Наказателно право в Средновековната българска държава


Категория на документа: Право


ЮГОЗАПАДЕН УНИВЕРСИТЕТ " НЕОФИТ РИЛСКИ"
Курсова работа

по История на българката държава и право

Тема:
Наказателното право в средновековната българска държава




Разработил : Деница Колева Георгиева
Специалност : Право (задочно обучение) ,

Факултетен № 11100132011 , Курс : първи курс

Наказателното право през Средновековието се различава съществено от съвременното.Възникването на българското средновековно право е свързано тясно с възникването на славянобългарската държава и с промените в нея през VII-XIV в. Още в до държавния период са съществували обичаи, с помощта на които са се уреждали отношенията между индивидите в общността. Езическата религия утвърждава непосредствените житейски потребности под формата на различни обичаи. Славяните и прабългарите са на почти еднакво социално стъпало в момента на тяхната среща на Балканския полуостров. Съюзният характер на държавата обуславя наличието на административен и правен дуализъм. Първото формирало се право в средновековната българска държава е обичайното право. С възникване на държавата някои обичаи на двете племена се запазват, предимно тези, които имат общо социално значение или от които е заинтересована имотната прослойка. Обичаите, които се запазват след създаването на държавата се скрепяват с държавна принуда. Тези от тях, които се санкционират от държавата, придобиват качеството на обичайно-правни норми.
I. Обща характеристика на наказателното право
До създаването на държавата и на държавното законодателство основните начини за възмездие при извършено престъпление са били частното отмъщение и откупът.В най- ранните исторически епохи за извършено престъпление престъпникът бил наказван единствено по пътя на частното отмъщение. Частното отмъщение е правото на потърпевшия при извършено правонарушение да потърси удовлетворение . Мойсеевият закон " Глава за глава , око за око и зъб за зъб " се възприема от всички народи в най - ранния период . Потърпевшия лично отмъщавал за стореното му зло по подобен начин , с подобно действие , с подобни оръдия дори. Когато потърпевшия не бил в състояние лично да отмъсти , бил подпомаган от свои най - близки роднини. За най - тежките престъпления , като например убийство , се прилагало кръвното отмъщение ( кръвна мъст ). Частното отмъщение е известно на най - старите народи като келти , арменци , грузинци , перси , римляни , гърци и пр . Този начин на отмъщение се среща също у всички славянски народи и в особена ярка форма - у южните славяни .Частното отмъщение съществувало и през по - късни епохи. Данни за неговото приложение се срещат в историческите извори на руското , полското , чешкото и сръбското право . Българското средновековно право също познава частното отмъщение като най - ранно проявление на правосъдие.Текстовете на Закона за съдене на людете дават указания за това. Юридическите обичаи и народните умотворения също съдържат данни за частното отмъщение и саморазправа.
За съжаление и тук , както и въобще в областта на българското средновековно право сведенията за съвсем оскъдни и поради това възможността да бъде проследено развитието на частното отмъщение в подробности е ограничена . С частното отмъщение се осъществява отговорността преди всичко на дееца т.е. при извършено престъпление бил преследван на първо място престъпникът. При невъзможност същия да бъде открит , се признавала възможността да се търси възмездие от рода на убиеца - най - напред се посягало на по - близките роднини , а ако нямало такива - на по - далечните. Такива саморазправи често усложнявали обществените отношения . "Наказателното" отмъщение не винаги приключвало веригата от причини и следствия и нерядко на свой ред давало повод да се търси ново възмездие , особено при най - тежките престъпления .
За да избегнат жестоката разпра съгласно талиона , състоятелните хора започнали да се откупуват от грозящата ги чрез преговори с рода на потърпевшия . При съгласие на страните претенцията за отмъщение била заменяна с откуп . Така се появила системата на откупа ( compositio , композициите ) , която постепенно започнала да измества частното отмъщение . Първоначално откупът се извършвал в натура , а по - късно в пари . Неговият размер се определял чрез посредници .Активна роля при откупа играели родовите старейшини , които със своя авторитет и влияние се намесвали в качеството на помирители между враждуващите страни и съдействали за замяната на частното отмъщение със заплащане на обезщетение (откуп) , който бил съразмерен на причинена щета.
Обичаят да се дава откуп бил известен и практикуван от българите. Макар тази форма да допринасяла да се намалят броя на престъпленията , тя била предимство на богатите. Онзи , който не могъл да плати откупа , бил наказван по пътя на частното отмъщение . Следователно старото обичайно право на прабългари и славяни , на което било присъщо частното отмъщение просъществувало и след създаването на държавно законодателство , с което се поставяло публичното начало в основата на преследването и наказанието на престъпните прояви и особено на онези , които заплашвали интересите на господстващата класа и държавния строй.

Процесът на въвеждане и утвърждаване на публично правното наказание се развивал бавно.До приемането на християнството законодателната дейност на държавата се ограничавала главно в регламентация на конкретно определен кръг престъпления , които увреждали държавния строй , и такива , които засягали непосредствено икономическите и политическите интереси на господстващата класа. Престъпленията против телесния интегритет , честта и свободата на личността ( с изключение на клеветата ) , както и престъпленията против нравствеността дълго време останали извън този кръг. Те се считали за частноправни и за тях отмъщавал потърпевшия род. Ценни данни за стремежа на старите българи да въведат официалното начало на уредбата за наказателна отговорност и да избегнат частното отмъщение съдържат Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите.
След покръстването , от гледище на новата религия , отмъщението се смятало за укоримо действие .Господстващата класа , която се чувствала злепоставена поради еднаквото третиране на делинквента , също гледала на частното с недоверие.
За да бъде ограничено частното преследване при извършено престъпление и да бъде заменено със законова уредба , в първия оригинален старобългарски правен паметник - Закон за съдене на людете , бил възприет от Еклогата институтът на азилното право - право на убежище , което по своята същност е противодействие срещу свободната проява на частното отмъщение. Съгласно това право извършителят на това престъпление или заподозреният, че го е извършил , имал възможност да търси закрилата на църквата или на манастира : да избяга в тях и да се постави под покровителството на местния свещеник или игумен. Скрил се веднъж в църковната или манастирска сграда,той вече става "неприкосновен" и никой нямал право да го извлича на сила , тъй като това означавало да извърши прегрешение.
Както според съвременното , така и според средновековното наказателно право наличието на престъпление е единствената предпоставка за наказателна отговорност. Престъплението е общественоопасно деяние . Обществената опасност е основен , определящ елемент на понятието престъпление.Различните общественоопасни деяния притежават различна степен на обществена опасност , поради което и предвидените за тях наказания са различни.
Според съвременното наказателно право субект на престъплението може да бъде само човек. Всеки лично отговаря за своето деяние. Само човек има разум и е способен да разбира правните норми , както и воля да им се подчини и да действа съобразно с тях или виновно да ги наруши и да бъде субект на наказуемо деяние.Обширната редакция на Закона за съдене на людете съдържа данни , че в България през Средновековието субект на престъплението са могли да бъдат както за хора , така и за животни. Освен това в средновековното наказателно право се прави разграничение между отделните субекти с оглед принадлежността им към отделни социални групи , към отделно съсловие. Съсловната принадлежност на дееца определяла степента на обществената опасност на престъплението. Понятно е за едно законодателство в епоха на социално-икономическо неравенство състоятелният човек да понася по-леко наказание от бедния. Така според Еклогата , ако свободен и състоятелен човек е откраднал , връща открадната вещ и плаща двойната ѝ стойност , а ако беден е откраднал , се наказва с бой и заточение. Земеделския закон предвижда за роб , който е откраднал през нощта наказание смърт чрез обесване. Смъртното наказание не се предвиждало за кражба , извършена от свободен човек. Според Душановия закон , ако властелин (господар) убие себър (свободен селянин) , заплаща 1000 перпера ,а ако себър убие властелин - заплаща 300 перпера и му се отсичат двете ръце.
Робите не били субект на престъпление - вместо тях отговарял техния собственик. Ако собственикът не искал да плати обезщетение , той предавал виновния роб на увреденото лице. Субекти не престъплението можели да бъдат няколко души : в такъв случай е налице съучастие в престъпление.
Според съвременното право престъпление е само онова общественоопасно деяние , което е извършено виновно. Вината изразява субективното отношение на дееца към извършеното от него деяние , неговото съзнание за това което върши.Във връзка със съзнанието у дееца за степента на обществена опасност на конкретното престъпление , както и за степента на укоримост на неговото поведение се говори за степени на вината , както и за смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Според степента на вложения в деянието умисъл престъпленията биват: умишлени , непредпазливи и случайни. Наказанията са съответни на степента на вложения умисъл - най - тежки са умишлените деяния , по - леки са непредпазливите , а случайните не се наказват. Отношението на различните правни системи към вината е различно.В средновековното право се провежда принципът на т.нар. "обективна отговорност" , т.е. наличието на определен противоправен резултат било достатъчно основание за търсене на наказателна отговорност. В отговорите на папа Николай I става дума за отцеубийството и убийство на сродник , но в тези случаи не се прави разграничение на различните видове убийства с оглед на вложения умисъл , т.е. дали убийството е извършено умишлено , небрежно или случайно .
Идеята за виновна отговорност постепенно се налага в средновековното наказателно право , но първоначално среща големи затруднения.
Закона за съдене на людете предвижда лицето , което има спор с другиго , да не действа самоволно , а да не отнесе въпроса към владетеля. Кръвната мъст като израз на само разправа също била непрекъснато ограничавана.
Както според съвременното право , така и през Средновековното ненавършилият пълнолетие деец не се наказва. Еклогата предвижда при педерастия наказанието смърт чрез меч , но при възраст по -малко от 12 години- освобождаване от отговорност.
Колективната отговорност , т.е. отговорността на цялата група хора , е характерна за средновековното наказателно право.Според Отговорите на папа Николай I българите имали обичай , когато роб или свободен избяга през границата , да бъде избивана цялата стража , т.е. всички пазачи на границата (колектива) били наказвани. Колективна била и отговорността на въстаналите против въвеждането на християнството. Колективна отговорност визира текстът на чл.1 Закон за съдене на людете (кратка редакция) , според който село , в което се извършват езически обреди и заклинания , се отдава на божия храм заедно със всичките му имоти независимо от това , че не всички жители на селото , а само една част от тях са се провинили .
Рецидивът (повторно или многократно извършване на едно и също престъпление) бил известен на средновековното българско право и се наказвало по - строго , т.е. било утежняващо вината обстоятелство. Той представлявал по - голяма опасност за интересите на господстващата класа , още повече , че се проявявал преди всичко при посегателство на имущество , т.е. при кражба . Земеделският закон предвижда за кражба на жито при първи път наказанието бой (100 тояги) и заплащане на щетата на собственика , при втори път - заплащане на откраднатото в двоен размер , и при трети път - ослепяване . Според Еклогата , ако свободен и състоятелен е откраднал , той връща откраднатото и заплаща двойната му цена , а бедния се наказва с бой и заточение. За втора кражба наказанието е отрязване на ръката. Според Закона за седене на людете на открадналия , чуждо стадо за първи път се налага наказанието бой , за втори път - изселване , за трети път връщане на откраднатото и продаване в робство.

II .Видове престъпления

Значителна част от разпоредбите в първите български законодателни паметници имат наказателно правен характер. В нито един от тях обаче не се намира една завършена система на престъпленията и наказанията. Отделните правни блага - живот , чест , собственост и пр. , били вземани под правна защита в различно време , по различен начин и в различна мярка. Според Средновековното законодателство , могат да се посочат следните видове престъпления : 1.Престъпления против държавата и вярата ; 2. Престъпления против телесния интегритет, честта и свободата на личността ; 3. Престъпления против нравствеността и 4. Престъпления против собствеността .

1. Престъпления против държавата и вярата
Наказателното право в средновековна България и било предназначено преди всичко да защити позициите на феодалната класа. Поради това то определяло като "престъпления" всички постъпки и действия , които се явявали опасни за нейното господство . Такива престъпления били обявявани за "държавни" и срещу техните извършители се налагали строги санкции . На първо място от тях бил поставян заговора срещу владетеля , опитът да бъде премахната установената власт в ръцете на царя. В такъв смисъл е редактиран чл.3. на титул 17 от Еклогата , където се предвижда най -тежко наказание срещу оня , " който образува партия против царя или конспирация или прави съзаклятие против него или против държавата на християните". На второ място като престъпления са квалифицирани всички прояви и действия , насочени по един или друг начин срещу интересите на феодалната прослойка , срещу нейните икономически , политически и социални привилегии. "Престъпление" от гледна точка на феодала е било бягството на неговия зависим селянин , "престъпление" е бил опитът парика да намали ангариите и др.Всички тези прояви на съпротива и волнодумство са били считани за опасни и наказуеми. В такъв смисъл са съставени ред статии ред статии в Душановия законник.
Показателна е статия 203 от , която определя строго наказание срещу бягство на крепостни селяни и статия 68,която забранява събиране на себрите, т.е. на свободните селяни.

На трето място , феодалното право е квалифицирало като "престъпления" ония прояви в думи или в дела , които се считали като насочени срещу църквата , като опасни за интересите и авторитета на духовенството и монасите.Известно е , че църквата е представлявала през целия период на Средновековието здрава опора на феодалния строй , верен крепител на самодържавието. Поради това съпротивата срещу феодалния ред е намирала израз и в борбата срещу църковния институт , и срещу установените догми , в лицето на ереса като богомилството и павликянството. Те се ширели в България през X - XIV в. и са не само религиозни движения , но и форма на съпротива срещу църквата. Светската и църковната власт реагирали остро на еретическите проповеди и феодалното право предвиждало сурови наказания за волнодумците. Така било във Византия , така и било в средновековната българска държава . Под влияние на византийското законодателство , съобразено с местните условия , се формирало и феодалното българско право за борба срещу ересите. Ярък пример за това ни предлагат решенията на църковните събори срещу еретическата пропаганда в Търново през средата на XIV в. Едни от най - тежките престъпления против религията се считали : извършване на езически треби и заклинания (Закон за съдене на людете чл.1) , нарушаване на азилното право ( Закон за съдене на людете чл.16 , Еклога титул XVII ,чл.1) , отказ от християнската вяра от пленен от неприятеля ( Закон за съдене на людете чл.21 , Еклога титул XVII ,чл.6) , светотатство - кражба на свещени предмети от църква ( Закон за съдене на людете чл.28, Еклога титул XVII ,чл.15) , побой над свещеник (Еклога титул XVII ,чл.4) , изготвяне на амулети (Еклога титул XVII ,чл.44) , проповядване на манихейство и монтанитство ( Еклога титул XVII ,чл.52) и др.

Като тежки престъпления са били квалифицирани и престъпления срещу войската. Съставът от престъпления от военен характер е бил вече доста широк и в българското право през езическия период , както личи от Отговорите на папа Николай I . През епохата на установения вече феодален строй акциите за деяния , насочени срещу войската остават не по-малко остри . Това личало от наказателната репресия срещу опитите тя да бъде отлагана и отслабвана. В такъв смисъл има някои постановления в Еклогата , в Закона за съдене на людете и в Душановия закон. Според тях за военни престъпления се считали : кражба във военен лагер или във военен поход, дезертьорство , отказ от изпълнение на заповед , пропускане на беглец от граничната стража и други .

2.Престъпления против телесния интегритет, честта и свободата на личността

Наред с престъпленията от държавен характер феодалното българско право разглежда и квалифицира като престъпления ред прояви , насочени срещу личността.На първо място идва лишаването от живот , убийството. На този въпрос са посвети няколко члена в глава 17 на Еклогата. Чл.45.има предвид "умишлено убийство" от хора на каквато и да е възраст , той също разглежда случая за убийството или нараняване чрез меч. Чл.47 има предвид убийство при сбиване , извършено с ръка ,било с някакво оръдие. Чл.48 засяга въпроса за неволно убийство с ръка . Чл.49 разглежда случаите за убиване на роб от страна на господаря му. Чл.50 се отнася до разбойниците, които устройват засади и убиват. Чл.42 има предвид убийство чрез даване отровно питие от страна на свободен човек или роб.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Наказателно право в Средновековната българска държава 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.