейството, което стои в основата на тези правоотношения.
5.Наследственоправни отношения.
Наследственото право е този дял от ГПр, който регулира имуществените отношения пораждащи се по повод смъртта на едно физическо лице и свързаното с нея преминаване на неговото имущество към други субекти определени в закон или по волята на починалия/чрез завещание/.
Тъй като наследственото право регулира само имуществени отношения трябва да уточним понятието имуществени отношения, а именно – това са отношенията възникващи на основата на собствеността. В различните исторически периоди наследтвеното право осъществява различни функции в зависимост от обществено икономическите условия. Неговото развитие е тясно свързано с развитието на собствеността и семейните отношения. С изменението на формите на собствеността се изменят и самите имуществени отношения, а в това число и отношенията възникващи при наследяването. Наследствено правните и семейните отношения са тясно свързани по между си. Тъй като обикновено наследството преминава към членовете на семейството на починалия. Законът установява особенно предимство по отношение на най-близките от тях – запазена част от наследството с която наследодателят не може да се възпорежда с безвъзмездни актове /завещания и дарения/. Семейните отношения са едно от най – важните основания за наследственото преминаване на имуществото, т.е. за наследствено правните отношения.
6.Правоотношения в търговското право.
Търговското право е съвкупността от всички правни норми, които уреждат отношенията пораждащи се в търговията. Правоотношенията в търговското право това са правните връзки м/у конкретно определени субекти, които възникват от търговския юридически факт. Една от страните винаги е търговски субект.


ВЪПРОС №4
ФИЗИЧЕСКИ ЛИЦА

1.Режим на правоспособността в гражданското, търговското и трудовото право.
Действието на правните норми и тяхното прилагане е безмислено без субекти на правото. В правната действителност гр.правоотношения възникват м/у конкретни лица. Правните норми са адресирани до лица, които могат да ги възприемат и да съобразят поведението си с тях. Субективните права и правните задължения трябва да имат носители. Понятието субект на правото е правно нормативно, защото се определя по съдържание видове и предпоставки, за възникване на обективното право. Всеки правен отрасъл определя правните субекти в него и правното им положение. Нормите на ГПр признават три вида правни субекти-ФЛ, ЮЛ и държавата. Като човешките същества, като субекти на гражданското право се наричат ФЛ. Общото за всеки правен субект е че обективното право му признава способността да бъде носител на права и задължения. Правното положение на ФЛ се нарича правен статус, съдържащ елементите: правоспособност, дееспособност и гражданско състояние.
Способността на правния субект да бъде носител на права и задължения се нарича правоспособност /правосубектност/. Правоспособността се определя като абстрактна възможност на едно лице да бъде носител на права и задължения, които могат да се породят въз основа на обективното право, а не като конкретно съдържание на субективни права или правни задължения. Правоспособността е основна категория на правото , която се определя по съдържание по закона. Чл.1 от ЗЛС съдържа неините основни белези: всяко лице от момента на раждането си придобива способността да бъде носител на права и задължения. Под всяко лице се разбира, което и да е живо човешко същество без оглед на това дали е пълноценно физически и умствено или има недостатъци. Чл.1 от ЗЛС определя началото на правоспособността от момента на раждането. Раждането като условие и начало на новия правен субект е осъществено когато плодът се отдели от тялото на майката без да е необходимо да се отреже и пъпната връв. Важно изискване за правоспособността е плодът да е роден жив, т.е. детето да е поело въздух. За възникването на правоспособността няма значение, колко трае животът на живороденият плод. В ЗЛС не се поставя изискване живороденото лице да е жизнеспособно, но това се изисква за наследствената правоспособност в чл. 2 от ЗН. Според нашето законодателство заченатият не се счита за правен субект, но в чл.2 от ЗН е установена праванат фикция, че заченатият се счита за роден когато се отнася до придобиване от него на наследствени права.
Краят на правоспособността настъпва със смърта на ФЛ.
Съдържанието на гражданската правоспособност не е уредено конкретно в ЗЛС. Всички промени засягащи вида и съдържанието на субективните права и задължения регламентирани от гр. закони се отразяват и върху съдържанието на правоспособността. Провоспособността трябва да се отличава от притежанието на конкретни субективни права, тъй като то е резултат от осъществяването на конкретни юридически факти или фактически състави. Придобиването на права може да настъпи само в полза на правоспособни лица. Равна е само правоспоспобността на ФЛ, а не и притежаваните от тях субективни права.
Гражданската правоспособност на ФЛ не може да бъде напълно отнемана. Тя също така не може да бъде ограничавана въз основа на волеизявления на частноправни субекти вкл. и на такива на самия носител, защото е уредена с повелителни правни норми. По изключение наказателното и гражданското право допускат в изрично уредени случаи да се ограничава частично общата и гражданската правоспособност на ФЛ. Такива възможности са уредени в две групи случаи. В едната група случаи ограничаването се налага като санкция за извършени тежки престъпления. Такива мерки могат да се прилагат само когато са предвидени като вид наказание в съответните състави на НК. Ограниченията на гражданската правоспособност по правило действат временно и само в редки изключения ако законът допска това до края на живота на лицето. Втората група случаи са установени в СК, като в правната литература е дискусионно какво ограничение се установява в чл.73 ал.3 /Дарение, отказ от права, даване на заем и обезпечаване на чужди задължения чрез залог, ипотека или поръчителство от ненавършили пълнолетие деца са нищожни. Това не се отнася за сделките на встъпилия в брак непълнолетен, за които важи само ограничението по чл. 12, ал. 3. / Непълнолетният с встъпването в брак става дееспособен, но той може да се разпорежда с недвижим имот само с разрешение на районния съд по местоживеенето му./.
Със специални норми могат да се установяват ограничения относно правоспособността на лица, които не са български граждани или специален ред за извършване на определени правни действия.
Търговската правоспособност се придобива след вписване на ФЛ в Търговския регистър. Трудовата правоспособност изисква и за двата субекта /работодател и работник или служител/ да са правоспособни и дееспособни.
Правоспособността трябвада се отличава и от дееспособността на ФЛ. Последната представлява социално правно качество въз основа на което ФЛ със свои лични правни действия пораждат правни последици. Докато правоспособността съпътства ФЛ в течение на целия му живот дееспособността възниква тогава, когато то става способно да извършва разумни правни действия с навършване на гражданското пълнолетие.
2.Дееспособност. Степени, ограничаване и отнемане.
Дееспособност.Правната уредба на дееспособността се съдържа в чл.2 до 5 от ЗЛС и чл.72 – 73 от СК.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Разработени въпроси по гражданско право 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.