Рене Декарт - размишления върху първата философия


Категория на документа: Право


Рене ДЕКАРТ е роден на 31 март 1596 г. в гр. Ла Е (провинция Турен) и има благородническо потекло. Между 1606 и 1614 г. учи в йезуитския колеж на гр. Ла Флеш. От 1614 до 1616 г. следва право и медицина в университета в гр. Поатие. След завършване на образованието си, а и впоследствие често се отдава на пътувания в Европа, преди през 1618 г. да постъпи на служба в холандската армия. От 1629 г. до края на живота си пребивава главно в Холандия. Умира на 11 февруари 1650 г. в Стокхолм, където е поканен от шведската кралица.
Освен с философия се занимава с математика и естествознание. Един от родоначалниците на "новата" философия и наука, която се основава върху стремежа да се преразгледа цялата предходна мисловна традиция и най-вече схоластическата. Предлага да се поставят под съмнение всички положения, които преди това са били приемани на вяра. Изисква в основата на философското мислене да се постави принципа на очевидността или непосредствената достоверност. Научното знание трябва да се обхване в единна система, а не да е сбор от случайни истини.
Основни съчинения: "Правила за ръководство на ума" /1628/, "Разсъждение за метода" /1637/, "Размишления върху първата философия" /1640/, "Начала на философията" /1644/, "Страстите на душата" /1649/.
Допълнителна информация: Кирил Делев-Дарковски Животът и философията на Декарт (В: Р. Декарт - Избрани философски произведения, С., НИ, 1978, с. 7-108).
Фрагментът е от изданието: Р. Декарт Размишления върху първата философия (В: Р. Декарт - Избрани философски произведения, С., НИ, 1978, с. 327-336). Преводач: Атанас Драгиев.

Рене Декарт - РАЗМИШЛЕНИЯ ВЪРХУ ПЪРВАТА ФИЛОСОФИЯ

Размишления върху първата философия, в които се доказва

съществуването на Бога и разликата между

човешката душа и тялото

Второ размишление За природата на човешкия дух
и за това, че той се познава
по-лесно, отколкото тялото

Размишлението, което направих вчера, изпълни ума ми с толкова съмнения, че отсега нататък не съм в състояние да ги забравя. А при това не виждам по какъв начин бих могъл да ги разреша. И сякаш че внезапно съм паднал в извънредно дълбока вода, тъй съм изненадан, че не мога нито да стъпя здраво на дъното, нито да плувам, за да се задържа на повърхността. Все пак ще напрегна сили и ще тръгна отново по същия път, по който бях поел вчера, като страня от всичко, в което бих могъл да си въобразя и най-малко съмнение, също както ако знаех, че е абсолютно лъжливо. И ще продължа все по тоя път, докато не срещна нещо сигурно или поне - ако не мога друго - докато не разбера по безспорен начин, че в света няма нищо сигурно.

За да помръдне земното кълбо от мястото му и го пренесе на друго, Архимед се е нуждаел само от една устойчива и неподвижна точка. Също и аз ще имам право да храня големи надежди, ако се окажа достатъчно щастлив, за да открия само едно единствено сигурно и безспорно нещо.

И тъй аз предполагам, че всички неща, които виждам, са лъжливи; внушавам, си, че от всичко, което моята пълна с измами памет ми представя, нищо никога не е съществувало; мисля, че нямам никакви сетива; смятам, че тялото, фигурата, протяжността, движението и мястото са само функции на моя ум. Тогава какво ще може да се счита за истинско? Може би нищо друго освен това, че в света няма нищо сигурно.

Но откъде да зная дали няма нещо друго, различно от нещата, които току-що сметнах за несигурни, нещо, в което не можем да се съмняваме ни най-малко? Няма ли някакъв бог или някаква друга сила, която влага в ума ми тези мисли? Това не е необходимо, защото може би аз съм способен да ги произведа от мен самия. Но тогава не съм ли поне аз нещо? Обаче аз вече отрекох, че притежавам каквито и да било сетива и каквото и да било тяло. И все пак се колебая, понеже какво следва от това? Толкова ли завися от тялото и сетивата, та да не мога да съществувам без тях? Но аз се убедих, че в света не съществува абсолютно нищо, че няма никакво небе, никаква земя, никакви духове, никакви тела. Не стигнах ли също и до убеждението, че аз самият не съществувам? Съвсем не: аз без съмнение съм съществувал, щом съм бил убеден в нещо или дори щом само съм мислил нещо. Обаче има някакъв си всемогъщ и извънредно хитър измамник, който използва цялото си умение, за да ме мами непрестанно. Но ако той ме лъже, не може да има никакво съмнение, че аз съществувам. И нека ме лъже колкото си ще, той никога не ще успее да направи тъй, че аз да не съществувам, докато мисля, че съм нещо. Така че, след като добре обмислих и грижливо проучих всички тези неща, накрая трябва да заключа и да приема за сигурно, че положението Аз съм, аз съществувам е необходимо истинно всеки път, когато го произнасям или го схващам в ума си.

Обаче аз още не зная достатъчно ясно какво съм, аз, който съм сигурен, че съществувам. Така че занапред трябва старателно да внимавам да не би необмислено да взема нещо друго за самия себе си и по този начин да не се объркам в онова знание, което считам за по-сигурно и по-очевидно, отколкото всички други, които съм имал по-преди.

Ето защо отново ще преразгледам всичко, което съм мислил, че съм бил, преди да бях стигнал до тези последни мисли, и от своите стари схващания ще отстраня всичко онова, което може да бъде разклатено от току-що изтъкнатите доводи, така че да остане единствено само онова, което е напълно сигурно и несъмнено. И тъй, какво смятах по-преди, че съм аз? Без съмнение аз мислех, че съм човек. Но какво собствено е човек? Да кажа ли, че е разумно животно? Не, разбира се, защото сетне ще трябва да издирвам що е животно и що е разумно, и по този начин вместо пред един-единствен въпрос ще се изправим неусетно пред безконечно множество от други въпроси, още по-трудни и по-объркани, а аз не бих искал да злоупотребявам с малкото свободно време, което ми остава, като го използвам за разнищване на подобни тънкости. По-скоро тук ще се спра да разгледам мислите, които преди се раждаха от само себе си в моя ум и които ми бяха внушавани единствено от собствената ми природа, когато се заемах да разглеждам своето същество. Отначало смятах, че имам лице, ръце, длани и цялата тази съставена от кости и плът машина, която може да се види в един труп и която означавам с името тяло. Освен това аз смятах, че се храня, че ходя, че усещам и мисля, и приписвах всички тези действия на душата. Но аз не се спирах да помисля какво представлява тази душа или пък ако се спирах, въобразявах си, че тя е нещо извънредно рядко и тънко, наподобяващо вятър, пламък или много лек въздух, проникнал и разлят в по-грубите ми части. Що се касае до тялото, не изпитвах никакво съмнение относно неговата природа. Напротив, смятах, че я познавам съвсем отчетливо. И ако бих искал да го обясня съгласно понятията, които имах по онова време, щях да го опиша по следния начин: под тяло разбирам всяко нещо, което може да се ограничи от някаква фигура; което може да се побере в някое място и да запълни известно пространство по такъв начин, че всяко друго тяло да бъде изключено от него: което може да бъде усещано или чрез осезанието, или чрез зрението, или чрез слуха, или чрез вкуса, или чрез обонянието; което може да бъде движено по различни начини, наистина не от само себе си, но от някое чуждо тяло, от което то е докосвано и чието въздействие получава. Защото аз ни най-малко не смятах, че на телесната природа трябва да се припише способността да се движи от само себе си и способността да усеща или мисли, а, напротив, по-скоро се учудвах, когато виждах, че подобни способности се срещат в някои тела.

Но какво съм аз сега, когато предполагам, че има някакъв гений, който е извънредно могъщ и ако смея да кажа, лукав и хитър, който използва всичките си сили и цялото си умение, за да ме мами? Мога ли да съм уверен, че притежавам дори най-незначителното от всички ония неща, които по-горе приписах на телесната природа? Спирам се внимателно на тази мисъл, многократно прехвърлям в ума си всички тия неща и не срещам нито едно, за което да мога да кажа, че се намира в мен. Няма нужда да се спирам и да ги изброявам. Затова нека минем към атрибутите на душата и да видим дали някои от тях не се намират в мен. Първите атрибути са способностите ми да ходя и да се храня. Но ако е вярно, че нямам никакво тяло, вярно е също така, че аз не мога да ходя, нито да се храня. Друг атрибут е това, че усещам. Но без тяло ние също така не можем да усещаме освен само когато насън понякога си мисля, че усещам много неща, които, пробуждайки се, разбирам, че в действителност не съм усещал. Трети атрибут е, че мисля. И в този случай намирам, че мисленето е атрибут, който ми принадлежи: единствено той не може да бъде отделен от мен. Аз съм, аз съществувам: това е сигурно. Но колко време? Толкова време, колкото мисля. Защото вероятно би могло да стане така, че ако престана да мисля, в същото време ще престана да съществувам. Сега не приемам нищо, което да не е истинно по необходимост. Следователно, по-точно казано, аз не съм нищо друго освен нещо, което мисли, т.е. дух, разсъдък и разум. Това са термини, чието значение ми бе непознато преди. Значи аз съм нещо истинско и действително съществуващо. Но какво нещо съм аз? Вече казах: нещо, което мисли. И какво още? Ще напрегна въображението си, за да установя не съм ли нещо повече. Аз съвсем не съм това съчетание от членове, което наричат човешко тяло, не съм също лек и проникващ въздух, разлят по всички тези членове; не съм нито вятър, нито дъх, нито пара, нито каквото и да било от онова, което мога да си представя и въобразя, понеже приех, че всичко това не съществува. И без да променям това си предположение, намирам, че все пак продължавам да съм сигурен, че съм нещо.

Но може би също така е истина, че същите тези неща, за които допускам, че не съществуват, понеже ми са неизвестни, не са фактически различни от мен самия, когото познавам. За това аз нищо не знам. Но сега не споря по този начин, защото мога да съдя само за неща, които са ми известни. Аз зная, че съществувам, и търся да разбера какво съм аз, който зная, че съществувам. Обаче съвсем сигурно е, че това понятие и знание за самия мен, взето тъй точно, не зависи никак от нещата, чието съществуване още не ми е известно. Следователно то зависи още по-малко от някое от онези, които са измислени от въображението. Дори и самите термини "представям си" и 'въобразявам си" ме предупреждават за моята грешка. Защото аз наистина бих си представял, ако си въобразявах, че съм нещо, понеже да си въобразявам не означава нищо друго, освен да съзерцавам фигурата или образа на нещо телесно. Но вече сигурно зная, че аз съществувам и че в края на краищата може да стане тъй, че всички тези образи и изобщо всички тия неща, които се отнасят до природата на тялото, да се окажат само сънища или химери. В резултат на това виждам ясно, че не бих имал повече основание, ако кажа: ще възбудя въображението си, за да позная по-ясно какво представлявам аз, отколкото ако кажа: сега съм буден и възприемам нещо действително и истинско, но тъй като още не го възприемам достатъчно отчетливо, ще заспя нарочно, та дано сънищата ми го представят с по-голяма истинност и очевидност. И по такъв начин аз познавам с очевидност, че нищо от онова, което мога да схвана посредством въображението, не принадлежи към познанието, което имам за самия себе си и че е нужно нашият разум да се опомни и да се откаже да схваща нещата по тоя начин, за да може той сам да познае съвсем отчетливо своята природа.

Но какво впрочем съм аз? Нещо, което мисли. Но какво ще рече това: нещо, което мисли? Това е нещо, което се съмнява, схваща, утвърждава, отрича, желае или не желае, което може също така да си представя и да усеща. Наистина, ако всички тези неща принадлежат към моята природа, това съвсем не е малко. Но защо ли пък да не й принадлежат? Не съм ли аз именно оня, който се съмнява почти във всичко и който все пак разбира и схваща известни неща, който уверява и твърди, че единствено тези неща са истинни, и отрича всички останали, който желае и иска да познае още неща, който не иска да бъде мамен и си представя често много неща в разрез с онези, които притежава и който също тъй усеща много неща посредством органите на тялото? И не е ли всичко това вярно, както е сигурно, че аз съм и съществувам дори ако постоянно се намирах в спящо състояние, дори ако този, който ме е създал, си служеше с цялото си умение, за да ме мами? И има ли някой от тези атрибути, който би могъл да се различи от мисълта ми или за който би могло да се каже, че е отделен от мене? Защото толкова самоочевидно е, че аз съм този, който се съмнява, разбира и желае, че тук не става нужда да се прибавя нищо друго, за да се обясни. И аз също тъй сигурно имам способността да си въобразявам: защото, макар да е възможно да стане така (както вече предположих), че нещата, които си въобразявам, да не са истински, все пак способността да си въобразявам не престава да съществува реално в мен и да съставлява част от моята мисъл. И най-сетне аз съм същият, който усеща, сиреч, който възприема и познава известни неща като че ли чрез сетивата, понеже аз наистина виждам светлина, чувам шум, усещам топлина. Но ще ми възразят, че тези явления са измамни и че аз сънувам. Нека бъде така. Все пак сигурно е поне това, че ми се струва, че виждам, чувам и се затоплям. И тъкмо това у мен се нарича усещане и взето в точния смисъл, то не е нищо друго освен мислене. Оттук започвам да разбирам малко по-ясно и по-отчетливо, отколкото преди, какво съм аз.

Въпреки това обаче аз не мога да престана да смятам, че телесните неща, чиито образи се образуват от мисълта и които се възприемат от сетивата, са ми познати много по-отчетливо, отколкото тази не знам каква си част от самия мен, която не мога да си представя чрез въображението. Макар че в действителност твърде странно е, че неща, които намирам за съмнителни и отдалечени, се познават от мен по-ясно и по-лесно, отколкото онези, които са истински и сигурни и принадлежат към собствената ми природа. Но аз виждам добре на какво се дължи това: на моя ум се нрави да блуждае и той все още не може да се задържи в точните граници на истината. Затова нека още веднъж му отпуснем юздите, за да можем след това, когато полека и навреме ги стегнем, по-лесно да го насочваме и ръководим ...

Но какво най-после да кажа за този дух, т.е. за самия себе си? Защото до този момент аз не приемам, че в мен има нещо друго освен дух. Какво да кажа, повтарям за себе си аз, който, както изглежда, схващам тъй ясно и отчетливо това парче восък? Не познавам ли себе си не само много по-точно и сигурно, но с още по-голяма отчетливост и яснота? Защото, ако от това, че виждам восъка, аз заключавам, че той е или че съществува, то от факта, че го виждам, още по-очевидно следва, че самият аз съм или че съществувам. Може да се случи, че това, което виждам, в действителност да не е восък; може да се окаже също, че нямам дори очи и не виждам нищо; но не може да стане тъй, че щом виждам или което според мен е съвсем същото, щом мисля, че виждам, аз, който мисля, да не съм нещо. Също така, ако съдя, че восъкът съществува, по онова, че го пипам, трябва да се направи същото заключение, а именно, че аз съществувам. И аз ще стигам винаги до същия извод, ако съдя за неговото съществуване въз основа на онова, което въображението или друга някоя причина ми внушава. Това, което казах тук за восъка, може да се отнесе и до всички други неща, намиращи се вън от мен.

Обаче щом понятието или познанието за восъка ми се стори по-ясно и по-отчетливо, след като го открих не само чрез зрението и осезанието, но още и по много други начини, колко по-очевидно, по-отчетливо и по-ясно аз трябва да познавам самия себе си. Защото всички основания, които служат да познаем и схванем природата на восъка или на някое друго тяло, доказват много по-лесно и по-очевидно природата на моя дух. При това в самия дух се срещат още толкова други неща, които могат да спомогнат за изясняване на неговата природа, че тези, които зависят от тялото, както посочените по-горе, почти не заслужават да се вземат предвид.

Но ето, че най-сетне се озовах там, където исках да бъда. Защото сега зная, че телата, собствено казано, не се познават чрез въображението или чрез сетивата, а само от нашия разсъдък и че ние ги познаваме не защото ги виждаме или пипаме, а само защото ги схващаме чрез мисълта. Затова аз разбирам очевидно, че няма нищо, което да познавам по-лесно, отколкото своя дух. Но понеже е почти невъзможно да се отърсим тъй бързо от едно мнение, което сме поддържали дълго време, добре ще бъде да спра за малко на това място, за да мога чрез продължително размишление да запечатам по-дълбоко в паметта си това ново познание.

Въпроси към текста: 1. Как достига Декарт до убеждението, че единствено безспорно е твърдението за съществуването на аза? 2. Какво представлява мисленето и защо Аз-а се определя чрез него?


??

??




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Рене Декарт - размишления върху първата философия 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.