Понятие за юридически спор. История на правораздаването.


Категория на документа: Право



Поуките от този процес за формирането на теорията на правопаздавателната дийност биха могли да се изразят в един повече или по-малко прецизен преход към анализа на други две антични съдебни системи - юдейската и мюсюлманската, преди да стигнем до римското правосъдие.

Като завършек на гръцкото антично правораздаване ще обърна внимание на Сократ, от когото са черпили вдъхновение и Платон, и Аристотел.

Както е известно Сократ никога не признава легитимнастта на провеждания срещу него процес. Именно тоталната му дисквалификация на процеса довежда до осъдителната му присъда и неговата смърт. Изследователите на този процес винаги са се поставяли въпроса: Как да обясним осъждането на един мъж, толкова умен и известен в Атина по онова време?

Преди всичко процесът е политически. Той има за основание конфликт на ценности, който противопоставя Сократ на държавата. Всъщност истинският конфликт се отнася до статута на знанието. Според учения атиняните са изправени пред следната алтернатива: "Да живеят като философи или да живеят като оратори /реторици/." Сократ твърди, че философията и реториката са две изкуства, които живеят в антагонизъм. Сократ ненавижда реториката, а от там и местата където тя се практикува. Това са политическите събрания и най-вече трибуналите. Той дисквалифицира процеса и отказва да пледира, както всеки подсъдим би сторил. Така че той е осъден накорупция на младежта и светотатство.

Според софистите справедливостта е идеята, която си съставят за нея хората, като тази идея варира според епохата и нравите. За Сократ справедливостта не е въпрос на мнение, а обективна реалност: тя е неизменна и с божесвен произход.

Другото, което разделя Сократ от атинското общество и което има важно значение за теорията на правораздавателната дейност, е отношението му към съдебните прения, пледоарии и въобще към реториката. Сократ смята, че съдебните прения имат за основен обект установяване на факта. Извън това те са празна бъбрене.

Съдебните процедури според него представляват не една граница пред арбитража на съдиите, а по скоро са окови за тяхната дейност. Сократ е не само протев реториката като средство за водене на процеса - той е въобще против процесуалните правила и принципи.

Сократ завещава на човечеството предупреждение за опасността от произвола на съдиите, която впрочем съществува и в наше дни, независимо от каквато и да е съдебна система.

Правораздаването по юдейското право

Рене Давид пише: "Юдейското право при целия интерес, който представлява, е оставено от нас встрани поради това, че сферата на неговото влияние е доста ограничена." Интернационалната солидарност на юдеите никога не се е свързвала със стремежа да се постави юдейското религиозна право по-високо, от колкото действащото право на страните, в които те имат влияние. В този смисъл наистина юдейското право не играе същата роля, каквато е тази на мюсюлманското.

Ако трябва да очертаем характерните черти на юдейското право, най-важни са следните:
- изключително дългия и противоречив период на възникване и развитие, съпроводено с многочислени изменения, далеч нееднозначни тълкувания на съдържащите се в него норми, принципи с множество разнообразни допълнения;
- извънредно противоречивия характер на процеса на установяване и развитие на юдейското право;
- предимно императивния му характер, преобладаване на преки забрани, изисквания и всякакви ограничения в сравнение с правата и свободите на субектите на юдейското право;
- многофункционалния му характер;
- ограничения характер на прякото регулативно въздействие на юдейското право на израелското общество и неговото разпространение всред евреите, живеещи на територията на други страни.

Първоначално юдейското право възниква спонтанно и остава устно право, съдържащо в себе си значителен брой ирационални положения и форми, свързани най-вече с търсене на истината. Постепенно то придобива писмен характер.

Безспорно най-важен източник за юдейското право е Библията. Тя е структурирана от два основни елемента: Стар завет и Нов завет. Старият завет в юдейската литература се състои от три части: книги на Мойсей; книги на пророците; и Кетубим- общо название на всички останали книги.

Друг изключително важен източник за правото е Талмудът. Той е сбор от древни свещени писания, отнасящи се към периода IV в. пр. Хр. до V в. сл. Хр. Има твърдения, че "греховете против Талмуда са по-тежки, отколкото тези срещу Библията".

Важни източници за юдейското право са и религиозните източници и обичаи, свързани с религиозните празници, битовите и семейните отношения и особено ритуалните жертвоприношения.

Съдебната система на Израел включва както светски, така и религиозни съдилища. Светските съдилища от своя страна се състоят от съдилища с обща юрисдикция и специални съдилища. Интерес за правораздавателвата дейност представялат религиозните съдилеща. Съществуват четири вида - равински, мюсюлманси, християнски и тези на друзите. Съдиите на тези съдилища се назначават от президента на Израел.

В общата система на израелското право върви непрестанен процес на пряко и обратно въздействие на юдейското религиозно право, от една страна, и израелското светско право - от друга.

Правораздаването, което виждаме днес, е епохално цивилизационно завоевание. Процесът, в рамките на който то се осъществява, е формата, в която се извършва преходът от отмъщението към справедливостта. Трите ритуализирани и институционализирани атрибути на справедливото правосъдие, завещани ни от древността са: везни, меч и превръзка на очите.

В заключение за юдейското право може да се каже, че чрез него правото е положено върху Десетте Божи заповеди, като се противапоставя на Талиона и се пренася през вековете и да наши дни.

Правораздаването по мюсюлманското право

Мюсюлманското право е един от елементите на ислямската религия. То представлява система от норми, които изразяват в религиозна форма волята на Аллах.

В Исляма съвкупността от предписанията е известна под наименованието "шариат", което в превод от арабски означава "пътят, който се следва". Именно шариатът съставлява това, което можем да наречем мюсюлманско право. Той е основан на идеята за задълженията на човека, но съдържа и известек кръг от признати права.

Важни за разбирането на мюсюлманското право са понятията шариат и фикх. Шариатът е единна система от предписания, съдържащи се в Корана и Сунната, а фикх - съвкупност от норми, въведени на основата на шариата и които се прилагат към конкретна ситуация, непосредствено тълкуване на която отсъства в шариата. Докато шариатът е установен един път завинаги и е неизменен, то фикхът се изменя съобразно обстоятелствата, спрямо които се прилага. Шариатът в по-голямата си част притежава общ и абстрактен характер, а нормите на фикха имат конкретна насоченост. Те показват как се прилагат закрепените в шариата основополагащи принципи спрямо конкретните обстоятелства.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Понятие за юридически спор. История на правораздаването. 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.