Наказателно процесуално право


Категория на документа: Право


1) Най-интензивна е в изпълнителния процес - получава се дължимото или негов сурогат.
2) Най-слаба е защитата-санкция в исковия процес - не се получава нищо реално (СПН).
3) Обезпечителният процес е по средата.
При правен спор само се спори, а когато има неизпълнение, има най-сериозно нарушение на законосъобразното развитие на материалното правоотношение - интензивността на защита е различна.
3.5. Общи белези на ГП като защита и санкция.
1) ГП е заместител (сурогат) на липсващото законосъобразно развитие на материалните правоотношения и в трите вида процес - той не е никога равен на законосъобразното развитие (напр. СПН е сурогат на дължимата безспорност на действителното правно положение). Тъй като е сурогат, той възстановява накърненото право като го възпроизвеждат принудително - от тази гледна точка ГП е способ (форма) за живот на спорното, неудовлетвореното или заплашеното гражданско право.
Възстановяващият характер на ГП го отличава от другите видове отговорност (наказателна, административна) - от гледна точка на санкционираното лице той е възстановяваща отговорност, в което е и връзката с гражданската отговорност (обезщетение за вреди и т.н.)
2) Защитата-санкция се дава от трето незаинтересовано лице - не участва в нуждаещото се от защита правоотношение и организационно напълно обособен от неговите субекти. Това е разлика от самозащитата (напр. разваляне по чл. 87 ЗЗД) - непозната на ГП.
3) За да има защита-санкция, тя трябва да бъде поискана - дава се при наличие на искане, трябва да има сезиране, иначе не може да бъде получена - няма самосезиране. Водещо е диспозитивното начало, защото ГП защитава материални граждански права - титулярите им имат свобода на разпореждане по отношение на тези права (разпоредителни правомощия) и свобода на волята и ГП трябва да се съобрази с това: защита се дава само при поискване. Диспозитивното начало очертава:
а. Кога се дава защитата - когато бъде поискана.
б. В каква рамка да се даде защитата - в каквато се поиска.
в. Докога да се даде защита - докато се иска.
По този белег ГП се различава от служебното възстановяване на граждански права (принудително изваждане на самонастанил се; връщане на открадната вещ, намерена от крадеца и др.).
За да се гарантира даването на защита, законът дава право на защита (право на иск, на принудително удовлетворяване или на обезпечение) - при упражняването му правозащитният орган е длъжен да постави в ход исканото защитно производство. ГП е дължима защита-санкция, която се поставя в ход по искане на лицето, което има право на защита.
4) Защитата се дава по ред, предвиден в закона (нарочно предвидени и уредени производства), с гарантиране на равни възможности на страните в процеса да отстояват своите позиции - да издействат за себе си защита съобразно процесуалната си роля по реда на състезателното производство (предоставят им се обезпечени от закона процесуални права). По този белег ГП се отличава от други производства, по реда на които по изкл. могат да се защитят граждански права (напр. производство по принудително събиране на държавни вземания - могат да се осъществят и граждански вземания на държавата) - производството е предвидено за друго.
5) Ж.Сталев.: ГП упражнява извънпроцесуално действие - за да се постигне защитата-санкция, способите за защита трябва да се отразят на материалните правоотношения. Това въздействие може да бъде държавноправно (СПН) и гражданскоправно (промяна, постановено с конститутивно съдебно решение, обезпечителна мярка). И в двата случая обаче защитата-санкция е проява на държавна принуда - постановява се в властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя (за разлика от гражданскоправните санкции - породени от нарушението нови гражданскоправни отношения, а при спор и те се осъществяват по реда на ГП подобно на първичните граждански права). Арбитражното решение има също едностранен характер и публичноправни последици като решението на държавния съд, макар да е израз на договорно учредена власт.
3.6. Освен тази защита-санкция (първична), има и вторична защита-санкция.
1) По отношение на материалните правоотношения защитата-санкция е първична - за да се получи тя, трябва да се осъществи процесуалното право на защита: исковата молба да е приета, да е разгледана и да се постанови съдебно решение.
2) При вторичната защита-санкция не се защитават самите материални правоотношения, а се защитава самото право на защита (правото на иск защитава самото материално право, а защитата на правото на иск е вторична защита) - по реда на обжалване на определението (отказа) на съдията (съдия-изпълнителя) в 3-инстанционно производство, както и отмяна на влезли в сила порочни решения. С отстраняване на незаконосъобразното поведение или се възстановява дължимата защита (отмяна на откази), или се възстановява законосъобразното развитие на ГП (отмяна на незаконосъобразни действия)
Тази втора защита се дава от контролни органи в същата система (висшестоящи съдилища), развива се с участието на същите страни и е регулирана от същия закон. Затова първичната и вторичната защита-санкция образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Вторичната защита-санкция не е необходима съставна част на всеки процес и е желателно конкретният ГП да се изчерпи с първичната, образуваща неговото необходимо ядро.
4. Гражданско процесуално право
1.1. ГПП като обективно право е система от процесуални норми, които уреждат трите аспекта на ГП: производство, правоотношение, защита-санкция. Тези норми уреждат: 1) процесуалните действия, образуващи ГП като производство; 2) процесуалните права и задължения, образуващи ГП като правоотношение; 3) защитните и санкционните последици, в които се състои ГП като защита-санкция. В съвкупността от тези норми се състои ГП като институция и като такава той действа превантивно (като всички санкционни норми); конкретният ГП се развива въз основа на ГП като институция (действа репресивно като всяка конкретна санкция). Има разлика между процесуални норми и материалноправни норми.
1.2. Метод на регулиране. Характерно за ГПП е, че е публично право - методът на регулиране е властническият метод (като конституционното, наказателното право и т.н.).
1.3. Функционални връзки с други отрасли (Ж.Ст.).
1) ГПП противостои на отраслите, регулуращи отношенията с метода на равнопоставеност, но с тях се намира в най-тясна функционална връзка, тъй като урежда тяхната защита - гражданскопроцесуалните норми спрямо материалните са вторични и служебни,норми относно норми. Процес.норми са обусловени от защитаваните материални,а от др.страна им въздействат като поддържат и регулиращата им сила.
2) Функционалната връзка с другите отрасли не е толкова тясна. КП определя положението на съда, а ГП урежда предвидените от Конституцията съдилища и гарантира упражняването на правото на защита. АП урежда администрацията на правосъдието, ГП решава административноправни спорове и служи за събиране на глоби. НП обезпечава ГП като защита-санкция, а ГП осъществява наказателната отговорност под формата на глоби. В наказателния процес се осъществява гражданска отговорност за престъпления, а ГП установява извършено престъпление при недопустим наказателен процес.
1.4. Ж.Ст.: ГП е самостоятелен клон на правото. Отличава се по предмет - защита на накърнени граждански права чрез приспособени към нея производства и процесуални правоотношения (виж 3.2.2.).
2. Източници.
2.1. Конституция: съд, правосъдие.
2.2. Международни конвенции, които са ратифицирани от Р България и обнародвани в ДВ; двустранни международни договори (договори за правна помощ).
2.3. Закони и подзаконови нормативни актове:
1) ГПК - основно.
2) Закон за МТАрбитраж; ТЗ, част IV - универсално принуд. изпълнение + съдебен конкордат.
3) Норми от материални закони.
Съдилищата са длъжни да прилагат издадените след Конституцията закони, а ако смятат, че й противоречат, уведомяват ВКС или ВАС. Трябва да отказват прилагането на противоречащи на Конституцията заварени закони (§3, ал. 1).
2.4. Решения на КС (според Ж.Ст. тълкувателните решения).
2.5. Ж.Ст. включва и актовете на авторитетно тълкуване (напр. закон за тълкуване на закон).
2.6. Тълкувателни решение на ОСГК на ВКС; преди постановления на пленума (продължават да са задължителни - Ж.Ст.). Противоречие в тълкуванията се преодолява с тълкувателно постановление на пленумите на ВКС и ВАС (чл. 41 ЗСВ).
Ж.Ст.: Тълкувателните актове (на КС, актовете на авторитетно тълкуване, актовете на ВС и ВКС) са: 1) нормативни; 2) вторични - образуват едно цяло с тълкувания акт и имат сила от деня на влизането му в сила (чл. 50, ал. 1 ЗНА, но съобрази ал. 2); 3) задължителни за съдилищата - не може да се приложи чл. 15 ЗНА несъобразяването с тях е несъобразяване с тълкуваните актове.
3. Норми на ГП.
3.1. Нормите на ГПК обикновено са императивни правни норми (не диспозитивни).
1) Диспозитивната правна норма намира приложение в случай, че същото правоотношение не е уредено по друг начин от субектите на правоотношението. Характерни са за гражданските отношения, които се уреждат предимно договорно, на принципа на договорната автономия.
2) Императивната правна норма се прилага във всички случаи. Нормите са основно императивни не защото са публичноправни, а са публичноправни, защото са императивни. Актовете са публичноправни и императивни, защото има диаметрално противоположни интереси. ГП преднамира два диаметрално противоположни интереса - за да могат да бъдат уредени, не е подходящо да се уреждат с диспозитивни норми, а е необходим порядък, който да даде защита и да наложи санкция противно на волята на една от страните.
а. За съда (чл. 2) има задължение да даде защита по всяка подадена до него молба. Ако процесът е конвенционален, няма да може да даде защита.
б. Процесът трябва да бъде организиран така,че да се стигне до резултат,а с диспозит. норми е невъзможно.
Ж.Ст.: Неприсъщо на процеса е договорното регулиране: 1) интересите са противоречиви и ако съгласието на страните е условие за предприемане на действия, то налагането на санкция ще зависи от правонарушителя; 2) при договорно регулиране съдът ще се явява трето лице и не би бил обвързан; 3) договорното регулиране би изключило равенството на страните - страната няма да има свобода на процесуално поведение, защото ще бъде подчинена на уговорен вече способ за процедиране. Договорно регулираният процес е допустим само по дела, които страните възлагат на арбитраж.
Ж.Ст.: Недопустими са и процесуалните договори, с които страните се задължават да извършат или да не извършат определени процесуални действия по бъдещ или висящ процес (напр. да не се предявява иск, да не се възразява срещу иска). Тези договори са допустими по изключение (арбитражен договор, договор за местна подсъдност). Съдебната спогодба е допустима - съгласието за прекратяване на делото е съгласие за оттегляне на иска; допустимо е и съглашение, че страните при спор ще се опитат да го уредят, преди да предявят иск. Доказателствените клаузи (изключване на допустими доказателствени средства, придаване на задължителна доказателствена сила на доказателства, които съдът свободно преценява) са недействителни; страните могат да уговарят допустимите доказателства пред арбитраж.
3.2. Процесуални норми (и материални норми).
3.2.1. Разлика в действието във времето. Материалноправните норми имат действие за в бъдеще. Процесуалните норми имат обратно действие (по принцип). Обратно действие има, когато след влизане в сила на нормата се промени завареното правоотношение. Това е така, защото:
1) Материалноправните норми биха накърнили автономията на страните, ако им се придаде обратно действие - страните сключват конкретен договор по определен начин в определени условия. Между страните остават тези права и задължения, които законът е предписвал при осъществяване на факта, от който те са възникнали, макар при упражняване на правата и изпълнение на задълженията законът да предписва други или да не предписва правни последици от този факт. По изключение законът може да въведе обратно действие на материалния закон.
2) При процесуалните норми се предполага, че новата процесуална норма е по-съвършена и урежда по по-добър начин новото производство. Обратното действие на процесуалната норма се състои в това, че едно процесуално действие едновременно погасява и поражда процесуални права. С влизането на новата норма в сила не се оказва влияние на погасените вече процесуални права, но нереализираните процесуални права се променят, защото новата норма придава на конкретното действие различни последици - погасява правните последици на завареното от нея последно процесуално действие и прикрепва към него нови правни последици, насочени към въведеното от нея процесуално действие. Законът може да изключи незабавното действие. Възникналите при действието на стария закон защитни и санкционни последици (СПН, принудително удовлетворение, обезпечение) запазват силата си и при действието на новия закон, дори той да урежда другояче предпоставките и съдържанието им (Ж.Ст.).



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Наказателно процесуално право 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.