Понятие за юридически спор. История на правораздаването.


Категория на документа: Право


През епохата на първите императори класата на юристите била техен фаворит. Императорите възприемали съдебната практика, установена чрез мненията на най-именитите юристи, като закон в смисъла на lex.

Същността на класическото римско право е продукт на дискусия и разрешаване на спорове между отделни страни. Огромно значение има тълкувателната дейност като елемент от една теория на правораздаването. Класическият период на римското право придобива своя апогей с делото на именитите юристи Папиниан, Павел и Улпиан, а завършва с убийството на Улпиан през 223 г. сл. Хр.

За посткласическото римско право във връзка с правораздаването може да се каже, че съдебната система се модифицира. Устното провеждане на процеса, характерно за формуларния, се замества с писменото - при когнитивния. За разлика от формуларния, когнитивният процес привлича много повече юристи.

Общото мнение за посткласическото римско право е, че то се превръща в едно "вулгарно право", което се характеризира с дилетантство и израждане в самата му същност като средство за решаване на спорове.

Ключово значение за правораздавателната дейност безспорно е системата от доказателствата. Докато класическото право не прави разлика от гледна точка на доказателствената стойност на показанията на свидетели и писмените доказателства, то впоследствие в римското право се утвърждава предпочитание към последните. За да се стигне до късната империя, когато свидетелските показания се приемат за доказателство само ако са дадени под клетва. Писмените доказателства се делят на частноправни актове, нотариални актове и други актове, но единствено ако са съставени и регистрирани в книгите на чиновник притежаващ ius actorum conficiendorum.

Признанието пред съда е друго съществено доказателство. При това то не подлежи на преценка, следователно обвързва съдията по абсолютен начин, като предопределя изхода на процеса.

През този период на римското право възниква и презумпцията. Тя бива фактическа и юридическа. Когнитивният процес познава и "апелирането" на съдебните решения. То има за цел да поправи едно "несправедливо" или издадено от "един неопитен" съдия решение. Затова съдията, чието решение е обжалвано, е задължен да препрати на по-високо стоящия йерархически от него съдия рапорт.

След падането на Римската империя се случват няколко факта, интересни за правораздаването. В началото на VI-ти век се появяват три компилации на римското право:
- Едикта на Теодорик - прилага се едновременно за Римляните и за готите, черпи като източник римското право;
- компилация от два закона от краля на бургундите - Гиндоват. Единият от тях се отнася за бургундите, а другият за римляните;
- третата е публикувана от вестогота Аларик II за неговите римски поданици.

Името на Юстиниан завинаги се свързва с римското право. Целта на живота му е да възстанови старата слава на Римската империя във всичките й аспекти. Най-значителната част от Юстиниановата кодификация е Дигестата. Редакцията й е завършена за три години, постигайки за това време един труд, изцяло изразяващ нивото на византийското право от VI в.

Основните части на Юстиниановата компилация са Кодексът и Дигестата, които влизат в сила последователно, както следва - Дигестата и Институтите на 31 декември 533 г., и Кодексът - една година по-късно.

Съществува сблъсък между юристи и реторици /оратори/ в Рим. Той продължава може би до XX в., когато възниква в сегашния й вид "новата реторика" като една теория на аргументацията, неразделна част от теорията на правораздавателната дейност.

В заключение може да се каже, че само стриктното прилагане на правото е единственият модел за решаване на юридическите спорове.

Цицерон: "Законът на крайностите е най-голямата несправедливост."

Правораздаването през Средновековието

Средновековието отбелязва изчезването на имперските трибунали, вместо тях се поставят групи от местни граждани, натоварени да уреждат правните спорове и стараещи се да запазват общността.

Божият съд е една оригинална културна формация, която отличава западното християнство и представлява един висш стадий от конституирането на една европейска юридическа култура. Той преминава през два периода. Първият се характеризира с директното действие на Бога, обективирано чрез съдебните ритуали, а вторият - с интериоризацията на правото да се съди.

Относно езическият Божи съд, най-верни и най-близко до неговите традиционни ритуали от гледна точка на историята на правораздаването са юдеизмът и ислямът. Тук Бог е едновременно съдия и законодател.

Има много общи черти между християнския и езическия Божи съд, защото християнското правосъдие черпи от репертоара, който предшества християнизацията на Европа.

Сътрудничеството между човешкото и Божието правосъдие, установено от Каролингите, продължава до XII в. От този момент нататък то се изменя рязко, търпейки двойна промяна: от една страна, алтернативно остават религиозните идеи; от друга - съдебните практики.

През този период се създава института на журито. Появата на жури е в основата на обособяването на двете правни системи в Европа, а в последствие и в Новия свят. Наказателно-процесуалният кодекс от 1959 г. запазва този институт, като от тогава жури и професионални съдии заседават и гласуват заедно, като всеки разполага с един глас.

Генезисът на съдебните системи откриваме в Средновековието. В Германия повече от 120 съдебни зали били декорирани с картини, пресъздаващи Последния съд. До Великата френска революция във Франция съдията обикновено заседава под фигурата на разпънатия Христос.

В традицията на Средновековието, която дава своя отпечатък и днес, съдията е издигнат от Господ над хората, за да упражнява върху тях една власт, която му е връчена от Бога и която е единствено присъща на Бога.

Кодексът на каноническото право на Католическата църква съдържа система от правила, уреждащи каноническия процес. Съществува стройна църковна съдебна система, изградена през вековете от Католическото каноническо право, достигнало до наши дни. Тя включва различни съдилища със специалната компетентност на съдебната власт или на разпоредителната власт на епископите. Епископите притежават не само законодателна и изпълнителна, а и властта да решават чисто правни конфликти.

Основният инструмент на каноническото правосъдие е помиряването на спорещите страни. Каноническите и гражданските съдии, при вече възникнал правен конфликт и образувано дело, са длъжни да призоват страните към помиряване, за да се избегне последвано развитие на процеса.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Понятие за юридически спор. История на правораздаването. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.