Процесуални действия на съда и страните


Категория на документа: Право


ПРОЦЕСУАЛНИ ДЕЙСТВИЯ НА СЪДА И СТРАНИТЕ ПО ДЕЛОТО

А. Призоваване на страните и останалите участници по делото.

Ако оспорването е редовно и страните по него са конституирани надлежно, съдията - докладчик насрочва делото за провеждане на открито съдебно заседание с участие на страните - чл. 157, ал. 1 АПК. За това заседание страните трябва да бъдат редовно призовани - арг. чл. 107, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. Впрочем призоваването е процесуално действие на съда, чиято цел е да обезпечи правото на страните да участват при разглеждането на делото. А според чл. 105, ал. 1 и ал. 3 ГПК, приложим и в съдебните производства по АПК (чл. 144 АПК), разглеждането на делата става по изрично предписание на закона в открито съдебно заседание, в закрито заседание и в заседание при закрити врати. Термините "открито заседание", "закрито заседание" и "заседание при закрити врати" са правно - технически и съответно означават "заседание, което се провежда публично и страните по делото имат призната и гарантирана от закона възможност да участват в него", "заседание, което не се провежда публично и в което страните, вкл. прокурорът, не могат да участват" и "заседание, което не се провежда публично, но страните и прокурорът имат право да участват, а по преценка и разрешение от председателя на съдебния състав в съдебната зала могат да присъстват и други лица". По правило делата, по които заявеният с жалбата или протеста правен спор ще бъде разрешен по същество, се разглеждат публично в открито (достъпно за всички) съдебно заседание, освен ако не са налице законоустановени предпоставки за разглеждането му при закрити врати, т.е. при ограничена публичност. Константна съдебна практика е становището, че "под публичност или гласност на процеса следва да се разбира онова начало, според което в съдебното заседание при разглеждане на делото се допускат да присъстват не само страните, свидетелите и вещите лица, но и външни на процеса лица, които не са правно заинтересовани от него, а целта, която се преследва с това начало, е в смисъл, че присъствието на външни лица при разглеждането на делата представлява контрол от страна на обществото върху упражняваната от съда дейност".1

Призоваването е редовно, ако са спазени изискванията за призоваване. За съжаление АПК съдържа оскъдни правила за призоваване на страните по административни дела, поради което следва да бъдат прилагани правилата на ГПК.

Основното правило е, че страната се призовава на адреса, на който е била призована за последен път в производството пред административния орган, освен ако по делото е посочила друг адрес - чл. 137, ал. 1 АПК. Последният адрес, на който страната е била призована за последен път в производството пред административния орган, се съобщава от този орган чрез изпълнение на задължението му по чл. 152, ал. 3 АПК. Адресът на страната може да бъде и електронен - чл. 137, ал. 2 АПК. В този случай електронната призовка се смята за връчена с постъпването й в съответната информационна система, а постъпването се удостоверява с копие от електронния запис за това. При липса на адреси по ал. 1 и ал. 2 страната се призовава на настоящия си адрес, а при липса и на такъв адрес се призовава на постоянния си адрес - чл. 137, ал. 3 АПК. Дефиниции на понятията "настоящ адрес" и "постоянен адрес" се съдържат в чл. 93, ал. 1 и чл. 94, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация, които са възпроизведени и в § 1, т. 3 и 4 от допълнителните разпоредби на Закона за българските документи за самоличност. Когато те са съобщени от страната, вкл. и от административния орган чрез списъка по чл. 152, ал. 3 или по друг начин, проблеми няма. Въпросът е, когато и тези адреси на някоя от заинтересованите страни са неизвестни, дали съществува задължение и в чия тежест е то, да ги издири и съобщи на съда. Мисля, че отговорът на този въпрос следва да бъде отрицателен. Ако за някоя от страните по делото не са посочени адреси по чл. 137, ал. 1 и ал. 2 АПК, а нейните настоящ и постоянен адрес са също неизвестни и това обстоятелство е официално удостоверено, ще се приложи правилото на чл. 137, ал. 4 АПК за призоваване чрез "Държавен вестник", защото тази страна фактически е с неизвестен адрес. Официалното удостоверяване на посоченото обстоятелство следва да бъде осъществено по инициатива на административния орган, защото се предполага, че той е изпълнил задължението си по чл. 26, ал. 1 АПК да уведоми заинтересованите граждани и организации, при което за страните с неизвестни адреси се постъпва по правилата, към които препраща ал. 2 на чл. 26, но обстоятелството, че адресите са неизвестни, трябва да бъде доказано, защото това обстоятелство е предпоставка за прилагането на чл. 26, ал. 2. Все по същия начин (т.е. призоваване чрез "Държавен вестник) следва да се постъпи и когато настоящият и постоянният адреси на страна по делото са установени, но изпратената призовка не може да бъде връчена, защото адресата не пребивава на тези адреси.2 Но във всички случаи съдът трябва да опита и възможността за призоваване по месторабота, ако са налице условията по чл. 49 ГПК, защото известната месторабота успешно може да замести неизвестния адрес.

Призоваването става чрез връчване на призовка или по пощата с препоръчано писмо с обратна разписка - чл. 41, ал. 1, 2 и 3 ГПК във връзка с чл. 144 АПК. В бързи случаи призоваването може да става по телефона, телекса, факса или с телеграма (чл. 41, ал. 4 ГПК), а по аргумент от чл. 137, ал. 2 АПК - и по електронен път.

Призовката, която се връчва по административни дела, е официален писмен документ, който има съдържанието по чл. 45 ГПК и форма съгласно приложение № 1 към чл. 65, ал. 2 от Правилника за съдебната администрация на районните, окръжните, военните и апелативните съдилища. След оформянето й по установените с ГПК правила (чл. 41, ал. 1 и чл. 46 до чл. 49 вкл. ГПК) тя има характерната за официалните документи материална доказателствена сила за удостовереното с нея обстоятелство, че адресатът й е бил надлежно уведомен за датата и часа на съдебното заседание, и за номера на делото, по което участва. Следователно за редовността на призоваването призовката е единственото доказателствено средство и следва да бъде приложена към делото. Връчването й не може да бъде доказано по друг начин или с друг документ.3 Неверните удостоверявания в призовката могат да бъдат установени само по исков ред, вкл. и чрез инцидентния установителен иск по чл. 154 ГПК.4

Призовката се връчва от надлежния съдебен служител, а в случаите по чл. 41, ал. 2 ГПК - от длъжностно лице при общината или кметството, срещу подпис лично на призованото лице или на неговия пълномощник по делото - чл. 41, ал. 1 и чл. 46, ал. 1, изр. 1-во ГПК. Връчителят удостоверява с подписа си датата и начина на връчването, като отбелязва и качеството на лицето, на което е била връчена призовката - чл. 41, ал. 1 и чл. 46, ал. 2, изр. 2-ро ГПК. Неизпълнението на това задължение е основание за отмяна на съдебния акт.5 Когато пълномощник на страната по делото е адвокат, той не може да отказва получаването на призовките на своя доверител, освен в случаите, изброени в чл. 47, ал. 2 ГПК. С чл. 136 АПК е въведен институт на задължително представителство, когато в делото участват повече от 10 лица с еднакви интереси. Тези лица задължително се представляват от общ пълномощник, който може да бъде и един от тях или от процесуален представител, назначен от съда. В тези случаи призоваването може да бъде извършено чрез общия пълномощник, респ. чрез общия представител - чл. 137, ал. 6 АПК. Разбира се, призоваване чрез общия пълномощник или представител може да бъде извършено винаги, когато по делото участват лица, които се представляват от общ пълномощник или представител, вкл. и когато те не са повече от 10 лица с еднакви интереси по смисъла на чл. 136, ал. 1 АПК. Ако се налагат еднакви призовавания за повече от 10 лица, които нямат общ пълномощник или представител, председателят на съдебния състав може да разпореди за следващите процесуални действия тези лица да бъдат известени чрез оповестяване в "Държавен вестник" - чл. 137, ал. 6 АПК. В това правило законодателят не е въвел изискване лицата да са с еднакви интереси, защото ако те са с еднакви интереси следва да им бъде служебно назначен общ процесуален представител и да се приложи правилото на чл. 46, ал. 1, изр. 1-во ГПК, а не това по чл. 137, ал. 6 АПК.

Когато призоваването се извършва чрез пълномощника, призовката следва да бъде връчена лично на него. В тези случаи връчителят не може да връчи призовката на друго лице, поело задължение да я предаде на пълномощника, защото такава възможност не е предвидена в закон. Случаите на връчване на призовката на друго лице със задължение да я предаде на призоваваното лице, са изрично и изчерпателно посочени в чл. 46, ал. 2, чл. 48 и чл. 49 ГПК.

На страните, веднъж призовани редовно, не се изпращат последващи призовки, освен в случаите, изброени в чл. 137, ал. 7 АПК. Това правило е ново за съдебното производство по оспорване на административни актове и е изцяло реципирано от гражданския процес (чл. 41, ал. 6 ГПК). Идеята очевидно е да се постигне по-голяма бързина в съдебното производство. Нормата на чл. 137, ал. 7 АПК се намира в дял ІІІ на АПК - "Производства пред съд" и по-точно в глава девета на дял ІІІ, наименована "Общи разпоредби". Следователно тя е обща разпоредба, която се прилага във всички съдебни производства по АПК.

По реда на чл. 137 се правят и всички други съобщения по делото - чл. 138 АПК.

Призоваванията и съобщенията по делото са изключително важни процесуални действия на съда. Затова те трябва да бъдат извършвани с нужната прецизност - неизвършването им или порочното извършване винаги имат за последица отмяната на съдебното решение като неправилно.

Б. Оспорването като процесуално действие.

Административното правосъдие се осъществява чрез съдебно производство по направеното оспорване. А съдебното производство се състои в съвкупността от правно регламентирани действия на съда и страните, подготвящи съдебното решение като държавен правораздавателен акт. Тези правно регламентирани действия на съда и страните е прието да се наричат процесуални действия по образуването, развитието и приключването на административното дело. Процесуалните действия на страните имат за цел: а) да предизвикат изгодни за тях процесуални действия на съда или на друга от останалите страни по делото; б) да осъществят доказване на изгодни за тях релевантни факти.

Първото и най-важно процесуално действие е оспорването на административния акт. В АПК няма легална дефиниция на това понятие, поради което неговото съдържание следва да се извлече след анализ на текстовете, в които е употребено и да се направи съпоставка със съдържанието, с което се употребява в административноправната теория до приемането на АПК.

Акад. Петко Стайнов още през 1936 г. обяснява неговото съдържание така:

"За да има съдебно решение и упражнение на съдебна функция, трябва да има налице спор или оспорване, което подлежи да бъде разрешено ... Спор е наличността на една съпротива или на едно несъблюдаване спрямо едно предявено изискване, напр. изискване за доставка или за извършване на нещо от лице спрямо друго лице, изискване за едно въздържане. По-рано се е мислило, че спор в класическия смисъл на думата предполага винаги две страни - и такъв е случаят обикновено при гражданското правосъдие; но всъщност ще е налице спорно положение и когато има само една "страна" или тъжител срещу незаконен акт на администрацията, срещу незаконно или престъпно действие, защото и тогава се очертава пак една съпротива спрямо предявено изискване. Такъв е случаят при административното правосъдие за отмяна на незаконни административни актове. В този случай за яснота се говори за оспорване".6

Проф. Иван Дерменджиев възприема термина "оспорване" със съдържанието, предложено от Петко Стайнов и го използва в своите работи сравнително често. "В гражданското правораздаване на преден план изпъква пряката защита на застрашеното или накърненото субективно право, чрез която се брани и съществуващата законност. За разлика от това в административното правораздаване на преден план изпъква пряката защита на нарушената законност в областта на държавното управление, чрез която макар и не направо се защищават и определени субективни права и интереси на гражданите и организациите, засегнати от действието на атакувания административен акт ... Тази специфика на административното правораздаване е дала основание на някои автори да приемат, че предметът на административното правораздаване не е спор за право, който се свързва със съществуването или несъществуването на едно субективно право, респ. задължение, а е оспорване правната валидност на атакуваните административни актове, които засягат определени субективни права и интереси".7

Проф.Димитър Костов и проф.Дончо Хрусанов приемат същото съдържание на понятието оспорване, макар и по други съображения. "Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗАП "жалби могат да подават заинтересуваните граждани и организации", а според ал. 3 "прокурорът може да подава протест". С други думи, атакуването на административните актове законът допуска да бъде осъществено по два начина. За общото им обхващане обаче е нужен отделен термин. Наложен е такъв в правната теория и това е терминът "оспорване". Той най-вярно и най-точно отразява двете процесуални възможности - подаването и на жалби, и на протести. В крайна сметка целта е обща - да се оспори административният акт".8

В АПК оспорването е въведено като основен институт.

Така според чл. 81, ал. 2 по административен ред може да се оспори и съдържанието на документ; според чл. 83, ал. 2 с жалбата (до по-горестоящия адм.орган) може да се оспори както законосъобразността, така и целесъобразността на административния акт; според чл. 84, ал. 2 мълчаливият отказ или мълчаливото съгласие може да се оспори в едномесечен срок; актът по чл. 88, ал. 3 може да се оспори с частна жалба; отказът по чл. 93, ал. 5 може да се оспори; според чл. 97, ал. 5 когато компетентният да разгледа жалбата или протеста орган не се произнесе в срока по ал. 1, законосъобразността на административния акт може да се оспори чрез административния орган, издал акта, пред съда, ако актът подлежи на оспорване по съдебен ред; според чл. 104 издаденият при възобновяване на производството нов административен акт, съответно отказът да бъде издаден актът, може да се оспори по реда, установен в кодекса; според чл. 148 административният акт може да се оспори пред съда и без да е изчерпана възможността за оспорването му по административен ред, освен ако в кодекса или в специален закон е предвидено друго и т.н. Списъкът може да бъде продължен дори само с наименованията на чл. 145 "Предмет на оспорване", чл. 146 "Основания за оспорване", чл. 147 "Право на оспорване" и др.

Анализът на изброените текстове и особено на чл. 147 води до извода, че правото на оспорване е процесуална възможност (правомощие) на всяко засегнато от административен акт лице да възрази срещу законния статут на този акт, като повдигне спор пред съответния компетентен орган, от когото да поиска защита чрез отмяна или обявяване нищожност на засягащия го недействителен акт. Макар да не е лично засегнат от незаконния административен акт, прокурорът има същото процесуално правомощие, защото Конституцията е възложила на прокуратурата, в качеството й на правоохраняваща държавна институция, да следи за спазването на законността в държавата, вкл. и като предприема действия за отмяна на незаконосъобразни актове. Оспорването се осъществява чрез подаване на жалба от засегнатото лице и на протест от прокурора (арг. чл. 150 и чл. 151 АПК), т.е. да се оспори по смисъла на АПК един административен акт, означава засегнато от този акт лице да подаде жалба срещу него, а прокурорът - протест. Със жалбата, респ. с протеста, се оспорва (възразява се срещу) законосъобразността на акта пред съда и едновременно с това се търси защита, която се изразява във възстановяването на нарушената с акта законност чрез неговата отмяна или чрез обявяването на неговата нищожност.

Правото на оспорване е процесуално, потестативно, субективно, публично право9, което Конституцията на Република България е признала на посочените в чл. 120, ал. 2 и чл. 127, т. 3 правни субекти.10

Правото на оспорване е процесуално право, защото в своето динамично състояние (т.е. ако бъде надлежно упражнено) поставя началото и е движещата сила на един съдебен процес за упражняване на контрол по чл. 120, ал. 1 от Конституцията.

Правото на оспорване е потестативно право, защото има правната способност да промени съществуващото процесуалноправно състояние на нещата: а) като изисква от сезирания компетентен съд да изпълни задължението си по чл. 120, ал. 1 от Конституцията (доразвито с чл. 117 АПК) и осъществи дължимия контрол за законосъобразност, б) като спира (препятства) в определени случаи влизането в сила и последващото изпълнение, или пък предварителното изпълнение на оспорения административен акт.

Правото на оспорване е субективно право защото овластява неговия носител - гражданин или организация - с правна власт, призната от съществуващия правен ред (обективното право).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Процесуални действия на съда и страните 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.