Правоспособност и дееспособност


Категория на документа: Право




Правоспособност

Правоспособност - това е възможността на едно лице да бъде носител на права и задължения. Тя се определя и като абстрактно качество на лице да бъде субект на юридически права и задължения, съществуващи по силата на обективното право. Всеки субект на правото става правоспособен непосредствено след своето раждане до своята смърт, без да подлежи на доказване.

В различните етапи на историята и еволюцията на правото и обществото правоспособността е била разглеждана по различни начини. Тя зависела от обществено-икономическото и политическото устройство на дадено общество, от правната система, тъй като не всички лица са били еднакво правоспособни.

През определени периоди от историята имало личности, които изобщо нямали правоспособност. Това се среща при робовладелския строй. Робите били третирани като обект, а не като субект на правото. Правоспособността била качество, притежавано от икономическо господстващото съсловие, притежаващо своите привилегии на свободни граждани - робовладелци.

В робовладелското право правоспособността е била предопределяна от следните предпоставки:
* От положението на човека като член на обществото.
* От положението му като член на семейството или рода.
* От положението му като член на държавата.
По този начин е разгледан този въпрос в римското право, което се явява характерен тип на робовладелското. Там правоспособността е във връзка с тези три статуса, а именно status libertatis, status familiae, status civitatis. Тези предпоставки се срещат още като икономически, политически, духовни.
Напълно неправоспособни били робите, поради липса на status libertatis. Те нямали право да сключват договори, нито да завещават.

Въпросът за правоспособността, който бил разрешаван по причини от социален характер и главно зависел от господстващия обществен строй, се среща както в робовладелското, така и в дофеодалното и феодалното право. Следователно принадлежността към едно или друго съсловие е било от решаващо значение доколкото субектът на правото ще има пълна или ограничена правоспособност.

В периода между VII - Х в., който се определя като дофеодален, в България е имало още известен брой роби. Правоспособността е била признавана само на свободните хора, тези, които притежавали status libertatis. Все още робът бил третиран като вещ, не като личност, не е бил считан за носител на каквито и да е права. Доказателство ни дава Земеделският закон, в който се споменава за роби и за жестоките наказания, на които били подлагани. Византийските автори Прокопий Кесарийски и Псевдомаврий ни дават сведения, че славяните не задържали пленници в робство до края на живота им. Според Закона за съдене на людете (ЗСЛ) на пленниците била давана възможността да се откупуват или да отработват свободата си. Текстът на чл. 19 на ЗСЛ гласи: "Който от странници купи пленник с всичкото му съоръжение, а той има цената, която е дадена за него, като я даде за себе си, да си иде свободен. Ако ли няма, да има изкуп от своя възмездник, докато се отработи. Колкото до неговата цена, наречена отплата, тя се определя пред свидетели за всяка година по 3 стъленза и така като привърши, така да се пусне свободен."

През епохата на феодализма робът бил заместен от зависимия селянин.При наличието на частна собственост и зависимо население, правоспособността се определяла от статуса на дадено лице. Този въпрос отново се свързва с господстващия обществен строй, с икономическото и класовото неравенство, с характера на държавно устройство. Напълно правоспсобни били само феодалите, а селячеството имало ограничена правоспособност. Изключение правели само малък брой "свободни селяни". Феодалът е могъл безпрепятствено да търгува, да купува земя, да наследява и пр., докато един парик или отрок е могъл само при определени обстоятелства да купува и продава земя, да получава в наследство, да изнася селскостопански продукти за продан, да се явява в съда и пр. Правните му действия са били ограничавани от редица наредби и пречки. Сведения във византийското право съобщават, че когато парикът не е оставял низходящи наследници, след неговата смърт имотът му се наследявал от феодала. Според тези основания може да се приеме, че в средновековна България се е действало по същия начин, следвайки примера на византийската държавноправна уредба. Зависимите селяни обаче не са били третирани както робите. Докато те са били считани като обект, а не субект на правото, то париците и отроците са имали известна правоспособност, която е била значително ограничена. Безимотният пък, който нямал никакво имущество, не е могъл да търси защита от владетелския съд.

В средновековна България са съществували ограничения в правоспособността във връзка със семейството и със задругата, наличието на силна родителска власт в семейството и на силна власт в задругарския съвет.

Семейното положение в средновековна България било подобно на римското status familiae, но трябва да се вземе предвид разликата между римската фамилия и българското семейство, тъй като римската фамилия била съвкупност от всички лица, роби и вещи подвластни на един pater familias, глава на фамилията, а индивидуалното семейство в България - баща, майка, техните низходящи и осиновени. По силата на родителската власт, под която се намирали децата, правоспособността им била значително ограничавана. В Еклогата са посочени т.нар. "подвластию сущии" - това са синовете, които зависят от волята на своя баща. Както се отбелязва в Еклогата титул пети, гл.1 , те нямали право да правят завещания. Синовете са били "подвластию сущии" чак до оженването си, независимо на каква възраст са били. Пълна правоспособност добивали когато станели глави на семейство, спадайки вече към категорията на т.нар. "самостояжанный жити". Оскъдни са данните за юридическото положение на жената в семейството. Вероятно тя е имала същите ограничения, които имали другите членове на семейството. Ограниченията в правоспособността на съпругата траели обаче през целия период на брака. Следователно полът и положението на личността в индивидуалното семейство оказвали влияние върху обхвата на притежаваната правоспособност.

Ограничения изпитвали и членовете на задругата. Тя била специфичен институт на южнославянското право и по съдържанието си не се покривала нито с римската фамилия, нито със семейството. Правоспособността на членовете на задругата била ограничена, те били носители на права и задължения в качеството си на членове на задругата. Всички задругари заедно били носители на имуществени права, придобивани от отделни нейни членове. Главата на задругата - стареят, домакинът, старецът бил представител на задругата пред трети лица. Всеки член на задругата можел да притежава само отделни предмети, предназначени за лично ползване. За да отчуждават имоти те трябвало да се допитат до задругарския съвет. Също така те нямали право да сключват договори от рода на наем, заем и т.н., без да се допитат до старея, т.е. до главата на разширеното семейство. През първите векове от съществуването на българската държава задругарската организация е била изключително силна и активна. По-късно задругите започнали да се разпадат, техният брой значително намалял, строгите правила - отслабнали. През епохата на феодализма тези връзки и препятствия значително намалели, но се усилили обаче връзките и препятствията по линия на феодалната зависимост и право. Ограниченията в правоспособността на селяните били сравнително по-тежки отколкото тези на членовете на задругата.

Ограничена била и правоспособността на осъдените за престъпления от държавен характер, т.нар. "еретици". Според византийското право те били лишавани от възможността да завещават и получават наследство, да се явяват пред съд като свидетели, да се бракосъчетават с християни и пр. Наредбите срещу "еретиците" в българската средновековна държава били също сурови, оповавайки се на българските средновековни наказателни разпоредби срещу богомили, павликяни, арменци и пр. Наказания, които били налагани на обвинени в ерес лица били изгонване от родината, хвърляне в тъмница, жигосване с нагорещено желязо. Данни за това се откриват в редица извори от Х-ХIV в., като Беседата на Козма, Синодика на Борил, Житията на Теодосий Търновски, Житието на Иларион Мъгленски. Според византийското законодателство правоспособността на осъдения била частично или напълно отнемана, с което са били свързани горопосочените наказания.

Правоспособност на чужденците

Първоначално в българската средновековна държава правоспособни били само българите. Чужденците в нашата страна по правило са били неправоспособни, особено в първите десетилетия. С развитието на феодалните отношения обаче, с формирането на болярското съсловие, по причини главно от икономически и политически характер, българските владетели започнали да предоставят на чужденците по-ограничена или по-пълна правоспособност.

В историята на робовладелските държави, Рим и Гърция, чужденците са били подлагани на значителни ограничения. Те не са притежавали правата и възможностите на местното население. Ясно изразено е юридическото противопоставяне на "римски гражданин" (cives romani), които са ползвали изцяло правата си от гражданското право (ius civile), и на т.нар. peregrini, които са имали ограничена правоспособност, изразяваща се в рамките на "право на племената" (ius gentium). Постепенно обаче чужденците в Римската империя започнали да получават все по-големи права. Така разликата между ius civile и ius gentium започнала да се заличава.

Според запазените исторически извори, при старите германски племена, чужденецът е бил считан за напълно безправен и всеки е имал правото да го залови и превърне в свой роб. Крайбрежните жители имали правото да придобиват власт над вещите на пострадал от корабокрушение чужденец и да го превърнат в техен слуга. Държавата имала право да наследява имота след смъртта на чужденеца, т.нар. droit d'aubaine.

Съществуват оскъдни данни за положението на чужденците в българската средновековна държава. От тях обаче може да се направи изводът, че те не са били разглеждани като безправни лица и спрямо тях не са били прилагани ограничения. Дори в известни случаи чужденците са били поставяни в юридическо положение, по-благоприятно от това на местните поданици. Получавали също специални привилегии, каквито българското население не притежавало.

Доказателство за тези сведения ни дават хрисовулите и международните договори на българските владетели от ХIII-ХIV в. В Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II от 1230г. дубровчаните са опоменати "обични и всеверни гости на царството ми да ходят по цялата страна на царството ми с каквато и да било стока, да внасят или изнасят или каквато и да е стока да пренасят и до която и да е земя или област да дойдат...". За тях не са съществували никакви ограничения и както текстът гласи са имали правото "навсякъде да си купуват и продават свободно, без всякаква щета, да нямат запрещение по всички области на царството ми...Който ли пък им напакости в каквото и да било на клисурите, на тържищата или гдето да бъде против закона на търговията, то да се знае, че той е противник на царството ми и милост не ще има, но голям гняв ще изтърпи от царството ми."

Подобни привилегии, отнасящи се за дубровнишките търговци, са предвидени също в договора между цар Михаил Асен и Дубровнишката република от 1253г. Там е ясно посочено, че "людете и търговците на прославения град Дубровник...да си купуват и продават свободно в казаните земи (българските) без щета всяка стока по своя воля и да не им се взема нито мито или някаква дан нито в града, нито на събор, нито в села на търговци, нито на мостове, нито на реки, нито на пътища, но да бъдат свободни на всяко място и да пребивават и ходят по своя воля, и да се връщат и да бъдат пазени и закриляни в своите личности и своето имущество."

В договора на цар Иван Александър с Венеция от 1347г., потвърден през 1352г., отново са посочени редица привилегии на чужденците, в случая - венецианските граждани. В грамотата ясно е посочено, че "...ако вашите търговци желаят да дойдат в моето царство със своите стоки, моето царство обещава и се заклева във великославния Христос и Дева Мария, и света Петка Търновска, и в душата си, щото те да бъдат читави и сигурни - стоките и хората, - гдето пожелаят и да идат и да стоят, съгласно договора и клетвата, която дадох по-рано."

Големи привилегии са дадени на чужденците и в договора на добуджанския владетел Иванко с Генуа от 1387г. Отнася се за поданици на Генуа, търгуващи с Добруджанското княжество, и някои от тях заселени в тамошните градове. Съгласно този договор под защитата на Иванко били "всички намиращи се в неговата област генуезци от всякакви лица относно имота и личността им и ще запази всички генуезци и техните имоти по цялата своя област."

Както беше вече посочено, според практиката на германските племена, при корабокрушение крайбрежните жители имали право на власт над вещите и личността на пострадалите. Докато в договора на Иванко с Генуа ясно е посочено, че българите се задължават "вярно да ги бранят и пазят по суша и по море здрави и корабокрушенци относно имота им и да не позволяват да бъдат увреждани, а, напротив, да отблъскват от тях всички обиди, вредителства и отегчения или насилия в своето владение и област, в земите и областите, които им са подчинени или занапред ще бъдат подчинени, и в каквато и да е друга част на света."




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Правоспособност и дееспособност 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.