Конституционно право на Република България


Категория на документа: Право


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е
Въведение - предмет на науката за конституционното право.
І. Основи на учението за Конституцията.
1. Понятие за Конституцията.
2. Класификация на конституциите.
3. Понятието “конституционализъм”.
4. Оща характеристика на конституционните норми.
5. Видове конституционни норми.
6. Нормите на Конституцията и на другите регулационни системи.
7. Конституционни отношения.
8. Тълкуване на конституционните норми.
ІІ. Историческо развитие на конституционализма в България.
ІІІ. Преамбюл на Конституцията.
ІV. Основни начала.
V. Основни права и задължения на гражданите.
1. Понятие за правата.
2. Класификация на правата.
3. Съдържание на правата:
а) особености на правната регламентация на правата;
б) право на българско гражданство;
в) лични права;
г) политически права;
д) икономически права;
е) социални права;
ж) културни права.
4. Основни задължения на гражданите.
VІ. Избирателна система на Република България.
VІІ. Народно събрание.
VІІІ. Президент на републиката.
ІХ. Министерски съвет.
Х. Съдебна власт.
XI. Местно самоуправление и местна власт.
XII. Конституционен съд.
XIII. Конституционна ревизия.

В Ъ В Е Д Е Н И Е

ПРЕДМЕТ НА НАУКАТА ЗА
КОНСТИТУЦИОННОТО ПРАВО

Конституционното право е един от отраслите на правото. То съставлява системна съвкупност от правни норми, които регламентират обществените отношения при и по повод осъществяване на държавната власт, народния суверенитет и основните права и задължения на гражданите.
Конституционното право е водещ отрасъл на правото. То дава правните идеи и решения, които са основополагащи за цялата правна система. Това негово положение се определя от вида и характера на източниците му, т. е. на онези правни форми, в които са изразени неговите норми. Тези източници са:
- Конституцията, която е главния, определящия правен акт, върху който се формира отрасъла на конституционното право;
- Закони с конституционно съдържание - тези, които се създават по предписание на конституционните норми. Такива са например Законът за българското гражданство, Законът за политическите партии, Законът за събранията, митингите и манифестациите, Законът за сметната палата, Законът за местните избори и др. Те са приети “по поръка” на чл. 25/6/, чл. 44/3/, чл. 43/2/, чл. 91/2/, чл. 42/2/ на Конституцията. Други закони се създават в пределите на конституционните норми и за осигуряване действието на Конституцията. Между тях са Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани (съобразно чл. 7 на Конституцията), Законите за наследството и за собствеността (чл. 17/1), Законите за държавната и за общинската собственост (чл. 17/2), Законът за защита на конкуренцията (чл. 19/2), Законът за кооперациите и Търговският закон (чл. 19/4);
- Подзаконови нормативни актове. Между тях се открояват Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание, който се приема по пряко предписание на разпоредбата на чл. 73 на Конституцията, Правилникът за организацията на дейността на Конституционния съд;
- Международни правни актове, които по силата на чл. 5 /4/ на Конституцията съставляват част от вътрешното право на страната, щом са ратифицирани по реда, установен от Конституцията, обнародвани са и са влезли в сила за Република България;
- Някои чужди правни системи приемат като източници на конституционното право обичаите - неписани правила за поведение в дейността на държавните органи, утвърдени във времето, които са възприети от правото. Българското конституционно право не съдържа такива източници.
Науката за конституционното право има за предмет изучаването на конституционните норми и тези на съответстващите им други правни актове, но не се изчерпва с това. Той има различен обхват в отделни държави. Беше време, когато заглавието на дисциплината носеше названието “Държавно право”. То се употребяваше наред с понятието “Конституционно право”. Преди повече от петдесет години видният български конституционалист проф. Стефан Баламезов нарече своя научен курс “Конституционно право”, а проф. Любомир Владикин предпочете понятието “Общо държавно право”. В единия и в другия курс се включват въпросите на Конституцията, както и общи въпроси на държавата. В своя курс “Държавно право на НРБ” проф. Борис Спасов отбелява, че главното съображение да се запази наименованието “Държавно право” е, че освен Конституцията, то обхваща и неконституционни правни правила. Същевременно той изтъква и съображения в подкрепа на наименованието “Конституционно право” и преди всичко - повишеното значение на Конституцията, която пронизва цялото общество. [1] Посочените различия не са само от понятиен характер, а обхващат въпроса за съдържанието на дисциплината. Има доктрина (Г. Йелинек) за държавата като социален и правен институт. Науката за държавата се разпада на Социално учение за държавата и Общо учение за държавно право. Първото изучава фактическото, естественото битие на държавата, а второто - правните норми, които следва да намерят отражение в това реално битие. От една страна се разглеждат теоретичните въпроси на държавата, а от друга - дейността на органите, чрез които се осъществява държавната власт, техните взаимоотношения, правният статус на гражданите, регламентирани в конституциите.
Въпросът за предмета на дисциплината се обсъжда и в чуждестранната научна литература. Дисциплината “Конституционно право” се създаде в Италия, гр. Ферара през 1797 г. Във Франция понятието “конституция” е прието от Френската академия през 1835 г. Това понятие е свързано с либералните режими и движения след Френската революция през ХVІІІ век и е изразявало съвкупността от законите, които в определена система организират обществото и гарантират правата на индивида. В този смисъл чл. 16 на Декларацията за правата на човека от 1789 г. посочва, че “Онова общество, в което не са осигурени правата и властите не са здраво разделени, няма конституция”.
В днешно време понятията “конституция” и “конституционно право” загубиха това ярко политическо значение, които имаха през ХVІІІ и ХІХ век. Те се използват в един точен правен смисъл, въпреки различията в гледищата за обхвата на дисциплината. Френският конституционалист Морис Дюверже изразява мисълта, че науката за конституционното право може да бъде наречена наука за “политическо право”, тъй като изучава общо организацията на държавата, политическия й режим, държавната структура, отделните основни държавни органи. Това са политичеси институции, които формират предмета на конституционното право. Поради това авторът приема, че конституционното право се отнася до политическите институции. Затова във Франция курсът е поднесен с понятието “Конституционно право и политически институции”. В кръга на науката се разглеждат конституционните норми, които касаят политическите институции - Парламент, Министерски съвет и др., а също и такива явления, които не винаги са правно регламентирани - обществено мнение, пропаганда, преса, политически партии и др. По този начин на дисциплината се дава не само правно, но и политологическо звучене.
В България дисциплината не се развива в такава широта. С курса “Учение за държавата и конституционно право” беше направен опит да се съчетаят глобалните въпроси на държавата с определените рамки на конституционните норми, както и с включване в проблематиката на нови теми (държава и право, държава и гражданско общество, лимитиране на държавната власт). Но засега е утвърдено в българската конституционно-правна наука разбирането за поддържане на традицията, като всички съпътстващи въпроси намерят отражение при обсъждане на отделните тясно конституционно-правни теми. От тази позиция науката за Конституционното право в България:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Конституционно право на Република България 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.