Поява и развитие на конституцията


Категория на документа: Право


Г/ Белгийската конституция от 1831 г.

Повратен момент към съвременната конституция представлява Хартата на Белгия от 1831 г. Тя успява да постигне както се казва "квадратурата на кръга" между кралската прерогатива и народния суверенитет чрез формулата "цялата власт произтича от народа (нацията)" (чл. 25.). Оттук нататък тази формула се приема като свещена и задължителна за всички конституции.

Под влияние на Белгийската конституция от 1831 г. са изработени малко по-късно Гръцката (1864 г.) и Румънската (1866 г.) конституции, както и Сръбския устав от 1869 г. Те пък от своя страна служат за основа на руския проект за изготвяне на Органическия устав (Конституция) на Княжество България през 1879 г. Чрез тях обаче нито пряко, нито косвено, "съвършеният белгийски текст не е упражнил своето влияние върху съставителите на нашия основен закон, дори при редактирането и разискването на най-важните начала". (9; 92) Така, докато в чл. 21 на Гръцката конституция се казва, че "Всички власти произтичат от народа", а чл. 31 на Румънската конституция съответно гласи "всичката държавна власт изхожда от народа", то в първия български конституционен текст този важен и демократичен принцип за съжаление не намира място.

Все пак от този момент нататък писаната конституция става универсално изискване като една логична последица от постиженията на буржоазните революции. Писаната конституция дава рамката, в която следващите поколения търсят да постигнат демократизация на политическия процес. От Европа вече конституцията като писмен закон постепенно завладява света. През отминалия ХХ в. тя става символ на национално съзнание и държавност, на самоопределение и независимост. (2; 59 и сл.)

ІІ. Правна същност на конституцията.

1. Конституцията като върховен и основен закон.

Конституцията е сложна и многопланова институция. Тя е не само правна, но още и политическа категория. От изложеното по-горе се вижда, че човека в желанието си да направи живота си по-добър и по-уреден не случайно прибягва до конституцията. Тя дава основната, принципната уредба на съответните обществени отношения и институти. Тя разкрива системата от правила за поведение. Тя е закон, а законовите норми са първични. Но първичността на конституционните норми е от по-висша степен. Те предхождат по своето значение в правната система всички други нормативни актове. Ето защо конституцията се характеризира и като върховен закон. Нейните норми нямат конкретен адресат и не се отнасят до конкретен случай. Те са общи за всички и са абстрактни. (1; 10 и сл.)

Освен като върховен, конституцията се характеризира и като основен закон. Нейното предназначение е да служи като юридическа база при формирането, укрепването и развитието на обществените отношения. Конституцията в този смисъл е юридическа база на цялата правна система. Тя е основен закон не само на държавата, но и на обществото като цяло. Нейните разпоредби надхвърлят държавната сфера на обществените отношения и навлизат в сферата на гражданското общество. Така тя става юридически мост между държавата и гражданското общество, което се нуждае от юридическа база за своето съществуване и развитие. (1; 10 и сл.)

Ето какво споделя по този повод изтъкнатият наш конституционалист проф. Стефан Баламезов: "Когато говорим за върховенството на конституцията, ние имаме предвид нейната задължителност, нейната наложителност за всички учредени власти и органи в държавата, а също правните средства или обширната правна система за опазване авторитета на конституцията: чрез осуетяване издаването на противоконституционни закони, чрез правото да не се прилагат те, чрез правото да се отменят и чрез санкциите срещу ония органи, които биха я нарушили." (9; 143)

2. Основни принципи на конституцията.

Още през ХVІІІ в. идеята за разделението на властите се превръща в основен конституционен принцип. Най-тясно свързан с тази идея е Шарл дьо Монтескьо - велик представител на френското Просвещение. В труда си "За духа на законите" (1748 г.) той създава класическата конструкция на разделените три власти. Разсъждавайки върху това кое управление е най-добро, Монтескьо посочва за такова умереното управление, в което властта се подразделя на: законодателна, изпълнителна власт, занимаваща се с въпросите на международното право и изпълнителна власт, занимаваща се с въпросите на гражданското право. При осъществяването на първата власт се издават или отменят закони. При осъществяването на втората се обезпечава сигурността на държавата, а при осъществяването на третата се наказват престъпленията и се разрешават споровете между частни лица. При това положение според Монтескьо е по-добре третата власт да се нарече просто съдебна, а втората само изпълнителна. Така се получава известната триада или схема на законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Друга много значима заслуга на Монтескьо е правилото, че "власт трябва да спира власт". (2; 39-41)

Реалното разделение на властите може да съществува само при наличието на свободно гражданско общество. Разделението на властите е една от основните гаранции за свободата на гражданското общество в отношенията му с държавата. Последователното прилагане в конституцията на принципа за разделение на властите означава създаване на юридически условия за действие на механизма "власт спира власт" в полза на свободата на гражданското общество с всички произтичащи от това положителни последици. (5)

Друг важен принцип на конституцията е този за правовата държава. Смисълът на това понятие се състои в законосъобразност на управлението. Исторически по-ранният термин е "господство на правото" (англ. "Rule of law"). Това е английското схващане за правовата държава. На Европейския континент правовата държава като понятие се налага към края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. Изразява се в либералното разбиране: равенство в правата, лична и професионална свобода, гаранция на собствеността. През втората половина на ХІХ в. горното разбиране вече е изместено от формалното виждане за правовата държава. То се свежда до изискваната законност на управлението, като се налага и понятието за "ограниченото управление" (англ. "Limeted government"). Подобно на понятието за демокрация и понятието за правова държава трудно може да получи универсална дефиниция, като се има предвид, че се прилага в изменящи се условия. Все пак основните признаци на правовата държава са: а) принципът за разделението на властите; б) принципът за законност на всяка държавна дейност - примат на закона; в)осигуряване (гарантиране) на основните права на личността; г)принципите за определеност на правното произнасяне и на правна сигурност (включва и принципната забрана за обратно действие на правните норми); д) правна закрила на правата чрез система от независими съдилища. (2; 45-46)

Формирането обаче на правова държава е възможно единствено върху основата на създаването на качествено ново право. Това определя значението на същността и съдържанието на конституцията за формиране на правова държава. Конституцията трябва да създаде юридическата основа, върху която да настъпят качествени промени в отношенията между гражданското общество и държавата, което от своя страна да доведе до преобразуването на държавата в правова. (5)

Следващият важен принцип на конституцията е този за социалната държава. Това понятие е сравнително ново навсякъде по света, но още преди повече от век правната и социална теория издигат глас за необходимост от социална намеса на държавата при решаването на жизнено важни обществени въпроси. Принципът за социална държава може да се разглежда като най-перспективен отговор на проблемите в плуралистичното, технически индустриализирано масово общество. Идеята в исторически план се заражда в средата на ХІХ в. като реакция на т. нар. "социален въпрос", предизвикан от нарастване на индустрията, на населението и свързаните с това нарастващи социални и политически негативни проблеми. Първите крачки в правната сфера са направени в законодателството, а значително по-късно и в конституциите. Като водещо конституционно начало принципът е закрепен за първи път в Германия. Смисълът на неговото закрепване като конституционен принцип се състои в това от него да произтича задължение на носителите на властта да предприемат активни социални действия. Принципът за социалната държава представлява мандат за активна социална, стопанска и културна политика от страна на държавата. Този принцип създава законодателно задължение да се правят социални корекции, за да може индивидът да упражнява реално и социалните си права. (2; 46-47)

ІІІ. Българските конституции - същност, характеристика и значение.

1. Търновската конституция от 1879 г.

От освобождението си от османска власт насам, България е имала общо четири конституции. Както бе споменато още в първата част на настоящото изложение първата българска конституция това е Конституцията на Княжество България, изработената от Учредителното събрание в Търново, свикано на 10. ІІ. 1879 г. на основата на чл. 4 от Берлинския договор (1878 г.). Тя е подписана от всички народни представители (общо 229 души) на 16. ІV. 1879 г., откогато и влиза в сила и остава в историята като Търновска конституция. По този начин българският народ, макар и с голямо историческо закъснение, още в зората на своето политическо възкресение, постигнато в резултат на Освободителната Руско-турска война (1877 - 1878 г.), тръгва по пътя на модерното развитие, като следва най-прогресивните конституционни модели.

Въпреки осезаемата липса до този момент у нас на богата и установена парламентарна практика (каквато вече има в Европа и по света), все пак изработването на Търновската конституция е успех за цялото ни общество. Чрез нея се утвърждават модерните икономически и обществени отношения и се полагат основите на парламентарно-демократичната система в обществено-политическото ни устройство. Посредством тази конституция са осигурени широки граждански и политически права за народа, регламентирано е държавно-политическото устройство на страната в съответствие с духа на принципа за разделението на властите, уредени са новите икономически отношения и пр. Именно на нейна основа българският народ и държава извършват преломна промяна от азиатското средновековие и се приобщават към големите материални и духовни постижения на буржоазната епоха. Така първите ни законодатели успяват да превърнат България в модерна конституционна държава. (7; 6-7)

Независимо че неведнъж е нарушавана, променяна или временно суспендирана, Търновската конституция си остава един непреходен символ на българската държавност и демокрация и то не само защото е първа в историята на България. С прокламираните в нея либерални политически права, всеобщо избирателно право (за мъжете), забрана на робството и съсловията, върховенството на закона, неприкосновеността на частната собственост и кореспонденцията, свобода на словото и печата, на сдруженията и вероизповеданията и ред други права и свободи, Конституцията на Княжество България от 1879 г. ще си остане в историята ни като великолепен политико-правен паметник, завоевание на народа ни и оръжие в ръцете му за изграждането на Третата българска държава. (8; 14)

2. Конституцията на Народна република България от 1947 г.

Конституцията от 1947 г. е втората по ред конституция на страната ни. Изработването й преминава през няколко фази, които предхождат окончателното й приемане от Великото Народно Събрание (1946 - 1949) на 4. ХІІ. 1947 г. Два дни по-късно - на 6. ХІІ. с. г., тя влиза в сила с публикуването й в "Държавен вестник". Съдържа 101 члена, разпределени в ХІ глави. Замислянето и изработването на тази републиканска (известна още и като "Димитровска") конституция става непосредствено след събитията в България от 9. ІХ. 1944 г., което неминуемо дава отражение върху съдържанието и характера на подготвяния основен закон. Силно негативно въздействие оказват и препоръките на съветските специалисти, тъй като в повечето случаи те не са съобразени с особеностите на българската действителност.

Конституцията на Народна република България от 1947 г. е обявена като основен закон на държава, която се намира в период на преход от капитализъм към социализъм. Може би поради това думата "социализъм" не фигурира в нейния текст и не се поставя конкретно задачата за ликвидирането на капитализма и изграждането на социализма. Но тя става основен закон на държава, в която се осъществяват функциите на диктатурата на пролетариата. (1; 112-113)

В крайна сметка постановките на тази конституция имат доста еклектичен характер поради това, че първоначалният вариант и последната му редакция са извършени от различни идейни подходи. В духа на комунистическите идеи конституцията не разделя властите на изпълнителна, законодателна и съдебна и освен това, пак в синхнон със съветското държавно устройство, тя регламентира прерогативите на съда, прокуратурата и местните държавни органи - народните съвети. Съобразно с новите политически разбирания на ОФ и БРП (к) в конституцията са въведени ред идеологизирани принципи за цялостното преустройство на обществото и държавата по сталински образец. На практика скоро се стига до колизия между текстовете на конституцията и създадената в страната действителност, което е пряко следствие от вкарването на чужд за нашето общество модел. В следствие на това в българското общество се извършва масова и дълбока трансформация и деформация в характера и формите на собствеността, икономическите отношения и социалната структура. С напредването на тези процеси все по-ясно започва да изпъква непригодността на Конституцията от 1947 г. да обслужва създадения партийно-държавен апарат и се поставя въпросът за нейната основна редакция. (7; 14-15)

3. Конституцията на Народна република България от 1971 г.

Третата в историята на страната (и втора републиканска) конституция, е приета чрез референдум на 16. V. 1971 г. На 18. V. с. г. на своята ХVІ сесия V-то Народно събрание в единственото си тържествено заседание провъзгласява резултатите от референдума и приемането на новата конституция. Същия ден с публикуването й в бр. 39 на "Държавен вестник" тя влиза в сила и отменя Конституцията от 1947 г.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Поява и развитие на конституцията 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.