Процесуални действия на съда и страните


Категория на документа: Право



Правото на оспорване е публично право, защото корелативното на него задължение да образува и проведе съдебно производство е възложено на орган на държавната власт, овластен с нормите на чл. 120, ал. 1 и ал. 2 от Конституцията да осъществява административно правосъдие (правосъдие по административни дела).

Правото на оспорване е част от правото на правосъдие въобще и в частност - от правото на административно правосъдие.

С чл. 6, т. 1 Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи прогласи публичното право на всеки човек на справедлив съдебен процес. Конституцията на Република България от своя страна прогласи, че всеки гражданин има право на защита, когато са нарушени или застрашени негови права или законни интереси (чл. 56, изр. 1-во) и възложи тази защита на съдебната власт (чл. 117, ал. 1, предл. 1-во). Конституционният съд на Република България определи правото на защита по чл. 56 от Конституцията като основно, всеобщо и в същото време лично право, което има и процесуален характер, защото е средство за защита на друго право. При наличието на правен интерес то включва правото да бъде защитено нарушеното или застрашено субективно право като гарантирана от закона възможност за действие, както и правото да бъде защитен всеки застрашен законен интерес. Правото на защита има различни проявни форми, които са в зависимост от това къде, пред кой орган или институция се реализира защитата.11 Когато за нея е сезиран по реда на чл. 152, ал. 1 АПК компетентният съд, формата за осъществяване на правото на защита по чл. 56 от Конституцията е административното правосъдие, т.е. при оспорването на административни актове пред съда правото на защита по чл. 56 от Конституцията е право на административно правосъдие. Корелативно на това право е задължението на държавата, респ. на съда, да даде търсената защита като образува и проведе съответното съдебно производство, което да финализира с надлежен правораздавателен държавен акт. Гражданите и юридическите лица имат право на съдебна защита при нарушаване на техните права и свободи, която не може да им бъде отказана, гласи чл. 7 от Закона за съдебната власт. Затова чл. 127, ал. 1 АПК задължава съдилищата да разгледат и разрешат съобразно закона в разумен срок всяко подадено до тях искане (за защита), а ал. 2 на същия чл. 127 добавя - те не могат да откажат правосъдие под предлог, че няма правна норма, въз основа на която да решат искането.

В. Доказване и доказателствена тежест.

Правораздавателният акт на съда е съдебното решение. С него завършва съдебното производство, освен в случаите на споразумение по чл. 178 АПК, на десезиране на съда чрез оттеглянето на оспорването или отказ от него (чл. 155) и при оттегляне на оспорения акт (чл. 156). Решението се постановява след тайно съвещание, по мнозинство на гласовете на съдиите, участвали в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото (чл. 187, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК). В това съвещание съдът преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое убеждение (чл. 188, ал. 1 ГПК) и основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства и върху закона (чл. 188, ал. 2 ГПК във връзка с чл. 144 АПК). Според чл. 142, ал. 1 АПК това е законът, който е бил в сила (който е бил действащ) към момента на издаването му. А според чл. 168, ал. 1 АПК съдът е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146. Основната част, а в повечето случаи дори всички доказателства по делото са събрани от административния орган в хода на развилото се пред него производство и той ги представя на съда във вид на заверени копия (чл. 152, ал. 2 АПК). Затова и проверката, която прави съдът, в тези случаи се състои в проверка на събраните от административния орган доказателства и на направените въз основа на тях правни изводи.

Административният акт се издава след като се изяснят фактите и обстоятелствата от значение за случая (чл. 35 АПК). Това изясняване е от съществено значение, защото административният акт може да се основава само на действителни факти (чл. 7, ал. 1 АПК), а действителни са тези факти, които реално са възникнали и съставляват обективната истина. Истината за фактите се установява по реда и със средствата, предвидени в кодекса (чл. 7, ал. 3 АПК) или както казва проф. Живко Сталев "истината се дири чрез доказателствата", а доказването, и то само законосъобразното доказване, е пътят към тази истина.12 Затова се приема, че доказването в производството по издаване на административни актове представлява процес на издирване на истината относно релевантните за случая факти и връзките между тях.13 Същото се приема и за доказването в съдебното производство - "доказването е съвкупността от процесуалните действия на съда и на страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право".14

В правната литература съществуват и други определения на доказването, но всички те сочат все на тази негова същност - съвкупност от процесуални действия, насочени към разкриване на истината за релевантните факти15 и връзките между тях. Така проф. Кино Лазаров определя доказването като "дейност по издирване и установяване в процеса на правно значимите факти, на тези факти, които имат значение за решаването на въпроса, предмет на процеса",16 а според проф. Добри Димитров то е "правомерна, процесуална по естеството си дейност на участниците в административния процес по издирването, разкриването и изясняването на обективната истина, отнасяща се до конкретно водения процес, с оглед законосъобразното решаване на въпроса, предмет на процеса".17 Или обобщено казано - доказването е процесуална дейност, чиято цел "в крайна сметка е разкриването, установяването и изясняването на всички правно значими за конкретния случай факти и обстоятелства и обективната истина за тях чрез активното участие на всички участници в процеса".18

Доказването изисква по делото да бъдат събрани доказателства. АПК дефинира доказателствата като данни (чл. 37, ал. 1), а данните са сведения, информация за нещо. Следователно доказателствата са сведения, информация за релевантни факти. Източник на такива сведения в производството по издаване на административния акт са доказателствените средства, изброени в чл. 39 АПК. А източник на сведения за релевантни факти в съдебното производство са доказателствените средства, допустими по ГПК (чл. 171, ал. 2 АПК). Но доказателствата, събрани редовно в производството пред административния орган, имат сила и пред съда (чл. 171, ал. 1, изр. 1-во АПК). Правилото, че съдът може да събира само доказателства, допустими по ГПК, възпроизвежда правилото на чл. 41, ал. 4 ЗАП, но това обстоятелство не дава отговор на въпроса защо законодателят е лишил съда от възможността да събира и други доказателствени средства, освен допустимите по ГПК? Двойното ограничаване на съда в процеса на доказването, въведено с нормата на чл. 171, ал. 2 АПК - чрез забраната служебно, без да има направено искане от страните, да събира доказателства по делото и чрез ограничението за допустимост само на доказателства по ГПК - поражда съмнение дали съдът би могъл пълноценно да изпълни задължението си по чл. 168, ал. 1 АПК служебно да провери оспорения пред него административен акт на всички основания по чл. 146. Все пак предметът на съдебното дело, образувано по оспорване на административен акт, е нарушената законност и той налага съдът да има на разположение ефективни процесуални възможности за едно всеобхватно изследване (наречено "съдебна проверка" в чл. 168).

Разпределението на доказателствената тежест в съдебното производство по оспорване на административни актове е регламентирано с правилата на чл. 170, ал. 1 и ал. 2 АПК.

Според чл. 4, ал. 2 АПК административни актове се издават за целите, на основанията и по реда, установени от закона. Това правило се допълва с правилото по ал. 1 на чл. 4, според което административните органи действат в рамките на правомощията си, установени от закона, т.е. в пределите на предоставената им компетентност. Тези две правила очертават в един общ план изискванията за законосъобразност на административните актове - да са издадени от компетентен орган в предписаната от закона форма, на материалноправните основания и по реда (административнопроизводствените правила), установени от закона и да са съобразени с целта на закона. Въпросът е кой следва да докаже, че тези изисквания за законосъобразност са налице при оспорения административен акт. На този въпрос отговор дава правилото на чл. 170, ал. 1 АПК - административният орган и лицата, за които оспореният административен акт е благоприятен, трябва да установят съществуването на фактическите основания, посочени в него, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Не бъдат ли събрани по делото доказателства, които да установяват всичките тези обстоятелства, административният акт подлежи на отмяна като незаконосъобразен. Страните, които имат интерес да бъде осъществено доказването, са органът, издал оспорения административен акт и лицата, за които този акт е благоприятстващ. Затова с правилото на чл. 170, ал. 1 АПК законодателят е възложил на тях да установят законосъобразността на административния акт. По-различно обаче стоят нещата при правилото по чл. 170, ал. 2 АПК.

Според чл. 146 АПК основанията за оспорване (или основанията за отмяна) на административните актове са: липса на компетентност, неспазване на установената форма, съществено нарушение на административнопроизводствени правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона. Първите три порока са нарушения на правила от процесуален характер, които уреждат въпросите кой административен орган, в каква форма и по каква процедура може да издаде административен акт със съответното съдържание. Останалите два порока са нарушение на материалното право. Правилото по чл. 170, ал. 2 АПК, което се прилага в случаите на оспорен отказ да бъде издаден индивидуален или общ административен акт, възлага в тежест на оспорващия доказването, че са били налице условията за издаването му, т.е. да докаже визираните в материалноправна норма предпоставки за издаването на искания административен акт. Следователно не е в тежест на оспорващия доказването, че оспореният отказ не е бил направен от компетентен орган в предписаната форма и при спазването на установените административнопроизводствени правила. Ако по делото липсват доказателства, че отказът е бил постановен от компетентен административен орган, че е направен в предписаната от закона форма или че при издаването му са спазени установените административнопроизводствени правила, съдът е длъжен да обяви нищожност на отказа в първите две хипотези и да го отмени в третата, дори без да проверява спазени ли са били материалноправните разпоредби, които регламентират издаването на административния акт, което е отказано. Затова по отношение на тези условия тежестта за доказване е на административния орган и на лицата, за които отказът е благоприятстващ.
1 Реш. № 803 от 31.01.2003 г. по адм. д. № 5208/2002 г. на ВАС - 5чл. с-в.
2 Така реш. № 277 от 22.02.2001 г. на ВКС по гр. д. № 1566/2000 г., V г. о.; Бюлетин на ВКС, бр. 4/2001 г., стр. 31.
3 Сравни т. 12, б."а" на Постановление № 1 от 10.11.1985 г. на Пленума на ВС. Обратно становище е изразено в реш. № 37 от 24.03.2000 г. на ВКС по гр. д. № 327/99 г., 5-членен с-в; Съдебна практика - Бюлетин на ВКС, бр. 11-12/99 г., стр. 5.
4 Обратно становище е изразено с реш. № 565 от 1996 г. на ВС, 5-членен с-в; Информационен бюлетин, изд. на ВАдвС, бр. 1/97 г.
5 Така реш. № 1808-А от 01.11.1995 г. по гр.д. № 2121/1995 г. на ВКС, ІV отд.
6 Петко Стайнов, "Административно правосъдие", С., 1936 г., стр. 18 и 19 (болдът и курсивът в текста са мои А.Е.).
7 Иван Дерменджиев, "Административно право", Унив. изд-во "Св. Климент Охридски", серия "Университетска класика", София, 2005 г., стр.115 и 116 и особено бел. 2 под линия, с която проф. Ив.Дерменджиев препраща към разграничаването на понятията "спор" и "оспорване", направено от Петко Стойнов (болдът в цитата по-горе е мое - А.Е.).
8 Димитър Костов, Дончо Хрусанов, "Административен процес на Република България", С., 2001 г., стр. 149 и 150. Че изразът "обжалване" е неточен, тъй като законодателят е имал предвид по-широкото разбиране за контрол, упражняван било чрез подаване на жалба, било на протест от прокурора, се поддържа и от проф.Ив.Дерменджиев - цит.съч., стр.220, бел.20 под линия.
9 Сравни в този смисъл Константин Пенчев и колектив, "Административнопроцесуален кодекс. Коментар.", Издателство "Сиела", С., 2006 г., стр. 304, т. 1.
10 Текстът на чл. 147, ал. 1 АПК на практика възпроизвежда конституционния текст на чл. 120, ал. 2 Конст.
11 Повече подробности за същността и проявните форми на правото на защита - в реш.№ 3 от 17.05.1994 г. по конст. дело № 1 от 1994 г. на Конст.съд; обн., ДВ, бр. 49 от 1994 г., попр., бр. 52 от 1994 г.
12 Живко Сталев и колектив, "Българско гражданско процесуално право", осмо издание, С., 2004 г., стр. 116 и стр. 264.
13 Константин Пенчев и колектив, "Административнопроцесуален кодекс. Коментар.", Издателство "Сиела", С., 2006 г., стр. 123.
14 Живко Сталев и колектив, цит.съч., стр. 262.
15 А това са конкретни явления в обективната действителност (в живота), на които законът придава правно значение като ги свързва с определени от него правни последици.
16 К.Лазаров, "Административен процес", (уч. помагало), С., 1989 г., стр. 16.
17 Д.Димитров, "Административен процес - обща и специална част", изд-во "Сиби", С., 1999 г., стр. 134.
18 Димитър Костов, Дончо Хрусанов, "Административен процес на Република България", изд-во "Сиби", София, 2001 г., стр. 86.
??

??

??

??





Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Процесуални действия на съда и страните 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.