Поява и развитие на конституцията


Категория на документа: Право



Конституцията на Народна република България от 1971 г. е изцяло изградена в духа на марксистко-ленинската идеология и върху концепциите на Българската комунистическа партия (БКП) за особеностите на етапа, в който се намира българското общество в момента. Тя е обявена за основен закон на държава, в която социализмът е победил. (1; 114)

Основна характеристика на новата конституция е тоталната идеологизация на цялостния обществено-икономически и духовен живот на основата на предвзетата презумпция за изграждане на развито социалистическо общество (РСО). На практика конституцията не изпълнява основните си функции, тъй като не е последователна в прокарването на конституционните норми. По начина, по който е построена, тя обезсмисля традиционните конституционни принципи. В нея преобладават лозунгите и пожеланията, а не реалните взаимоотношения, които се фиксират с основния закон. Още дългият преамбюл - новост в българската конституционна практика дотогава, ясно подсказва идеологизираните постановки, върху които е построена конституцията. В нея напълно последователно е прокарана комунистическата идеология (в чл. 1., ал. 1 напр. България се обявява за социалистическа държава, а в ал. 2 БКП се обявява за "ръководна сила в държавата и обществото"), прокламирани са гражданските свободи (чл. 35, чл. 36, чл. 48-56), но те остават негарантирани. При уреждането на държавното устройство се отрича разделението на властите и се определя Народното събрание (НС) като върховен държавен орган, стоящ над всички останали органи и власти в страната. (7; 16) По този начин НС съединява законодателната и изпълнителната власт и осъществява върховен контрол с конституционно утвърдената ръководна роля на управляващата партия - БКП.

Освен това Конституцията от 1971 г. не съдържа разпоредби за частната собственост, а чл. 45, ал. 3 пък поставя на основата на марксистко-ленинската идеология и образованието. В противоречие с основните демократични принципи, върху които се изгражда и действа политическата система на обществото, в тази конституция (чл. 5) намират място комунистическите разбирания за единството на властта, за демократическият централизъм и социалистическият интернационализъм (1; 115)

Очевидно нефункционалният характер на Конституцията от 1971 г. в съчетание с тотално упражняващата своята власт партийно-номенклатурна система показа нейната непригодност да изпълнява задачите на основен държавен закон още при първия полъх на демократизация у нас след 10. ХІ. 1989 г. (7; 17) Това наложи още в началото на следващата 1990 г. последвалото изменение на тази Конституция, а скоро след това и нейното окончателно отменяне и заменянето й с поредния нов върховен закон на държавата.

4. Конституцията на Република България от 1991 г.

Най-новата и същевременно прогресивна - четвърта конституция в историята на България, е приета от VІІ-то Велико народно събрание (ВНС) на 12. VІІ. 1991 г. Под нея слагат саморъчно подписите си 313 народни представители, което е много повече от необходимото мнозинство - две трети от всички (общо 400) народни представители във ВНС. На 13. VІІ. с. г. текстът е обнародван в "Държавен вестник" и от същия ден влиза в сила. Съдържа 169 члена, разпределени в 10 глави.

Тази Конституция е акт на едно общество, което се освобождава от режима на тоталитаризъм и се насочва към демократично устройство и пазарна икономика. Още в нейния преамбюл намира място идеята за правова държава, доразвита в чл. 4, където се казва, че Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната. Пак в преамбюла е обявена и верността към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост. Наред с това в най-новата ни Конституция са прокламирани като върховни принципи този за правата на личността, нейното достойнство и сигурност, принципът за народния суверенитет, както и традиционният конституционен принцип за разделението на властите. Това прави недопустимо свързването на държавната и партийната власт, както е било преди по времето на тоталитарния режим. Гаранция срещу подобен уклон е установеният в чл. 11 принцип на политическия плурализъм. Твърде съществени и със значителна правна и пр. тежест са и редица нововъзприети принципи относно икономическата система на страната. Те са насочени към създаване на пазарна икономика, основана на свободната стопанска инициатива, на еднакви правни условия за стопанска дейност и разбира се на признаването наред с публичната и на частната собственост. (1; 119-121)

Всичко това отличава и по съдържание, и по характеристика Конституцията на Република България от 1991 г. от останалите български Конституции и по-специално от приетите през 1947 и 1971 г. Тя наистина може да се определи като един модерен и демократичен основен закон не само на държавата, но и на българското общество като цяло. Естествено тази последна наша Конституция не е лишена от слабости и недостатъци. Многократно например са били дискутирани ограничените правомощия на президента, правното положение на вицепрезидента, необходимостта от съществуването на втора парламентарна камара, ролята на ВНС и пр. спорни въпроси. Новите изисквания на времето, свързани с влизането в сила на Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз (ЕС), също налагат извършването на конституционни промени, допълнения, а в крайна сметка и изработването на съвсем нов върховен закон. В тази връзка само от 2003 г. насам в Конституцията са направени ред изменения и допълнения (ЗИДКРБ - ДВ, бр. 85/26. 09. 2003 г., ДВ, бр. 18/25. 02. 2005 г., ДВ, бр. 12/6. 02. 2007 г.). За съжаление това потвърждава наличието на перманентен конституционен проблем в България и необходимостта от неговото по-скорошно разрешаване.

ІV. Въпросът за Конституцията на ЕС
( Европейския съюз ).

Всяка социална организация има своя конституция. Конституцията е средството, с което се дефинира структурата на политическата система, т. е. конкретизират се взаимоотношенията както между отделните части, така и между тях и цялото, дефинират се общите цели и се разработват правила, по силата на които взетите решения стават задължителни. От тази гледна точка следователно и конституцията на днешния Европейски съюз като сдружение от държави със специфични задачи и функции трябва да отговаря на същите въпроси, на които отговаря и конституцията на една държава.

За разлика от повечето писани конституции на държавите-членки, конституцията на Европейския съюз не е записана в някакъв конкретен изчерпателен основополагащ документ, а произтича от правилата и основополагащите ценности, с които ръководителите на тази общност са длъжни да се съобразяват. Някои от тези правила се намират в основополагащите Договори, а други - в правните инструменти, разработени и приети от институциите на Общността. (10; 18)

До началото на ХХІ в. Европейският съюз има четири Договора, върху които се простират целите, възможностите и политиката на инструментите на Съюза. Това са: Парижкият договор от 18. ІV. 1951 г. (влязъл в сила на 23. VІІ. 1952 г.), с който се създава Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС), Римските договори от 25. ІІІ. 1957 г. (влезли в сила на 1. І. 1958 г.), с които се създават Европейската икономическа общност (ЕИО) и Европейската общност за атомна енергия (Евратом), Договорът от Маастрихт от 7. ІІ. 1992 г. (влязъл в сила на 1. ХІ. 1993 г.), с който се създава Европейският съюз (ЕС) и Договорът от Амстердам подписан на 2. Х. 1997 г. (влязъл в сила на 1. V. 1999 г.). Във връзка с тези Договори често възникват ред въпроси, като например не трябва ли те да бъдат реорганизирани и опростени, трябва ли да се прави разлика между основния Договор и другите договорни разпоредби и накрая - не е ли време да се приеме единен конституционен текст в Съюза. На свой ред последния въпрос поражда нови колебания по отношение на това какви да бъдат основните черти на една такава конституция, какви ценности да залегнат в нея, какви да са основните права и задължения на гражданите, както и отношенията между страните-членки на Съюза?

През м. Х. 2002 г. Европейският Конвент предлага проект за Европейска Конституция, с който се прави стъпка към изграждането на модела на бъдеща обединена Европа на основите на принципа на федерализма (чл. 1 от проектоконституцията. На 29. Х. 2004 г. държавните глави и правителствата на 25-те страни-членки на ЕС и трите нови страни кандидат-членки подписват Договор за създаване на Конституция на Европа. Въпреки започналата прозрачна и демократична процедура по изработването и приемането на Европейската Конституция, все пак не се стига до нейното окончателно реализиране. През 2005 г. проектът за Евроконституция е отхвърлен на проведените референдуми във Франция и Холандия.

Така се стига до 13. ХІІ. 2007 г., когато в португалската столица Лисабон премиерите и външните министри на 27-те страни-членки (в това число и на България в лицето на министър-председателя Сергей Станишев и външния министър Ивайло Калфин) подписват т. нар. "Договор за реформи" на ЕС, станал известен още и като "Лисабонски договор". Той представлява фундаментална стъпка за ЕС, тъй като отразява голямото разширяване и е от съществено значение за вътрешното консолидиране на Съюза и по-голямата му роля във външната политика. Документът съдържа 28 страници и обединява механично в един акт (като същевременно ги и поправя) съществуващите Договори, които са правната основа на общността на 27-те. Това ново споразумение идва на мястото на отхвърления проект за Евроконституция, но критиците му продължават да смятат, че той "вкарва през задната врата" спорните положения от конституцията, които и предизвикаха съпротивата срещу нея. (11; 30-31)

V. Основни предпоставки и причини довели до появата на конституциите - обобщения и изводи.

Като се има предвид изложената кратка историческа справка и същностна правна характеристика на конституцията, възниква естествено въпросът защо в крайна сметка се стига до идеята за необходимост от конституция в този й вид, в който тя съществува и до днес. Безспорен факт е, че в своята хилядолетна история човечеството постоянно се стреми към утвърждаването на по-демократични принципи на управление и въобще на устройство на своето общество. Нетленни са неговите копнежи за свобода, равенство, справедливост - ценности, които човекът постепенно е загубил в резултат усложняването на собствения му начин на живот и задълбочаването на противоречията вътре в неговото общество. Макар и бавно все пак се стига до осъзнаването на многостранчивостта на човешката природа и до разбирането, че тя не е склонна да се самоограничава във властта. Изминават дълги векове преди да се прозре истината, че за да има справедливост и гарантирани права е необходимо властимащите да бъдат ограничавани. С времето това става и постижимо, като ограниченията върху властта намират израз във вид на ясно изложени правила за поведение - конституция. Така върховният и основен закон се налага като решаващ инструмент за контрол над властническия процес.

Всъщност историята на конституционализма е едно неспиращо търсене и стремеж да се наложат ограничения на абсолютната власт и на мястото на прякото подчинение и послушност да се постави едно морално, духовно и етично оправдание и осмисляне на властта. Това се постига чрез участие в политическия процес и обединяване около ясни правила за упражняване на властта. Съвкупността от тези правила и принципи довежда до оформянето на самото тяло на конституцията. (2; 25)

В тази връзка появата на конституцията съвсем не е случайна, а напълно закономерна. Тя се осъществява в точно определен момент на дълбоки икономически, политически и социални промени в човешкото общество. В момент, когато се извършва рязък и окончателен преход от Средновековието към Новото време, от феодалния тип отношения към нов по-съвършен тип, от абсолютна монархия към парламентарна. Всичко това става през ХVІІ-то и ХVІІІ-то столетия и особено след тях.

Оформените и доразвити до наше време конституции не претендират за завършеност и безпогрешност. Конституцията по принцип не е някаква константна величина. Още повече, че постоянно се раждат нови идеи, оформят се нови конституционни модели. Така се създава богата парламентарна практика, което безспорно е от огромно значение за развитието на конституционализма. Това неминуемо ще доведе и до поредното усъвършенстване на конкретните конституции за в бъдеще. Въпрос на историческа прозорливост и далновидна законодателна инициатива.

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Спасов, Борис П., Учение за Конституцията, 1993 г.
2. Друмева, Ем., Конституционно право, С. 1992 г.
3. Политическата система на САЩ (история и настояще), авторски колектив, С. 1983 г.
4. Документи на американската демокрация, ДИ "Народна просвета", С. 1990 г.
5. Бойчев, Г., Конституция на гражданското общество и на правовата държава, сп. "Правна мисъл" бр. 2/1991 г.
6. Ние, народът на Съединените щати..., в. "168 часа", бр. от 3. VІІ. 1990 г.
7. Методиев, В., Лъчезар Стоянов, Български конституции и конституционни проекти, ДИ "Д-р П. Берон", С. 1990 г.
8. Попов, Д., Търновската конституция забрани робството, в. "Отечество", бр. от 13. 04. 2001 г.
9. Баламезов, Ст., Конституционно право, част І, изд. "СОФИ-Р", С. 1993 г.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поява и развитие на конституцията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.