Ограничаване правата на гражданите


Категория на документа: Право


ЮЗУ "Неофит Рилски"

Правно - исторически факултет

Катедра "Публична администрация"

Курсова работа

Тема : Правата на гражданите и условия за тяхното ограничаване

Изготвил: Проверил:
Димитър Николов Доц.д-р. М. Станин Факултетен номер: 13100242802

Благоевград 2014г.
I. Възникване и развитие на основните права на човека и гражданина.

Правата на човека са универсални морални права с фундаментален характер, които принадлежат на всяко лице и определят взаимоотношенията му с държавата. Концепцията за правата на човека се развива в три направления: първо, всяка власт е ограничена; второ, всеки човек разполага със свой автономен свят, в който никоя власт не може да се намесва и трето, всеки човек може да предявява претенции към държавата, когато защитава своите права. Правата на човека са универсални те принадлежат на всички хора във всички ситуации, независимо от общественото им положение, те са иманентни и всеки се ражда надарен с тези права. Те са неотчуждаеми, което означава, че човек не може да бъде лишен от тях, и че не може доброволно да се откаже. Независимо че са фундаментални, правата на човека не са абсолютни. Те могат да бъдат игнорирани и често са игнорирани заради някакви други ценности. Намесата в сферата на правата на личността не следва да са произволни, а да се извършват при точно определени условия и по надлежния правен ред. В конституционната държава условията, при които правата на човека могат да бъдат ограничавани, се декларират в конституцията - тя заявява кои точно права и до каква степен могат да бъдат ограничавани от законодателната власт с цел защита на някакъв надделяващ обществен интерес

Основните права и свободи са историческа категория. През вековете се развива процес на признаването на индивидуалните свободи и на ограничаването на властта на правителството. С появата на кралските съвети, на църковните съвети и на първите парламенти идеите за участие и представителство получавали все по-широко разпространение. Епохата на Просвещението е свързана с философската концепция за правата на човека. В САЩ идеята за индивидуалните права обуславя идеята за независимост, която е основа за формирането на американската държавност. Декларацията за правата на човека и гражданина през 1789г. прогласява, че хората се раждат свободни и с равни права. Ако Френската Конституция поставя акцент върху политическите свободи, възможностите за участие в политическия процес, политическото сдружаване, правото на избор, правото да бъдеш избиран и да избираш, то след Първата световна война акцентът е в сферата на синдикалните и трудовите права. Конституциите, приети след Втората световна война приемат като приоритет благоприятна жизнена среда, право на информираност и колективни права.

Проблемът за правното положение на гражданите придобива особено важно значение в условията на създаване и утвърждаване на гражданското общество. В основата на това общество стои гражданинът с неговите права и законни интереси. Затова характерът и обемът на предоставените на гражданите права и свободи са мерило за развитието на демокрацията.

Създаването през 1945г. на Организация на обединените нации (ООН), поставя началото на процеса на интернационализация на закрилата на правата и човека и основните свободи. Философията изразена в преамбюла на Устава съдържа решителността на Международната общност да възстановят вярата в основните права на човека, в достойнството и ценността на индивида, равенството между правата на мъже и жени. Уставът на ООН е първият универсален договор, явяващ се нормативна основа за разработването на Международната харта за правата на човека и останалите универсални договори в тази област.
На 10 декември 1948г. ОС на ООН приема исторически значимата Всеобща декларация по правата на човека (ВДПЧ), чийто възвишени идеи са неоспорим. Декларацията, която съдържа 30 текста, разграничава няколко категории права на човека: основни права и свободи; граждански права; политически права и свободи; икономически, социални и културни права.

Основната регионална организация в Европа е Съвета на Европа. Създаден 1949г. със седалище в Страсбург, създадена като организация - колективен гарант на правата на човека. Има 46 члена - почти всички европейски държави. България членува от 1992г. Европейската конвенция за правата на човека(ЕКПЧ) е приета 1950г., в сила от 1953г., за България от 1992г. Към нея има разработени 14 протокола, които или видоизменят нейните текстове или допълват нейното съдържание. ЕКПЧ урежда предимно граждански, политически и лични права и в по-малка степен икономически, социални, културни. Макар, че има характер на общ инструмент, не може да се каже, че ги покрива покрива всички права. За да се компенсира този пропуск на ЕКПЧ в рамките на Съвета на Европа (СЕ) е приета Европейската социална харта, която третира тези права. Конвенцията отделя особено внимание на защитата на правото на живот, зачитане на личния и семейния живот, свободата на мисълта, съвестта и религията, свободата на словото, събранията, сдруженията. Конвенцията не само прокламира правата, но и предвижда ефикасна зашита. Тя се осъществява от Европейския съд по правата на човека със седалище в Страсбург.

В много голяма степен ЕС е оставил тази материя на СЕ. Харта за основните права в Европейския съюз, приет 2000г. със статут на политическа декларация. В преамбюла се посочва, че правата, така като са уредени в ЕКПЧ, ЕСХ и др. остават валидни, но ЕС се ангажира още веднъж с тяхното спазване. Тази Харта преповтаря в голяма степен основният каталог на правата на човека, така както е закрепен в различните международни инструменти, като го обогатява с някои нови права.

II. Права и свободи на гражданина съгласно Конституцията на Република България

Показател за развитието на правовата държава е създаването на ефективно действащи защитни юридически механизми, гарантиращи естествените права на човека и утвърждаването им като конституционни права на гражданите. Необходимо е да бъдат гарантирани обективни условия за тяхното осъществяване, както и съответни юридически гаранции за тяхната защита. Гаранциите, могат да бъдат не само юридически но също така икономически и политически. Абсолютна предпоставка за неотменимостта и ненакърнимостта на правата на гражданите е тяхната конституционно-правна уредба. Съществуването на ефективно действащи, юридически процедури за защита и възстановяване на нарушени права кореспондира на специфичните механизми на държавната принуда, чиито рамки и граници са нормативно определени.

Конституцията е върховен закон. Тя е основа на действащата правна система и на целия държавен ред. Конституцията на Република България е в сила от 13.07.1991 г. и регулира правата и задълженията по съвременен начин и адекватно на добрите европейски образци. Според чл. 4, ал. 1 Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната. Съгласно чл. 5, ал. 1 Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да й противоречат. Това означава, че правото се изгражда като единна и непротиворечива система на принципа на йерархията на нормативните актове. Нашата Конституция е приведена в съответствие с постановленията на международните актове. Още в нейния преамбюл равенството на хората е обявено за общопризнат човешки идеал, а чл. 6 издига като конституционни принципи достиженията в международните договори. Ал. 1 на чл. 6 прокламира, "Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права", а ал.2 допълва, че всички граждани са равни пред закона. Нормативно и всеобхватно са прогласени основните принципи и ценности в държавата, като са регламентирани трите основни категории права.

1. Първата група са гражданските и политическите права като: право на участие в управлението на своята държава и на достъп до обществените и държавни служби, право на сдружаване, свобода на събиранията и манифестациите, право на жалби, свобода на словото и др.

2. Втората група са социални, икономически и културни права, като : право на труд, право на адекватно трудово възнаграждение, право на почивка и отпуск, право на обществено осигуряване и социално подпомагане, право на собственост, право на жизнено равнище, необходимо за поддържане здравето на човека и неговото семейство, право на здравно осигуряване, гарантиращо достъпна медицинска помощ и на безплатно ползване на медицински услуги, при условие и ред, определени със закон, право на образование, право да се ползва от националните и общочовешки културни ценности, право на научното творчество, закрила на авторските и други права въобще и др.

3. От особена важност е конституционната регламентация на личните права и свободи: право на живот, право на хуманно отношение към човека (забрана на мъчения и изтезания), зачитане на умствена, физическа и морална цялост на човека и достойнства на човешката личност, право на лична свобода и неприкосновеност, право на лична сигурност и неприкосновеност на жилището, на кореспонденцията (тайните), право на защита при нарушаване правата и законните интереси на индивида, право на справедливо и публично гледане на делото от независим и безпристрастен съд, право на свободно придвижване, свобода на съвестта, свобода на мисълта и избор на вероизповедание и на религиозни възгледи и др.

Условно е делението на правата, защото те са взаимно свързани и еднакво необходими за пълноценно съществуване. Всяко основно право е определено по своето съдържание, но съдържанието му има граници. Така е, защото човек не живее сам, откъснат от обществото, а напротив, той постоянно общува с други хора и се сблъсква с техните права. Затова конституционният законодател е отчел, че правата на всяко лице се конкурират с правата на другите членове на обществото. Насрещен субект за осъществяване на тези права е държавата. Тя има ангажимента да ги закрепи, гарантира икономически и да осъществи защита в случай на нарушаване. Държавата има и правото да ограничи временно някои от правата на гражданите както е записано в чл.57, ал.3 от Конституцията, като например при война, военно или друго извънредно положение, но също така са изброени отделните права, ограничаването на които дори и при условията на чл.57, ал.3 от Конституцията на Република България не се допускат. Това е правото на живот (чл.28), правото на частен съдебен процес (чл.31, ал.1,2,3), неприкосновеността на личността (чл.32, ал.1), свободата на съвестта и на вероизповеданията

III. Ограничаване правата на гражданите чрез държавна принуда и регламентиране на задължения

Двойствената природа на правото е основата, върху която се формират двете противоположни определения за него: правото като мяра за свобода и правото като мяра за принуда.

Правната принуда е въздействие върху правните субекти, предвидено в позитивното право с цел тяхното поведение да протича в съответствие с вложената в правото воля. Тя се осъществява когато волята на правния субект не съвпада с изразената в позитивното право воля

Основните задължения на гражданите са обективни ценности, без които обществото и личността не могат да съществуват съобразно основните им принципи и начала. Те са по своята същност конституционно закрепени ограничения на гражданите. Между субективното право и правното задължение съществува взаимозависимост и обусловеност. Това е т.нар. корелативна връзка, която означава, че едно субективно право може да съществува като такова, доколкото кореспондира на определено, кореспондиращо му субективно задължение, както и обратното. За разлика от правата задълженията удовлетворяват обществените и държавни интереси и чрез тях - интересите на гражданите. Субекти на задълженията са правоспособните, чужденците, лицата без гражданство. За неизпълнение се носи административна и наказателна отговорност. Основни задължения са спазване и изпълняване Конституцията и законите; защита на отечеството; плащане на данъци и такси, установени със закон съобразно доходите, имущество и извършени услуги; Конституцията задължава гражданите да оказват съдействие на държавата и обществото.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Ограничаване правата на гражданите 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.