Наказателно правни науки


Категория на документа: Право


ДЪРЖАВЕН ИЗПИТ ПО НАКАЗАТЕЛНОПРАВНИ НАУКИ

І. НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО

1. НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ И НАКАЗАТЕЛНО ОТГОВОРНИ ЛИЦА. ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ.
НАКАЗАТЕЛНООТГОВОРНИ ЛИЦА. СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.
При разглеждане на сложната и деликатна материя относно субекта на престъплението трябва да се намери решение на няколко основни проблема.На първо място стои въпросът за това кой въобще може да бъде субект на престъпление.Вторият проблем е този за значението на някои психологични характеристики, както и на особените обществени и лични качества на изършителите на даден вид престъпни деяния. По нататък трябва да бъде решен и проблемът за връзката или отношението между материята относно субекта на престъплението и тази за самото престъпление.Накрая материята относно субекта на престъплението е свързана и с решаване на въпроса за организиране обсега на наказателната репресия,използвана от държавата в областта на борбата с престъпността.Известни са два законодателни подхода към решаването на разглежданата материя.Първият о тях, повлиян от класическата школа в наказателното право, разглежда въпросите за субекта на престъплението – като част от матеията относно пределите на действие на наказателния закон.Другият,по-съвременен и диференциран подход, е този според който проблемите относно субекта на престъплението имат свое самостоятелно начение и са предмет на самостоятелно третиране и закона.ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА СУБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО – В действащия НК има легално определение на наказателноотговорно лице, дадено в чл.31 ал.1 Тази разпоредба обявява за наказателноотговорно пълнолетно лице – навършили 18 годишна възраст, което в състояние на вменяемост извърши престъпление. А в ал.2 на чл.31 НК е предвидено, че непълнолетно лице – навършило 14 години, но ненавършило 18 години – е наказателноотговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.По българското наказателно право субект на престъплението може да бъде само физическо лице, достигнало определена от закона възраст и което притежава нормална психика. Основните три качества за субект на престъплението, които са дадени кумулативно. ОСНОВНИ КАЧЕСТВА НА СУБЕКТА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО – Преди всичко субектът на престъплението е само физическо лице, човек. За да може едно физическо лице да бъде субект на престъпление, то трябва да е достигнало предвидената в закона възраст като период от време, който е изминал от раждането на лицето. Развитието на човешките индивиди е продължителен процес и се отнася до три вида основни изменения на личността: физически, психични и обществени. В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят наказателно.1. Малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Според разпоредбата на чл.32 ал.1НК те не са наказателноотговорни. Това положение е императивно за нашето наказателно право, а въпросът за конкретно достигнатата възраст е фактически.Непълнолетни са лицата, които са навърили 14 години, но не са навършили 18 години.Разпоредбата на чл.31 ал.2 НК приема, че те по начало са достигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки.Но предвид особеностите, които са характерни за подрастващите за непълнолетните е създаден особен наказателноправен режим, който ще бъде разгледан в следващата глава.Според разпоредбата на чл.31 ал.1 НК пълнолетни са лицата навършили 18 години. За тях съществува оборима презумпция, че те са достигнали необходимата степен на физическо, психично и обществено развитие, поради което е възможно върху тях да се въздейства чрез методите и средствата на наказателното право. Накрая, за да може едно лице да бъде субект на престъплението, то трябва да притежава нормална психика. В закона е посочено, че престъплението трябва да е извършено в състояние на вменяемост.Наказателното право обосновава наказателната отговорност на субекта чрез съчетанието между необходимостта и свободата на човешката воля.Едната страна на въпроса е свързана с обстоятелството, че нормалната психика позволява на индивида да саморегулира своето поведение, като се съобразява с природните и с обществените необходимости. В това именно се състои относителната свобода на човека. От друга страна посочената възможност за избор на поведение съществува само за тези индивиди, които притежават нормална психика и достатъчен социален опит и зрелост. Поради това и НК изисква субектът на престъплението да притежава този минимум качества, които му позволяват да избира между различни варианти на поведение; да си наложи въздържане от дадени действия или обратно – да си наложи тяхното осъществяване.Иначе казано,лицата, които притежават нормална психика и достатъчна физическа,умствена и социална зрелост, са способни да съобразяват своето поведение със задължителните предписания на установения правов ред. Нещо повече –те са длъжни да го правят.Обстоятелството, че дадено лице не е съобразило своето поведение с посочените предписания, макар и да е имало обективната и субективна възможност да го стори, е основанието от него да се търси наказателна отговорност. ОСОБЕНИТЕ СУБЕКТИ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ са лица, които наред с основните качества на субекта на престъплението притежават и допълнителни лични или обществени особености, посочени в законо и по които качества те се отличават от обикновените субекти на престъплението. Такива са например качествата “длъжностно лице”, “орган на власт”, “военно лице”, пол, възраст и други. На първо място особеностите на субекта на престъплението се явяват условие за осъществяване на даден вид престъпление в два случая. Специалните качества на дееца се изискват на първо място по основния състав на някои видове посегателства, като например длъжностно присвояване, изнасилване, военните престъпления. В тези случаи такъв вид престъпление въобще не може да бъде извършено от лице, което не притежава съответното качество.Освен в основните състави, дадено качество може да бъде и квалифициращо обстоятелство, както това е например при престъпленията убийство или кражба.Тези престъпления могат да се извършват по начало от всяко наказателноотговорно лице, но особените качества на субекта отразяват засягане на по-широк кръг от обществени отношения в сравнение с тези, които се увреждат или застрашават с деянията, визирани в основния състав.Участието на дееца в тези обществени отношения и тяхното отрицателно засягане чувствително повишават обществената опасност на съответните престъпления и това именно обосновава предвиждането на по-тежки наказания.Второ, значението на особените качества на субекта се проявява във връзка с режима на наказателната отговорност. Те се отнасят до възможността държавата да не я реализира изцяло или отчасти или пък обуславят засилена отговорност.Най-напред трябва да се отбележи, че качествата на субекта са от значение за освобождаване от наказателна отговорност. Така е в случаите на освобождаване на непълнолетни по чл.78 НК когато се освобождава от наказателна отговорност пълнолетно лице с налагане на админитративно наказание по чл.78 А НК.Непълнолетието пък е от значение при освобождаване от изтърпяване на наложено наказание във връзка с приложението на условното осъждане и предсрочното освобождаване.Накрая някои особени качества на субекта обуславят засилена наказателна отговорност, както е в случаите на рецидив или когато те са посочени като квалифициращо обстоятелство за дадения вид престъпление. Преди всичко трябва да се отбележи особената цел на наказанието, предвидена в чл.60 НК. На непълнолетните то се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд. Наред с това законът поставя и една допълнителна цел – подготвянето за общественополезен труд, като се има предвид, че подрастващите по начало нямат професионална квалификация и установени трудови навици. Преценката на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства при индивидуализацията на наказанието в съдебната практика също разкрива известни особености. Възрастта се третира като самостоятелно смекчаващо обстоятелство. Смекчаващо обстоятелство е и повлияването от пълнолетно лице при вземане на решението за извършване на престъплението. Също така при определяне на наказанието задължително трябва да се съобразят и психичните особености на конкретния извършител.Изтърпяването на наказанието лишаване от свобода от непълнолетни става в специални заведения – поправителни домове./чл.65 ал.1 НК. Там те могат да останат и след навършване на пълнолетие и до навършване на 20 години за довършване на тяхното образование или квалификация.Изпълнението на наказанито спрямо непълнолетни е съпроводено от задължително осигуряване на образование, както и на професионална квалификация.
ВМЕНЯЕМОСТ И НЕВМЕНЯЕМОСТ.Определение за ВМЕНЯЕМОСТ е дадено в чл.33 ал.1 НК – Тази разпоредба предвижда, че не може да отговаря наказателно лицето, което действа в състояние на невменяемост – когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършното или да ръководи постъпките си.ВМЕНЯЕМОСТТа следователно ще е налице, когато деецът притежава способността както да разбира свойството и значението на постъпките си, така и да ги ръководи.От гледна точка на психологията вменяемостта, като качество на човешката психика, се характеризира с две особености или два момента, отразяващи съответни интелектуални и волеви способности на индивидите: интелектуален и волев.ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ момент на вменяемостта е свързан със способността на дееца да възприема със съзнанието си действителността като цяло или отделни нейни елементи и да ги оценява от определена позиция и съобразно с някакъв критерий.Интелектуалният момент на вменяемостта съществува само при кумулативна даденост на тези две способности на дадено лице – то трябва да е било в състояние на психиката, което му позволява да разбира и свойството, и значението на своите постъпки в момента на извършване на деянието.ВОЛЕВИЯТ момент на вменяемостта е способността на дееца да ръководи постъпките си, неговата възможност да ги насочва съобразно осъзнатото тяхно свойство и значение.СЪЩНОСТ НА НЕВМЕНЯЕМОСТТА – Невменяемостта е легално определена в чл.33 ал.1 НК, според която разпоредба разглежданото тук състояние на психиката се дължи на умствена недоазвитост или на продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието и се изразява в това, че невменяемото лице не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си.В закона са очертани два критерия за установяване на невменяемост. Първият от тях, наричан медицински или още психиатричен критерий, отразява причината за невменяемост. А вторият, определян като юридически или психологичен критерий, отразява наказателноправната същност на невменяемостта. Медицинският или психиатричен критерий отразява медицинската или още психиатрична причина за невменяемостта. В закона са посочени два вида психиатрични причини: умственат недоразвитост/олигофрения/ и разстройство на съзнанието, което може да бъде продължително или краткотрайно. Умствената недоразвисот или олигофренията е патологично задържане развитието на главния мозък, при което отсъстват признаци на прогресиране. Олигофренията има три степени – най-тежката – идиотията при която е налице пълно отсъствие на втора сигнална система, пълна невъзможност за каквото и да е съзнателна или волева дейност. Втората се нарича имбецилност – при нея има наченки на тора сигнална система. Дебилност – най-леката форма на олигофрения. Разстройството на съзнанието е другата медицинска причина за невменяемостта и се изразява в съществено нарушаване на нормалната психична дейност, на правилното функциониране на главния мозък. То може да бъде продължително или краткотрайно. При продължително разстройство на съзнанието са налице различни форми на хронични душевни страдания, свързани с прогресивно нарушаване дейността на главния мозък. КРАТКОТРАЙНОТО разстройство на съзнанието пък е временно смущение в правилното функциониране на главния мозък, което се дължи на временно действаща външна причина. То е краткотрайно, защото нормалната мозъчна дейност се възстановява, когато причината за смущението отпадне. Такива причина са например състоянието на наркотичен глад, хипнозата, патологичният афект и други.Юридическият или психологичен критерий отразяа резултата, до който води медицинската причина.Разпоредбата на чл.33 ал.2 НК предвижда да не се налага наказание на лице, което е извършило престъпление, когато до произнасяне на присъдата изпадне в разстройство на съзнанието, вследствие на което не може да разбира свойството или значението на своите постъпки или да ги ръководи.Когато извършителят на едно престъпление изпадне в състояние на невменяемост след деянието, той не може да възприема съзнателно въздействието върху него, от тук и невъзможност за постигане целите на наказанието.Тази хипотеза не е същата като невменяемостта по време на деянието. При осъществяване на последното деецът е бил вменяем и следователно той е наказателноотговорно лице на общо основание. Последвалата невменяемост е само пречка за реализиране на наказатената отговорност и това следва изрично от последното изречение на чл.33 ал.2 “Такова лице подлежи на наказание, ако оздравее”.Ако деецът изпадне в разглежданото разстройство на ъзнанието след произнасяне на присъдата, то вече е наказано и по начало наказанието подлежи на изпълнение, но ще се наложи осъденият да бъде лекуван по време на изтърпяването му.Лицата извършили общественоопасно деяние в състояние на невменяемост или тези, които са изпаднали в такова състояние преди постановяване на присъдата, е нуждаят от особено внимание. По начало тази материя не е наказателноправна, а административна. Предвиждане възможността по принцип такива мерки да се прилагат по отношение на невменяемите лица и тези, които са изпаднали в състояние на неменяемост след деянието. Видовете принудителни медицнски мерки са посочени в чл.89 НК. Предвидените в НК, принудителни медицински мерки са:Предаване на близките, ако поемат задължение за лекуването на лицето под наблюдение на психоневрологичен диспансер;Принудително лекуване в обикновено психоневрологично заведение;Принудително лекуване в специална психиатрична болница или в специално отделение в обикновено психоневрологично заведение.Срокът, през който ще се прилага, не се определя при постановяване на мярката, но съдът е Длъжен да се произнесе след 6 месеца дали той да бъде продължен или за евентуалната й замяна, или да я отмени. При определяне вида на мярката трябва да се вземе предвид най-вече естеството на заболяването, но също така извършеното общественоопасно деяние, вероятността за рецидив до излекуването на лицето и тоа дали то е опасно за околните.
2. НЕПЪЛНОЛЕТНИ. ОСОБЕНИ ПРАВИЛА ОТНОСНО НАКАЗАТЕЛНАТА ОТГОВОРНОСТ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ. ОСВООБЖДАВАНЕ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ – ЧЛ.61 от НК. НАЛАГАНЕ НА ВЪЗПИТАТЕЛНИ МЕРКИ ПО ЧЛ.13 ОТ ЗБППМП НА МАЛОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ ПРАВОНАРУШИТЕЛИ.
В НК са предвидени три основни възрастови граници, които имат отношение към възможността физическите лица да отговарят наказателно.1. Малолетни са лицата, които не са навършили 14 години. Според разпоредбата на чл.32 ал.1НК те не са наказателно отговорни. Това положение е императивно за нашето наказателно право, а въпросът за конкретно достигнатата възраст е фактически.Непълнолетни са лицата, които са навършили 14 години, но не са навършили 18 години.Разпоредбата на чл.31 ал.2 НК приема, че те по начало са достигнали необходимата минимална степен на физическа, умствена и социална зрелост, за да могат да отговарят наказателно за своите постъпки.Но предвид особеностите, които са характерни за подрастващите за непълнолетните е създаден особен наказателно правен режим, В ал.2 на чл.31 НК е предвидено, че непълнолетно лице – навършило 14 години, но не навършило 18 години – е наказателно отговорно, ако е могло да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.По българското наказателно право субект на престъплението може да бъде само физическо лице, достигнало определена от закона възраст и което притежава нормална психика. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИ – Освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетните е уредено в Раздел ІІІ на Глава осма от Общата част на НК, чиято единствена разпоредба препраща към тази на чл.61 НК. Непълнолетният може да бъде освободен от наказателна отговорност, като спрямо него се приложи съответна възпитателна мярка по ЗБППМН.Разпоредбата на чл.78 НК предвижда, че непълнолетният може да бъде освободен от отговорност, като му се наложи съответна възпитателна мярка при условията на чл.61 НК.Общественият смисъл на този институт е да се създадат максимално добри условия за превъзпитание на дееца без да се използва наказателна принуда, когато извършеното престъпление не представлява голяма обществена опасност. Освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетни е само една възможност за ограничаване правото деецът да бъде осъден. а/Преди всичко разпоредбата на чл.61 ал.1 НК създава широки възможности за освобождаване на непълнолетния от наказателна отговорност с оглед момента, в който това може да стане, както и от гледна точка на органа, който може да освобождава. Тя предвижда, че “прокурорът може да реши да не се образува или да прекрати образуваното предварително производство, а съдът да реши да не бъде предаван за съдене или да не бъде осъден. б/При освобождаване на непълнолетен от наказателна отговорност последната винаги се заменя с настаняване във възпитателно училище – интернат или с друга подходяща възпитателна мярка по ЗБППМН.в/Освобождаването от отговорност на непълнолетен на основание чл.61 ал.1 НК може да стане само при предвидените в тази норма предпоставки.Разглежданата разпоредба е приложима само когато деянието не представлява голяма обществена опасност. Второто условие за освобождаване от наказателна отговорност на непълнолетен извършител на престъпление е деянието да е извършено поради увлечение или лекомислие. Тези психични състояния често са характерни за мотивацията на подрастващите. Накрая, разпоредбата на чл.61 НК може да се приложи, ако съдът установи, че спрямо непълнолетния деец може успешно да се приложи някоя от възпитателните мерки по ЗБППМН.Спрямо малолетни и непълнолетни извършили противообществени прояви и непълнолетни извършили престъпления освободени от наказателна отговорност по чл.61 от НК се налагат следните възпитателни мерки: предупреждение, задължаване да се извини на пострадалият, задължаване на участва в консултации, обучение и програми за преодоляване на отклоненията в поведението, поставяне под възпитателен надзор на родителите или на лицата, които ги заместват със задължение за полагане на засилени грижи, поставяне под възпитателен надзор на обществен възпитател, забрана на непълнолетният да посещава определени места и заведения, забрана на непълнолетният да се среща и да установява контакти с определени лица, забрана на непълнолетният да напуска настоящият си адрес, задължаване на непълнолетния да отстрани със свои труд причинената вреда, ако това е в неговите възможности, задължаване на непълнолетният да извърши определена работа в полза на обществото, настаняване в социално-педагогически интернат, предупреждаване за настаняване във възпитателно училище, интернат с изпитателен срок до 6 месеца и настаняване във възпитателно училище-интернат.
3. ПРЕСТЪПЛЕНИЕ – ОПРЕДЕЛЕНИЕ. ОБЕКТ И ПРЕДМЕТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО. ОСНОВНИ КАЧЕСТВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО – ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ, ПРОТИВОПРАВНОСТ, НАКАЗУЕМОСТ.
ПОНЯТИЕ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.Престъплението е основно понятие на наказателното право, защото с него се обозначава онова обществено явление, което поражда необходимостта за закрила на обществените отношения от форми на човешко поведение с висока степен на обществена опасност.В действащия НК определението е дадено в чл.9 ал.1, според която разпоредба “ПРЕСТЪПЛЕНИЕ Е ТОВА ОБЩЕСТВЕНООПАСНО ДЕЯНИЕ/ДЕЙСТВИЕ ИЛИ БЕЗДЕЙСТВИЕ/, КОЕТО Е ИЗВЪРШЕНО ВИНОВНО И Е ОБЯВЕНО ОТ ЗАКОНА ЗА НАКАЗУЕМО”.Тази дефиниция има своеобразно уточнени в ал.2 на чл.9 НК, където е посочено, че “Не е престъпно деяние, което макар формално и да осъществява признаците на предвидено в закона престъпление, поради своята малозначителност не е общественоопасно или неговата обществена опасност е явно незначителна”. Престъплението е деяние, човешка проява, с определени свойства. Така деянието и неговоти свойства в съвкупност съставляват общото понятие за престъпление като юридическа категория, но и като социално явление.ЕЛЕМЕНТИТЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЕТО ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЕ:ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА престъплението се явява деяние, което е общгественоопасно, потивоправно и наказуемо. Преди всичко по българското право престъплението е деяние, Човешка проява. Според разпоредбата на чл.9 ал.1 НК деянието може да се прояви в две основни форми – действие или бездействие.ДЕЙСТВИЕТО представлява система от телодвижения,извършени въз основа на конкретно решение и под контрола на съзнанието. БЕЗДЕЙСТВИЕТО пък е пропускане на определено действие, което е необходим елемент за възникване, съществуване, изменение или прекратяване на определена обществена връзка.Според разпоредбата на чл.10 НК едно деяние е общественоопасно, когато “застрашава или уврежда личностт, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията павов ред в РБ или други интереси, защитени от правото. Обществената опасност може да се прояви в две основни форми:По тежката от тях е увреждането на обекта, при което обществените отношения се променят отрицателно. Застрашаването на обекта е другата проявна форма на обществената опасност и представлява създаване на опасност за неговото увреждане, без последното да се е състояло.Противоправността на деянието също е негово обективно, но вече юридическо качество.ВИНАТА е субективният елемент на престъплението. Основните особености на вината са няколко. Преди всичко тя е еемент на конкретно деяние. Без деяние вина няма, тя не може да съществува като самостоятелен психичен елемент. На второ място трябва да се отбележи, че това психичното отношение на дееца е реално съществуващ факт в неговото съзнанието, защото се касае за действително протекли психични процеси.Третата особеност на вината е, че тя се свежда само до съдържнието на умисъла или на непредпазливостта. Накрая вината е обществено определена, защото е психично отношение на дееца към определена част от обществената действителност. Основните форми на вината са умисълът и непредпазливостта, съответно определени в разпоредбите на чл.11 ал.2 и 3 НК. ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.Според разпоредбата на чл.1 ал.1 НК, той “има за задача да защитава от престъпни посегателства личността и правата на гражданите и цялостния установен в страната правов ред”.Така законът очертава обекта на защита на неговите норми.Още по-разгърнато, но вече като обект на въздействие, е развита тази материя и при определяне на обществената опасност в разпоредбата на чл.10 НК,където се посочва, че престъплението “застрашава или уврежда личността, правата на гражданите, собствеността, установения с Конституцията правов ред в РБ или други интереси, защитени от правото.”Следва, че престъплението засяга отрицателно различни по характер и значимост обществени отношения.По съвременното наказателно право обект на престъплението са обществените отношения с базисен или надстроечен характер. Обществените отношения, като обект на престъпленито, са системата от връзки между членовете на обществото. По начало всяко обществено отношение включва четири основни структурни елементи.1. На първо място трябва да се посочат правните субекти, които участват в конкретното отношение. По съвеменното право такива са хората, юридическите лица, общините и държавата, когато тя като цяло е страна по дадено обществено отношение.2. На второ място елемент на отношението е неговият предмет,т.е.онзи негов материален или духовен елемент, по повод на който то възниква между страните. 3. Третият елемент на общественото отношение е връзката, която се поражда между участниците в него. ТЯ по същество представлява съвкупност от различни връзки между участниците. 4. Накрая,елемент на отношението е и поведението на участниците в общественото отношение. Можем да приемем, следователно, че обектът на престъплението е система от необх одими, вътрешно свързани помежду си и детерминирани правни връзки между членовете на обществото.ОБЩ ОБЕКТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО е цялата съвкупност от обществени отношения, съществуващи в момента на неговото извършване.Те всички се засягат в една или друга степен, пряко или косвено, именно като съвкупност. Така например причиняването на смърт някому уврежда не само обществените отношения, които осигуряват неприкосновеността на човешкия живот, но и всички правоотношения, в които участва пострадалият/семейни,тудови, граждански, административни, финансови, данъчни, от поцесуално естество и т.н./,защото поради смъртта става невъзможно жертвата да участва в тях.ГРУПОВ ИЛИ РОДОВ ОБЕКТ на престъплението са група обществени отношения, обособени по даден родов признак или по няколко такива признака и които се засягат от даден вид престъпни посегателства.Различните видове групови обекти на посегателство са залегнали в системата на престъпленията по Особената част на НК и са в основата на групирането на нормите по глави.Преди всичко именно засяганите обществени отношения определят съдържанието, формата и структурата на даден вид престъпление. Наред с това характерът на обекта определя и системата на деянията. Същността на обекта определя и формата на неговото засягане т.е.характера на общественоопасните последици, които законът обявява за престъпен резултат. Кражбата например лишава владелеца на една движима вещ от фактическата власт върху нея, докато при унищожаване на вещта тя става негодна за изп олзване по предназначение или въобще престава да съществува.По-нататък мястото и ролята на даден обект на посегателство в съществуващата система от обществени отношения определят и равнищата на наказателноправна закрила срещу престъпленията, които ги засягат. Като пример мога да посоча закрилата на физическата неприкосновеност на личността, която е защитена срещу застрашаване живота и здравето на човека/злепоставяне/,срещу увреждане на здравето/което винаги застрашава в някаква степен и живота/ и срещу лишаване от живот. От естеството на засягането на обществените отношения и връзката им с други отношения пък зависи също така и какви видове състави в рамките на дадения вид престъпление ще бъдат уредени в закона. Ето защо например отговорността за престъпленията против собствеността е диференцирана в зависимост от стойността на предмета на посегателството, докато такъв количествен критерий не може да бъде използван при убийството. Накрая, обществената значимост на даден вид отношения определя и средствата за тяхната наказателноправна защит. Тази значимост мотивира законодателя да подбере най-вече вида и размера на наказанието за съответните престъпления.ПРЕДМЕТЪТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО е отделен елемент на общественото отношение, което е непосредствен обект на посегателството. За някои престъпление е харакерно, че деецът упражнява престъпното въздействие пряко и непосредствено върху един от елементите на отношението, което е непосредствен обект, и така уврежда отношението като цяло. В други случаи въздействието се осъществява върху определена материална предпоставка или нещо, което е материализиран израз на обществените отношения, непосредствен обект на посегателството.Понятието за престъпление, определено легално в чл.9 ал.1 НК очертава основните особености на всички видове престъпления, като им дава една обобщена и пълна обществена и правна характеристика. Така се установява законово положение, поред което всяко престъпление трябва да съдържа посочените основни особености – да е деяние което е общественоопасно, извършено виновно и обявено от закона за наказуемо. Тези признаци са характерни за всички видове престъпни посегателства, въпеки че се касае до прояви, твърде различни по своито конкретни особености. Така например изнудването, получаването на подкуп, дивесията, лъжливото документиране и т.н.са твърде различни като форми на поведение, но общото между тях е именно това, че те притежават общите особености на престъплението, посочени в чл.9 ал.1 НК.Същевременно тези особености, общи за всички видове престъпни посегателства, не са достатъчни, за да бъдат те очертани в закона като престъпления. Необходимо е, с оглед принципа на законоустановеност на престъпленията и на наказанията, отделните видове престъпни прояви да бъдат очертани ясно с техните видови особености, които са присъщи на дадения вид престъпление. Така те ще бъдат отграничени от проявите, които не са престъпления, както и едни от други. По този начин различните по естеството си общественоопасни деяния се обособяват като отделни видове престъпления.В наказателното право тази задача се решава чрез състав на престъплението. Термина “СЪСТАВ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО” се означава “тази съвкупност от пизнаци, посредством които нормите на особената част на наказателното право очертавата отделните видове престъпления”.ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО КАТО ДЕЯНИЕ.С термина “съставомерност на деянието” в теорията и практиката се обозначава пълно и точно съответствие на извършеното с всички обективни и субективни признаци на състава на даден вид престъпление, взети в тяхната съвкупност. Именно “съставомерното деяние”съставлява престъплението, визирано в нормата на Особената част на НК.С термина “несъставомерност на деянието”пък се означава, че в конкретния случай деецът не е осъществил поне един от признаците от състава на даден вид престъпление.Легалното определение за престъплението по чл.9 ал.1 НК го описва като общественоопасно деяние/действие или бездействие/,което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. При това деянието може да се прояви в две основни форми – действие и бездействие.Понятието за престъпление по българското наказателно право е изградено въз основа на концепцията, че то е деяние с определени свойства. Деянието е основна форма но човешко поведение, негов градивен елемент. Деянието може да бъде определено като съзнателен волев акт, предизвикан от определена потребност и проявен външно в действие или бездействие при определени условия на време, място и обстановка, които се осъществява с цел да бъде риспособена съществуващата действителност към нуждите на дееца, на трето лице или на обществото като цяло.Преди всичко трябва да се посочи, че деянието е съзнателен ак. На второ място деянието винаги е един целенасочен акт, защото с него човек се стреми да постигне определено изменение на съществуващата действителност. Този резултат е именно целта на деянието. Деянието също така е волев акт, то протича под контрола на съзнанието и се осъществява на основата на познанието на дееца относно свойството и значението на осъществяваното поведение. По-нататък всяко деяние винаги е акт, предизвикан от определена потребност. Освен това деянието е външно проявен акт. Накрая деянието винаги се осъществява при определени условия на време, място и обстановка. Деяние ще има само когато са налице всички посочени особености в съвкупност. Ако отсъства някоя от тях ще бъдем изправени пред явление, което не е деяние.Не са деяние също така и телесните движения, причинени от действието на външни сили, при което е изключена възможността човек да съобазява своето поведение с естеството на нещата.Например няма деяние, когато човек се подх лъзне внезапно и падне по силата на земното притегляне, пи което блъсне друг човек и му причини телесна повреда. Действието е система от телодвижения, а такава ще е налице, когато всички те са осъществени въз основа на едно решние и са насочени към постигането на една и съща цел. Чрез отделно действие е възможно да се предизвикват съществени изменения в действителността. Примерно отнемането на една движима вещ води до промяна във фактическата власт върху нея, запалването на едно имущество предизвиква процес на горене, техническата поправка в документа изменя негово съдържание и т.н.Бездействието пък е съзнателно пропускане на определено действие, което също може да доведе до промяна на действителността, защото няма да се осъществи промяна в процеса на нейното обективно развитие. Така например нараняването на човек поставя в действие обективни природни процеси и неоказването на своевременно помощ може да доведе до влошаване на здравословното състояние на пострадалия или дори до настъпване на смъртта му.Действията и бездействията са елементите, от които се изгражда поведението и които съдържат всички негови обективни и субективни свойства. Те са единство на външната форма и вътрешното съдържание/целр, мотив и т.н./. Поради това и законът ги обявява за основни форми на деянието, което означава, че всяко престъпление трябва да се осъществява в една от тези две форми или чрез съчетание от тях.ПОД ИЗПЪЛНИТЕЛНО ДЕЯНИЕ разбираме само външно проявените признаци на деянието, не и неговата субективна страна или психично съдържание.ОБЩЕСТВЕНООПАСНИ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ДЕНИЕТО – Смисълът на всяко човешко поведение е да измени съществуващата действителност, като по този начин чрез него се цели задоволяване на определени потребности. Престъплението е отрицателно поведение, защото предизвиква в действителността изменения, които са вредни за общесвото или за отделни негови членове. Тези именно негативни промени характеризират деянието като общественоопасно.С термина “ОБЩЕСТВЕНВООПАСНИ ПОСЛЕДИЦИ” означаваме обективните отрицателни изменения в съществуващата действителност, които извършеното престъпно деяние причинява и които са предвидени в състава на съответното престъпление.Налага се изводът, че общественоопасните последици могат да се проявят в една от двете посочени форми – като застрашаване или като увреждане на обекта на посегателството.
ДЕЯНИЕТО КАТО ВИД ОБЩЕСТВЕНООПАСНА ПОСЛЕДИЦА – Осъщественото престъпно деяние само по себе си винаги е онзи минимум изменение в обществената действителност, такава каквато е тя до момента на неговото извършване.И понеже престъплението е отрицателна проява, деянието, като но елемент отдействителността, получава същата оценка от гледна точка на обществения интерес, то е е едно отрицателно изменение в действителността.Освен че съдържа белезите на престъпен резултат в съвкупност, деянието трябва да бъде прието като общественоопасна последица и поради това, че престъплението винаги е виновно деяние. Освен само като деяние, престъпният резултат може да се прояви и като деяние, причинило и други съставомерни последици. В този случай обаче ни интересуват само дугите престъпни последици, доколкото значението на самотодеяние вече беше изяснено.В разпоредбата на чл.10 НК е посочено, че деянието е общественоопасно, когато застрашава или уврежда определени обществени отношения. Така са очертани двата основни вида общественоопасни последици в зависимост от въздействието на деяние върху обекта на престъплението. Това обаче не изключва възможността дадено деяние да причинява и двата вида престъпни последици, случаи, които също поставят известни наказателноправни проблеми.Застрашаването на обществените отношения е създаване на опасност от тяхното увреждане. Когато общественоопасните последици се изразяват в застрашаване на обекта, неблагоприятното изменение на действителността се явява именно във формата на създадена реална опасност от отрицателно засягане на определени обществени отношения, без обаче те да бъдат пряко и действителен накърнени.За да бъде такава опасност престъпен реултат е необходимо още тя да е посочена в състава на съответното престъплени, както е това например при злепоставянето по чл.136 НК, резултат от което и именно възникналата опасност за живота или здравето или опасността за правилното развитие на подрастващите поради оставянето им без надзор по чл.182 ал.1 НК.ОСНОВНИ КАЧЕСТВА НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО.ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ.В разпоредбата на чл.3 Нак.закон от 1951 г.беше посочено, че общественоопасното деяние “застрашава или уврежда държавния или обществен строй на Народна република България или установения в нея правен ред”. Тази разпоредба беше възпроизведена дословно и в НК от 1956 г.В действащия НК от 1968 г. първоначално се прие, че деянието е общественоопасно, когато “уврежда или застрашаа обществение или държавния строй на републиката, личността, политичските, трудовите, имуществените и други права на гражданите, социалистическата стопанска система, социалистическата собственост или други интереси защитени от установения социалистичеки правов ред”/чл.10 НК/.Обществената опасност на престъпното деяние отразява неговото обективно потиворечие с интересите на обществото и неговото развитие.ОПРЕДЕЛЕНИЕ ЗА ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ – Обществената опасност на престъпното деяние е основно, обективно, определящо и неюридическо негово качество, което го характеризира от гледна точка на неговото отрицателно въздействие върху съществуващите обществени отношения и го отличава от непрестъпните деяния.
На първо място трябва да се посочи, че се касае именно до качество на престъпното деяние, до негова съществена определеност, която го характеризира именно като престъплени и същевременно го отличава от останалите деяния, коитоне са такива.Второ, обществената опасност е обективно качество на деянието.На трето място обществената опасност е неюридическо обществено качество на деянието.Обществената опасност също така е основно качество на деянието, защото без нея то не може да бъде престъпно. Следващата особеност на обществената опасност е, че тя се явява определящо качество на престъпното деяние, по отношение на останалите негови свойства, посочени в чл.9 ал.1 НК. Накрая обществената опасност отразява отрицателното въздействие надеянието върху съществуващите обществени отношения.Като качествена определеност на отрицателните свойства на дадено деяние характерът на неговата обществена опасност се определя от три обстоятелства.Преди всичко характерът на обществена опасност на деянието се определя от характера на обществените отношения, върху които се посяга, защото така установяваме върху какво оказва своето отрицателно въздействие престъпното деяние.Второто обстоятелство, което определя характера на обществена опасност а дадено деяни, е спецификата на последиците, което то предизвиква в обекта на посегателството.И накрая характерът на обществена опасност на престъпното деяние зависи и отстепента на засягане на обекта напосегателството. За всички видове престъпления може да кажем, че характерътна тяхната обществена опасност се влияе от степента на отрицателно засягане на съответния непосредствен обект.СТЕПЕН НА ОБЩЕСТВЕНА ОПАСНОСТ – Тя е количествена характеристика на осъщественото конкретно засягане на обекта. Чрез нейното установяване са отговаря на въпроса колко е засегнат обектътна престъплението въ всеки конкретен случаи и дали това обуславя използване на наказание катореакция срещу осъщественото.Степента на обществена опасност се определя от множество обстоятелства. Различни са критериите за оценка степента на засягане правото са собственост и на физическата неприкосновеност на личността, защото собствеността може да бъде засегната в различна степен в зависимост от стойността на предмета на престъплението, докато степента на увреждане здравето на пострадалия ще зависи от вида на причинената телесна повреда.На второ място степента на обществена опасност зависи от специфичния характер на последиците, от това дали деянието уврежда или застрашава обекта на посегателството.ПРИ УВРЕЖДАНЕ на обществените отношения се вземат предвид характерът и значението на предизвиканите отицателни изменения в обекта. Различни по количеството са тези изменения например за видовете телесни повреди, за индивидуално и групово изнасилване/чл.152 ал. и ал.3 т.1 НК/, за убийството по основния състав и това, което е извършено по начин, особено мъчителен за жертвата/чл.115 и 116, ал.1,6 НК/.А когато обществените отношения, непосредствен обект на престъплението, са само застрашени, степента на обществена опасност ще зависи от конкретната вероятност за увреждане на обекта, която деянието е предизвикало, както и от характера на възможните престъпни последици.Третият критерий за оценка степента на обществена опасност на едно деяние е характерът на самото действие или бездействие, защото от него зависи дали обектът ще бъде увреден или застрашен и доколко ще стане това.Степента на обществена опасност зависи също така от начините и средствата, използвани от дееца за осъществяване на деянието. Степента на обществена опасност зависи и от условията на време, място и обстановка, при които е осъществено конкретното деяние.Характерът и степента на обществена опасност на дадено престъпно деяние са в отношение на качество към количество. Характерът на обществената опасност показва какво и как се засяга отрицателно, а нейната степен – колко се засяга. Обществената опасност е основно качество на деянието и го характеризира като отрицателна проява, защото уврежда или застрашава съществуващите обществени отношения. Именно обществената опасност на престъпните деяния ги отличава от всички останали деяния.
Всички видове престъпни деяния притежават качеството обществена опасност. Но престъпните прояви от даден вид се отличават от останалите видове престъпления въз основа на нейния характер. Престъпните деяния от даден вид пък се отличават по обществена значимост едни от други на основа степента на обществена опасност на отделните конкретни посегателства.Трябва още да се отбележи, че престъпленията се отличават от другите видове отрицателно поведени – граждански деликти, административните нарушения и дисциплинарните простъпки, също по степента на обществена опасност. Останалите видове отрицателни постъпки разкриват значително по-ниска степен на обществена опасност в сравнение с престъпленията и поради това срещу тях обществото реагира с по-леки средства.ПРОТИВОПРАВНОСТ И НАКАЗУЕМОСТ НА ПРЕСТЪПНОТО ДЕЯНИЕ.ПРОТИВОПРАВНОСТТА надеянието винаги е бил най-безспорният елемент от понятието за престъпление. Няма наказателноправна доктрина, която да претендира за демократичност и да приема, че дадено поведение може да бъде престъпно, ако не е забранено от правото.ОПРЕДЕЛЕНИЕ ПРОТИВОПРАВНОСТ – Противоправността е противоречие надеянието с установена правна забрана за неговото извършване, отразяаща отрицателната обществена оценка за този вид деяния и за нарушаванто на която е предвидено принудително налагане на определени санкционни последици на извършителя.ОСНОВНИ ОСОБЕНОСТИ НА ПРОТИВОПРАВНОСТТА-1. На първо място противоправността отразява обективно съществуващото притворечие на деянието от определен вид с установен чрез закон запрет за неговото осъществяване. Тази забрана е израз на повелителната функция на правото.2.Установяването на запрета за осъществяване на даден вид деяния е израз на оценителната функция на правото. Чрез установяване на забраната за осъществяване на даден вид деяния се дава и отицателна обществена оценка за този вид деяния, мотивирана от техния общественоопасен характер.3. Освен това за наказателната противоправност е характерно, че забраната за осъществяване на определено поведение е установена под страх от наказание. Тази най-тежка форма на държавна принуда е предвидена само заслучаите, когато повелителният запрет бъде нарушен.ПРОТИВОПРАВНОСТ НА ДЕЙСТВИЕТО И НА БЕЗДЕЙСТВИЕТО-Когато съществуващата обществена действителност може да бъде променена отрицателно чрез извършването на даден виддействие, законът забранява под страх от наказание неговото извършване. По този начин се установява повелята субектите да се въздържат от осъществяване на забраненото поведение, което е от естество да предизвика отрицателни изменения в действителността. В този случай противоправно е забраненото действие.Когато извършването на даден вид действие е обществено необходимо, законът заповядва извършването му от определени субекти. Чрез въздържане от дължимото по закон действие субектът нарушава така дадената правна заповед, катоне променя действителността по предписания от правото начин. В тези случаи се установява забрана за бездействие и противоправно е именно то.Наказуемостта на деянието енегово обективно юридическо качество, което показва, че извършването му е забранено под срах от наказание или още предвиждане на накаание в случай, че забраненото деяние.
4. ОБСТОЯТЕЛСТВА, ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И ПРОТИВОПРАВНОСТТА НА ДЕЯНИЕТО – НЕИЗБЕЖНА ОТБРАНА, КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ, ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ.
15.ОБСТОЯТЕЛСТВА, ИЗКЛЮЧВАЩИ ОБЩЕСТВЕНАТА ОПАСНОСТ И ПРОТИВОПРАВНОСТ.
Става дума за една законодателна оценка на обективния факт, че причиняването на известни вреди при наличието на съответните обстоятелства е обществено оправдано. Нещо повече, практиката възприема такова деяние като “правомерно, общественополезно и необходимо”.Два вида обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно.Към първия вид се отнасят тези обстоятелства, при които причиняването на определени вреди винаги е в интерес на обществото, защото те се причиняват при съществуваща действителна опасност обществените отношения да бъдат засегнати в по-голяма степен.Първото от тях и с най-съществена обществена значимост, е неизбежната отбрана, уредена в чл.12 НК.Второто класическо обтоятелство, при което деянието не е общественоопасно, е крайната необходимост, чиято уредба е дадена в чл.13 НК.От втория вид са обстоятелствата, при които вредите се причиняват, за да се предотвратят други по-съществени увреждания на съществуващи обществени отношения или за да се постигне съществен общественополезен резултат.Засега по нашето право обстоятелство от този вид е само оправданият стопански риск, уреден в чл.13а НК през 1982 г. В тази поредност ще бъдат разгледани по-долу посочените обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно.Неизбежната отбрана е класическо обстоятелство, прикоето деянието не е общественоопасно. Този институт на наказателното право е предназначен да създаде възможност гражданите да отблъскват всяко непосредствено противоправно нападение чрез причиняване вреди на самия нападател.Непосредствено е потивоправно нападение и защита, която се изразява в причиняване вреди на нападателя в амките на необходимите предели.НЕПОСРЕДССТВЕНОТО И ПРОТИВОПРАВНО НАПАДЕНИЕ.НАПАДЕНИЕ е всяко общественоопасно деяние. Всяка форма на отрицателно поведение може да бъде нападение. Възможно е то да се осъществи чрез едно или няколко действия или чрез бездействие.Субект на нападението може да бъде всяко физическо лице. Без значение е дали нападателят е наказателноотговорно лице и какви качества притежава.Обект на нападението могат да бъдат практически всички видове обществени отношения – личността или правата на отбраняващия се, друго физическо лице или негови права, правата на юридическо лице, както иразлични държавни или обществени интереси. Това положение прави неизбежната отбрана универсално средство за самопомощ или за помощ на другиго при застрашени законни права и интереси от всякакъв вид- лични, имуществени, субективни и др.Положение на неизбежна отбрана може да бъде предизвикано единствено от нападение, което едновременно е непосредствено и противоправно.Нападението е непосредствено, когато е започнало и не е завършило. Само тогава обществените отношения, които то застрашава, ще се намират в опасност от увреждане и само тогава ще е обществено оправдано да се реагира незабавно срещу нападението.То започва от момента, когато възниква реална опасност за съществуващи обществени отношения в следствие поведението на нападателя, например когато той се насочва към жертвата, за да й нанесе побой. Нападението може да се изрази и като начало на увреждане на обекта, да речем когато нападателят е започнал е да упражнява принудата при изнасилването. И при двете хипотези е необходимо създадената от нападението опасност да е действителна. Не е обществено оправдано и поради тоа не се допуска неизбежна отбрана срещу предполагаемо или срещу бъдещо нападение.Нападението не е завършило, когато неговият обект все още не е окончателно увреден и нападателят продължаа да осъществява поведението, в което е изразява нападението.ЗАЩИТАТА е вторият основен елемент нанеизбежната отбрана като обстоятелство, при което деянието не е общественоопасно. В обществената действителност защитата се явява последица от нападението, защото отбраняващият се не би предприел защитното поведение, ако нападателят не беш предприел нападението. Нападението застрашава обществени отношения и следователно е общественоопасно, докато защитата енасочена към отстраняване на тази опасност и следователно – общественополезна. Защитата се осъществява от нападнатия или което и да е друго лице. Вредите, които защитата причинява, трябва да засягат само личността или правата на нападателя.ПРЕВИШАВАНЕТО ПРЕДЕЛИТЕ НА НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА е определено легално в чл.12 ал.2 НК , според която разпоредба то ще е налице, когато защитата явно не съответства на характера и опасността на нападение. В тези случаи защитата причинява вреди, които чувствително надхвърлят необходимото за отблъскване на нападението и тяхното предизвикване не е обществено оправдано. И това е така, защото неизбежната отбрана не е право за засягане на нападателя в неограничена степен, а неговата личност и правата му не остават без правна закрила поради факта на осъщественото нападение.Преди всичко трябва да се отбележи, че за превишаване пределите на неизбежната отбрана може да става дума само когато са налице нейните останали елементи – непосредствено противоправно нападение, за чието отблъскване са причинени вреди на нападателя.На първо място НК изисква да има несъответствие между характера на нападението и този на защитата.Опасността на нападението пък се определя от това дали то само застрашава обществените отношения, срещу които е насочено или вече е започнало тяхното увреждане, до каква степен е стигнало последното, каква е вероятността да се стигне до окончателно увреждане обекта на нападението и в каква степен е възможно да стане това. Накрая, несъответствието между нападение и защита трябва да е явно. Според съдебната практика “несъответствието е явно, ако е ясно изразено и не буди никакво съмнение. При превишаване пределите на неизбежната отбрана защитата е общественоопасно деяние и ако са налице и другите признаци на дадено престъпление, отбраняващият се на общо основание трябва да понесе съответната наказателна отговорност.Поради това, че защитата е насочена най-често срещу лични права на нападателя, в Особената част на НК има специални състави за убийство и причиняване на телесна повреда при превишаване пределите на неизбежната отбрана/чл.119, 124 ал.4 и чл.132 ал.2 НК/. В разпоредбата на чл.12 ал.4 НК е предвидено едно лично основание за ненаказване на дееца, когато извърши деянието при превишаване пределите на неизбежната отбрана, ако това се дължи на уплаха или на смущение.УПЛАХАТА е силно и непреодолимо, внезапно появило се чувство на страх, израз на вродения у човека инстинкт за самосъхранение, което нападението предизвиква у нападнатия.СМУЩЕНИЕТО пък е неправилно възприемане от отбраняващия се на един или няколко елемента на нападението или на обстановката в която то се осъществява. Това неправилно възприемане се дължи на внезапноста на нападението и на факта, че отбраняващият се няма време сравнително спокойно да възприеме цялостната обстановка.През 1997 г. в чл.12 НК бе добавена нова ал.3, разпоредба, според която, независимо от характера и опасността на защитата няма превишаване предлите на неизбежната отбрана, ако нападението е осъществено и отблъснато при точно определени обстоятелства.Непривишаването пределите на неизбежната отбрана поради това, че нападението е извършено чрез проникване с насилие или с взлом в жилище се характеризира с няколко особености. На първо място нападателят въздейства върху особен предмет – жилище. Втората особеност на разглежданата хипотеза е начинът на осъществяване на нападението – чрез проникване с насилие или с взлом в жилището. Тук под “насилие” трябва да разбираме всяко физическо въздействие върху нападнатия.КРАЙНАТА НЕОБХОДИМОСТ е второто класическо за наказателното право обстоятелство, при което деянието не е общественоопасно. То е познато и на българското наказателно право след Освобождението от самото му създаване с НЗ от 1896 г.Според разпоредбата на чл.13 ал.-1 НК “Не е общественоопасно деянието, което е извършено отнякого при крайна необходимост – за да спази държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага. Следващата алинея на чл.13 пък предвижда,че “Няма крайна необходимост, когато самото отбягванве от опасността съставлява престъпление.ОТ цитираната разпоредба става ясно, че деяние, осъществено при условията на крайна необходимост, не е общественоопасно, защото макар и с него да се причиняват известни увреждания на съществуващите обществени отношения, същевременно пък се спасяват от непосредствена опасност други, по значими блага. Съвкупност от три основни елемента:непосредствена опасност, която може да застрашва обществени отношения от всякакъв вид;отблъсващо или защитно деяние, насочено към неутрализиране отрицателното въздействие на непосредствената опасност върху съществуващи обществени отношения и - особени изисквания относно условията, при които се осъществява защитното деяние и причинени от него вреди. НЕПОСРЕДСТВЕНА ОПАСНОСТ- Такова положение възниква например при пожар, наводнение, земетресение, свличане на земни или скални маи, епидемии от различни заболявания и други подобни.ЗАЩИТНОТО ДЕЯНИЕ или отблъскващо опасността деяние при крайната необходимост се характеризира с четири особености:1. То трябва да е насочено към спасяване на застрашения обект.2. Защитното деяние при крайна необходимост е, че то винаги причинява известни вреди.Деецът трябва от субективна стана да цели спасяването на застрашения обект. Накрая деяние при условията на крайна необходимост може да осъществи всеки човек, освен ако деецът сам е провокирал опасността умишлено.Първото условие е да не съществува друг правомерен начин за избягване на опасността, освен чрез причиняване на вреди, например ако не е възможно огънят да бъде загасен без да се наводни съседно помещение.Второто условие е формулирано в чл.13 ал.2 според която разпоредба не може да има крайна необходимост, когато самото отбягване от опасността съставлява престъпление, т.е. необходимо е за субекта да не съществвуа наказателноправна забрана да отбягва опасността. ОБЩИТЕ ОСОБЕНОСТИ ЗА НЕИБЕЖНАТА ОТБРАНА И КРАЙНАТА НЕОБХОДИМОСТ са няколко: Преди всичко трябва да се отбележи, че неизбежната отбрана и крайната необходимост са обстоятелства, при които деянието не е общественоопасно. И в двата случая деянията обективно и субективно са насочени към предотвратяване на вредни последици. РАЗЛИЧИЯТА МЕЖДУ НЕИЗБЕЖНАТА ОТБРАНА И КРАЙНАТА НЕОБХОДИМОСТ са твърде съществени.Първата азлика между тези обстоятелства е в източника на опасността. Докато принизбежна отбрана се еагира срещу непосредствено потивоправно нападение, то при крайна необходимост се отблъсква или неутрализира всяка друга опасност. На второ място различна е и сферата, в коятовъзикват вредите. При неизбежната отбрана вредите се причиняват само на нападателя, а при крайната необходимост те могат да се причинят на сяко трето лице. РИСКЪТ е обстановка или положение, при която се предпиема определено поведение, чрез което е възможно алтернативно да се пичинят или положителни, или отрицателни изменения в съществуващата действителност.ОПРАВДАН СТОПАНСКИ РИСК – Разпоредбата на чл.13 ал.1 НК постановява, че “не е общественоопасно деянието, което е извършено при оправдан стопанки риск”.Първата особеност на оправдания стопански риск е, черазпоредбата на чл.13А НК има предвид само оправдания стопански риск, т.е. този , който се предпиема в сферата единствено на стопанската дейност.Втората особеност на оправдания стопански риск е, че с деянието се причиняват някакви съставомерни вредни последици. Тези последици се проявяват като отрицателно изменение в икономическите отношения, при което се засягат определени имуществени или стопански интереси. Вредите, причинени при оправдан стопански риск, трябва да са изчислими в пари. УСЛОВИЯ, ПРИ КОИТО РИСКЪТ Е ОПРАВДАН – Дадено рисково деяние от стопанско естество няма да бъде общественоопасно само ако е осъществено при условията, посочени в разпоредбата на чл.13а НК, и то при наличие на всички тях заедно.Първото условие е деянието, предприето при оправдан стопански риск, обективно и субективно да е насочено към един от два възможни резултата.Възможно е деянието да е от такова естество, че да доведе до постигане на съществен общественополезен резултат и деецът трябва да цели именно такъв резултат с него.Освен това деянието ще бъде осъществено при оправдан стопански риск и когато чрез него могат да се избегнат значителни вреди, каквато е била и целта на дееца. На второ място е необходимо деянието, извършено при оправдан стопански риск, да не противоречи на изрична забрана, установена с нормативен акт. Законът не уточнява за какъв вид нормативен акт става дума. По-нататък, рисковото деяние трябва да отговаря на съвременните научно-технически постижения и опит. На четвърто място, извършеното деяние по никой начин не трябва да създава опасност за човешкия живот или здраве.РАЗГРАНИЧЕНИЕ МЕЖДУ ОПРАВДАН СТОПАНСКИ РИСК И КРАЙНА НЕОБХОДИМОСТ. Първото различие е в обстоятелството, че крайна необходимост ще има само при реално съществуваща опасност, докато оправдан стопански риск може да се предприема и за да се постигне съществен общественополезен резултат, без да е налице каквато и да било опасност.
5.ВИНА И ФОРМИ НА ВИНАТА. УМИСЪЛ: ПРЯК, ЕВЕНТУАЛЕН, ПРЕДУМИСЪЛ, АФЕКТЕН.

ВИНАРазпоредбата на чл.9 ал.1 НК обявява за престъпление всяко общественоопасно деяние, което е извършено виновно и е обявено от закона за наказуемо. И докато обществената опасност, портивоправността и наказуемостта на деянието са обективните свойства на престъплението, то вината е неговият субективен елемент.Наред с това вината се явява част от основанието за налагане на наказание, защото без нея не може да същестувва престъпление и следователно не може да се търси наказателна отговорност. Този пръв български наказателен закон приема, че вината има две основни форми – умисъл и непредпазливост.УМИСЪЛЪТ е определен само въз основа на волевия момент на тази форма на вината.НЕПРЕДПАЗЛИВОСТТА пък е уредена почти както по действащия НК, в нейните две основни разновидности – съзнавана непредпазливост, и несъзнавана непредпазливост. Но като слабост трябва да се посочи, че за небрежни се третират деянията, при които субектът не е предвиждал последиците, но е бил длъжен или е могъл да ги предвиди. Прекият и евентуалният умисъл продължават да бъдат определени само на основата на техните волеви моменти.
ОПРЕДЕЛЕНИЕ в чл.11 ал.2 и 3 НК дефиниции на основните форми на умисъла и “непредпазливостта, защото, според разпоредбата на чл.11 ал.1 НК “общественоопасното деяние е извършено виновно, когато е умишлено или непредпазливо”.ВИНАТА СПОРЕД БЪЛГАРСКОТО НАКАЗАТЕЛНО ПРАВО Е ПРОЯВЕНОТО ЧРЕЗ ДЕЯНИЕТО КОНКРЕТНО ПСИХИЧНО ОТНОШЕНИЕ НАДЕЕЦА КЪМ САМОТО ДЕЯНИЕ, КЪМ ПРЕДИЗВИКАНИТЕ ЧРЕЗ НЕГО ОБЩЕСТВЕНООПАСНИ ПОСЛЕДИЦИ И КЪМ ОБЩЕСТВЕНООПАСНИ МУ ХАРАКТЕР, КОЕТО ОТНОШЕНИЕ ПОЛУЧАВА ОТРИЦАТЕЛНАТА МОРАЛНА ОЦЕНКА НА ОБЩЕСТВОТО И СЕ ИЗРАЗЯВА В УМИСЪЛ ИЛИ НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ.Вината се характеризира с няколко особености:Преди всичко тя е психично отношение. Следователно всяко психично отношение включва три основни елемента или компонента: интелектуален, волеви и емоционален.Втората особеност на вината е, че тя е субективно или психично отношение само към определени елементи на действителността.На трето място трябва да се посочи, че вината е конкретно психично отношение на дееца. По-нататък вината е отношението на дееца по време, когато той осъществява престъплението. Накрая вината, като психично отношение, се изразява в две основни форми – умисъл или непредпазливост.ФОРМИ НА ВИНАТА – Вината се проявява в определена форма, която е начинът, по който са се отразили в съзнанието на дееца обективните свойства на деянието и неговото обществено значение, както и формираното на тази основа волево отношение на субекта към отрицателните изменения в обществената действителност. несъзнателна форма на вина, която по начало е обществено укорима в по-малка степен. Небрежността-съзнателна форма на вина.Вината и деянието се отнасят като част към цяло, защото психичните процеси, формирали вината като субективно отношение са същите, които съставляват психичния механизъм на деянието. Поради това вината може да се изрази само чрез конкретното деяние. Без деяние не може да има вина, тъй като тя, като психично отношение, е свързана с отражение в съзнанието на дееца на обективните свойства на деянието. Отношението между вината и обществената опасност е като между обективното и субективното във философския смисъл .Вината е отражение в съзнанието на дееца на обществената опасност като обективно и не юридическо качество на деянието. Поради това, ако деянието не е общественоопасно, то яма как да бъде виновно, тъй като няма какво да се отразява в съзнанието на дееца.По особено е отношението между вината като субективен елемент на престъплението и противоправността и наказуемостта като негови обективни, но юридически качества.Както е известно, още от времето на римското право е прието, че незнанието на закона не извинява. Поради това и не е необходимо субектът да съзнава, че извършеното от него е противоправно, т.е.запретено от закона, нито че е наказуемо ,че за неговото осъществяване е предвидено съответно наказание.Някои престъпления се осъществяват при смесена вина, В тази връзка разпоредбата на чл.11 ал.5 НК предвижда, че деецът ще отговаря за престъплението, което е по-тежко с оглед настъпилите допълнителни общественоопасни последици. УМИСЪЛ.Умисълът е съзнателна форма на вина, чиято обществена укоримост е по-голяма в сравнение с тази на непредпазливостта. Като основна форма на вина проблемите относно умисъла винаги са били предмет на подробно изучаване на теорията.Разпоредбата на чл.11 ал.2 НК постановява, че деянието е умишлено, когато деецът е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е неговите общественоопасни последици и е искал или допускал настъпването на тези последици.Интелектуалният момент на умисъла отразява осъществената от дееца съзнателна дейност и включва два елемента: предвиждане на общественоопасните последици и формиране на съзнание за общественоопасния характер на деянието. И при двата основни вида на умисъла деецът предвижда настъпването на конкретните последици. Той осъществява деянието при наличие на познание за бъдещото сигурно или вероятно настъпване именно на тези последици, които е предизвикал в действителността чрез своето деяние. При умисъла предвиждането е свързано с отражение в съзнанието на субекта на особеностите на конкретното деяние, на конкретните общественоопасни последици и на конкретната причинна връзка между тях.За престъпленията на просто извършване е характерно, че в техните състави не са посочени конкретни последици. Както при прекия, така и при евентуалния умисъл, законът изисква при осъществяване на съответното поведение субектът да е съзнавал общественоопасния характер на своето деяние. Този елемент от интелектуалния момент на умисъла е равнозначен на съзнание за това, че осъщественото деяние застрашава или уврежда обществените отношения, които са непосредствен обект на съответното престъпление.Предвиждането на общественоопасните последици и съзнанието за общественоопасния характер на деянието са взаимно свързани.ВОЛЕВИЯТ МОМЕНТ НА умисъла е отношението на дееца към настъпването на последиците от гледна точка на целите, които той преследва, предприемайки престъпното поведение.Деянието е извършено с пряк умисъл, когато субектът е предвиждал сигурното или вероятно настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и е съзнавал общественоопасния му характер, като е искал настъпването на съставомерния резултат. ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ МОМЕНТ на прекия умисъл се изразява в това, че субектът е предвиждал конкретните общественоопасни последици от деянието и е съзнавал неговия общественоопасен характер.ПРЕДВИЖДАНЕТО на конкретните общественоопасни последици при прекия умисъл може да бъде сигурно или вероятностно.ВОЛЕВИЯТ МОМЕНТ на прекия умисъл отразява, че деецът е искал настъпването на общественоопасните последици, че той ги желае, че има за цел, цели тяхното предизвикване. Волевият момент на прекия умисъл може да приеме и още една форма – когато престъпните последици не са цел на деянието, но се явяват неизбежен резултат по пътя към осъществяване на целените отдееца изменения в действителността и той съзнава неизбежното и закономерно тяхно настъпване. ЕВЕНТУАЛЕН/КОСВЕН/УМИСЪЛ – При евентуален или още косвен умисъл когато субектът е предвиждал вероятното настъпване на неговите конкретни общественоопасни последици и есъзнавал общественоопасния му характер, като е допускал настъпването на съставомерния резултат.ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ МОМЕНТ на евентуалния умисъл се изразява в това, че субектът е предвиждал само вероятното настъпване на конкретните общественоопасни последици от деянието и е съзнавал общественоопасния му характер.За косвения умисъл е характерно, че субектът преследва някаква цел, определени последици, които не са престъпен резултатна осъщественото посегателство.
ВОЛЕВИЯТ МОМЕНТ при евентуален умисъл е допускането на общественоопасните последици от дееца. ВИДОВЕ УМИСЪЛ – ОБща особеност за всички разновидности на умисъла е, че те винаги съдържат основните белези на интелектуалния и на волевия момент било на прекия умисъл, било на косвения умисъл, че те винаги са или пряк, или евентуален умисъл. ВНЕЗАПЕН УМИСЪЛ е налице, когато деецът взема решение за извършване на престъплението веднага след като осъзнае дадена потребност от изменение на действителността и изпълнява решението незабавно след като го евзел или малко след това.Според съдебната практика предварителният умисъл или още предумисъл се характеризира с това, че субектът на престъплението е извърши деянието “по предварително решение, взето при сравнително спокойно и хладнокръвно състояние след обсъждане на мотивите “за” и “против” извършването му”. Така определен, предварителният умисъл се характеризира с кумулативното наличие на три особености.
6. НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ. ВИДОВЕ. СЛУЧАЙНО ДЕЯНИЕ.
НЕПРЕДПАЗЛИВОСТ.Непредпазливостта е втората основна форма на вина по нашето право. Нейните основни видове са определени в разпоредбата на чл.11, ал.3 НК, която постановява, че “деянието е непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е мислил да ги предотврати. Като форма на вина непредпазливостта е обществено укорима в значително по-малка степен в сравнение с умисъла. Поради това и не всички общественоопасни деяния, извършени поради непредпазливост, са въздигнати в престъпления.Според предвиденото в разпоредбата на чл.11 ал.3 НК престъплението е извършено при престъпна самонадеяност, когато деецът е предвиждал възможното настъпване на съставомерните обществено опасни последици, като е бил уверен, че ще ги избегне. ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ МОМЕНТ при тази форма на непредпазливост се характеризира с това, че субектът предвижда вероятното настъпване на престъпни последици от определен вид или на конкретния престъпен резултат. Поради това, че субектът предвижда някакви обществено-опасни последици, самонадеяността се нарича още и съзнателна непредпазливост.ВОЛЕВИЯТ МОМЕНТ на самонадеяността според закона се изразява в това, че субектът е мислил да предотврати общественоопасните последици от осъщественото деяние.В практиката неведнъж се е поставял и въпросът за разграничението между престъпната самонадеяност и евентуалния умисъл, защото и при двете форми на вина деецът предвижда в някаква степен престъпните последици. В ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯ МОМЕНТ различието между тях се свежда до това, че когато действа с евентуален умисъл, деецът винаги трябва да предвижда само конкретните последици от деянието, докато при самонадеяност той предвижда най-често последици от определен вид и по рядко конкретни последици. Освен това, при евентуален умисъл деецът съзнава общественоопасния характер на деянието, докато такова съзнание отсъства при самонадеяност или поне не се изисква от закона, за да е налице тази форма на непредпазливост.ПРЕСТЪПНАТА НЕБРЕЖНОСТ е втората форма на непредпазливостта и се изразява в това, че при извършване на деянието субектът не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да предвиди, че те ще настъпят.ОТРИЦАТЕЛНИЯТ ЕЛЕМЕНТ в определението за небрежност, по чл.11 ал.3 НК отразява, че при извършване на деянието деецът не е предвиждал общественоопасните последици. ПОЛОЖИТЕЛНИЯТ МОМЕНТ в определението за небрежност отразява, че в конкретния случай деецът е бил длъжен и е могъл да предвиди общественоопасните последици.ИЗКЛЮЧВАЩИ ВИНАТА ОБСТОЯТЕЛСТВА.Изключващите вината обстоятелства са определени факти от действителността, при чието наличие деецът не може правилно да я възприема и поради това не е в състояние да формира към своето деяние психично отношение, което да е съответно на обществените потребности. Когато някое от тези обстоятелства е налице, деецът не може да формира и вина като укоримо психично отношение към деянието и неговите последици, макар и осъщественото поведение да е общественоопасно.По българското наказателно право изключващи вината обстоятелства са фактическата грешка/чл.14НК/,случайното деяние/чл.15/ и изпълнението на неправомерна заповед/чл.16/.На първо място сред разглежданите обстоятелства в закона е уредена фактическата грешка. Според разпоредбата на чл.14 ал.1 НК тя е незнание на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението и изключва умисъла относно това престъпление.Няколко са особеностите на фактическата грешка като обстоятелство, изключващо вината.1. Преди всичко става дума за незнание на фактически обстоятелства, за отсъствие в съзнанието на дееца на представи относно тяхното реално съществуване. В обективната действителност дадени факти съществуват, но това не е отразено в съзнанието на дееца. Така той няма вярна представа за съвкупността от обстоятелства, при които осъществява деянието. Така например деецът може да не знае, че вещта, която отнема, е чужда, погрешно считайки я за своя или пък да не съзнава, че вместо по дивеч стреля по питомно животно. 2. Като втора особеност на фактическата грешка трябва да се отбележи, че незнанието се отнася само до фактически обстоятелства, т.е.до такива, които са част от конкретната обстановка, при която се осъществява деянието. От тази особеност произтича и наказателноправното наименование на разглежданото обстоятелство – “фактическа грешка”. Поради това незнанието на правната уредба или юридическата грешка, не е извинително, защото презумцията, че всеки знае закона, е необорима. По-нататък фактическата грешка се свежда до незнание само на такива фактически обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението.ФАКТИЧЕСКАТА ГРЕШКА изключва само тези форми на вина, които се характеризират с наличието на интелектуален момент – умисъла относно дадено престъпление и съзнателната непредпазливост, доколкото самото незнание не се дължи на непредпазливост. Второто обстоятелство, при което деянието не е виновно, е уредено в чл.15 НК и се изразява в това, че “деецът не е бил длъжен или не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици”. Самият закон го нарича “СЛУЧАЙНО ДЕЯНИЕ”.Случайното деяние изключва небрежността, защото само при тази форма на вина отсъства предвиждането като предпоставка за съобразяване на дадено поведение с възможното настъпване на съставомерни последици. Случайно деяние ще е налице на първо място, когато деецът не е бил длъжен да предвиди настъпването на общественоопасните последици.Няма да бъде виновно и деянието, когато деецът, макар и да е бил длъжен, не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Невъзможността за предвиждане може да се дължи на първо място на обективните обстоятелства, при който е осъществено деянието. Така например неправилно паркиран камион може да е закрил пътния знак, който предупреждава водачите за опасността от внезапно пресичане на деца. Невъзможността за предвиждане може също така да е свързана и с личността на самия деец, когато например са необходими специални познания, които той не притежава, но и не е бил длъжен да има.Между небрежното и случайно деяние съществуват общи моменти, но и съществени различия, което налага тяхното разграничаване. ОБЩОТО, по което си приличат, е отсъствието в съзнанието на дееца на представи относно бъдещото настъпване на общественоопасните последици, макар и обективно да е причинил престъпния резултат. И в двата случая то води до предприемане на поведение, причинило увреждането на обекта.РАЗЛИЧИЕТО между небрежността като форма на вина и случайното деяние е в това, че при небрежност деецът осъществява виновно деяние и при наличие на останалите признаци по чл.9 ал.1 НК то ще бъде престъпление. А случайното деяние не е виновно и следователно не може да бъде престъпно. Посоченото различие се дължи на обстоятелството, че при небрежност деецът едновременно е бил длъжен и е могъл да предвиди престъпните последици на своето деяние, докато при случайно деяние отсъства едно от тези две изисквания.Третото обстоятелство, изключващо вината, е уредено в чл.16 НК, разпоредба, според която “не е виновно извършено деянието, което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление”. При разглежданата хипотеза върху дееца тежат две правни задължения: да изпълнява служебна заповед и да съобразява своето поведение с разпоредбите на действащото право и в частност с тези на наказателното право.От ОБЕКТИВНА страна в разглежданите случаи деянието, осъществено в изпълнение на една заповед, се отличава със съвкупността от обективните признаци на даден престъпен състав. Изпълнението на служебни заповеди и тяхното отдаване винаги е правно регламентирано. Принципното положение в тези случаи се свежда до това, че лицата, натоварени да издават служебни заповеди, са длъжни да предвидят всички последици от тяхното изпълнение. Ето защо при посочените в чл.16 НК предпоставки изпълнителите на заповедите са освободени от задължението да предвиждат последиците от своето служебно поведение и да преценяват неговия евентуален общественоопасен характер.1. Първото условие за приложение разпоредбата на чл.16 НК е деянието да е осъществено в изпълнение на служебна заповед.2. Второто изискване на разпоредбата на чл.16 НК е служебната заповед да е неправомерна.3. На трето място заповедта, визирана в чл.16 НК трябва да е дадена по установения ред.4.Накрая последното изискване е изпълнението на заповедта да не налага очевидно за дееца престъпление.
7. УСЛОЖЕНЕНА ПРЕСТЪПНА ДЕЙНОСТ. ПРОДЪЛЖАВАНО, ПРОДЪЛЖЕНО, СЪСТАВНО И ДВУАКТНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. СЪВКУПНОСТИ: РЕАЛНА И ИДЕАЛНА.
СТАДИИ НА ПРЕСТЪПНАТА ДЕЙНОСТ.Престъплението е довършено, когато са осъществени всички елементи от съответния престъпен състав. А когато в обективната страна на съответното престъпление е предвиден и престъпен резултат, престъплението ще е довършено с неговото настъпване. До този момент престъплението е недовършено.Естествено обществената опасност на деянието се проявява в пълна степен едва с осъществяването на състава. Но определени прояви разкриват висока степен на обществена опасност дори и когато обектът още не е накърнен.По действащото българско наказателно право непредпазливите престъпления винаги и без изключение са от категорията на резултатните. Общественоопасните последици при тях винаги а елемент от състава на престъплението. Поради това те винаги ще са довършени само ако са настъпили тези последици. Съвсем различно е положението при умишлените престъпления, защото при тях субектът се отнася съзнателно към общественоопасните последици. Умишленият характер на престъпната дейност прави възможно използването на наказанието като обществена реакция, но и като възможен контрамотив за престъпника срещу окончателното увреждане на обекта на престъплението. Както вече видяхме съставите на формалните умишлени престъпления не предвиждат настъпване на общественоопасни последици.Поради това за довършеността на формалното престъпление е достатъчно да бъде довършено само изпълнителното деяние.С неговото осъществяване се изпълняват всички признаци от състава на престъплението. Когато формалното престъпление е от категорията на обикновените престъпления, изпълнителното деяние е обикновено действие или бездействие. При усложнените формални престъпления изпълнителното деяние се състои от два или повече акта и тогава престъплението ще е довършено с осъществяване на последния акт, който е посочен в състава.Дадена умишлена престъпна дейност винаги преминава през два основни етапа на развитие: вътрешен, психичен процес, в следствие на който се формира решението за нейното осъществяване и изпълнение на взетото решение, което се обективира чрез външната проява на деянието. Застрашаването на обществените отношения е обективен факт, независимо от формата на умисъла. Нашият закон свързва стадиите на умишлена престъпна дейност само с прекия умисъл като форма на вина. Стадиите на умишлена престъпна дейност са именно етапите, през които тази дейност преминава, обособени въз основа на нейното обективно въздействие върху конкретния обект на престъплението.За стадии на умишлена престъпна дейност говорим само в случаите, когато дадено престъпно поведение е насочено към един и същ непосредствен обект на посегателство. При това положение в определен момент възниква опасността от неговото увреждане, постепенно тя нараства и накрая се стига и до увреждане на обществените отношения. ЕДИНСТВО И МНОЖЕСТВО НА ДЕЯНИЯТА И ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА.При първия вид от тези усложнения деецът кумулира факторите, които в съвкупност водят до засягане на обекта. По такъв начин изпълнителното деяние на съответното престъпление се осъществява на отделни части. Например възможно е умишленото убийство да се извърши, като отровата се дава на части през определени интервали, докато достигне до смъртоносна концентрация в организма на пострадалия или върху измаменото лице да се въздейства няколко пъти, докато у него възникне заблуждения и то склони да се разпореди с имуществото. За втория вид фактически усложнения е характерно, че деецът упражнява последователни въздействия върху обекта, които увеличават неговото засягане.За формите на усложнена престъпна дейност е характерно, че изпълнителното деяние на тези престъпления е усложнено и това обстоятелство е отразено в състава на престъплението. Особена форма на усложнена престъпна дейност е и продължаваното престъпление. Наказателноправното значение на формите на усложнена престъпна дейност се проявява във връзка с тяхната квалификация и отграничаването им от други сродни прояви, с оглед стадиите на умишлена престъпна дейност, съучастието и погасяването на наказателното преследване по давност.Продължаваното престъпление е форма на усложнена престъпна дейност, чието практическо значение е голямо и безспорно.В чл.80 ал.3 НК изрично е предвидено, че давността за преследване при продължавано престъпление започва да тече от деня на прекратяването му.ОПРЕДЕЛЕНИЕ – ПРОДЪЛЖАВАНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ Е НАЛИЦЕ, КОГАТО ДВЕ ИЛИ ПОВЕЧЕ ДЕЯНИЯ, КОИТО ОСЪЩЕСТВЯВАТ ПО ОТДЕЛНО ЕДИН ИЛИ РАЗЛИЧНИ СЪСТАВИ НА ЕДНО И СЪЩО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, СА ИЗВЪРШЕНИ ПРЕЗ НЕПРОДЪЛЖИТЕЛНИ ПЕРИОДИ ОТ ВРЕМЕ, ПРИ ЕДНА И СЪЩА ОБСТАНОВКА И ПРИ ЕДНОРОДНОСТ НА ВИНАТА, ПРИ КОЕТО ПОСЛЕДВАЩИТЕ СЕ ЯВЯВАТ ОТ ОБЕКТИВНА И СУБЕКТИВНА СТРАНА ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ПРЕДШЕСТВАЩИТЕ. То няма да е налице, ако липсва дори и една от тези особености.Преди всичко разглежданата форма на усложнена престъпна дейност ще е налице, когато деецът е извърши две или повече деяния, конкретизиращи по време, място, начин и обстоятелства, при които е извършено. Второ, необходимо е деянията, съставляващи продължавано престъпление, да осъществяват поотделно основния състав на даден вид престъпление.Много съществена особеност на продължаваното престъпление е обективната връзка между деянията. Такава обективна връзка между деянията ще е налице преди всичко когато те са насочени срещу един и същи непосредствен обект, например срещу обществените отношения, осигуряващи нормалните условия за упражняване правото на собственост. Така всяка отделна проява уврежда или застрашава в някаква степен обекта на посегателството сама по себе си.От СУБЕКТИВНА СТРАНА продължаваното престъпление се характеризира с еднородност на Вината и с наличието на субективна връзка между деянията, включени в него. Еднородност на вината ще има, когато всички деяния, съставляващи единното продължавано престъпление, са осъществени при една и съща форма на вина – умисъл или непредпазливост. И обратно – когато деянията са извършени при различни форми на вина, ще има отделни престъпни посегателства, а не единно продължавано престъпление. СУБЕКТИВНАТА ВРЪЗКА между деянията, включени в едно продължавано престъпление е налице, когато последващите се явяват и от субективна страна продължение на предшестващите, т.е.когато те са следствие на сродна психична дейност на субекта, осъществена от него по сродни поводи.Продължаваното престъпление е само едно и за него по общо правило следва да се наложи само едно наказание. Същевременно то включва няколко деяния. Когато продължаваното престъпление е резултатно, наказанието се определя съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност и причинения от тях общ престъпен резултат. Когато се осъществява едно продължавано престъпление на просто извършване, деецът се наказва единствено съобразно включените в него деяния, взети в тяхната съвкупност.Трайно или продължено престъпление се нарича това, което се осъществява само с едно деяние, изразяващо се в бездействие или в съвкупност от действие и бездействие, при което субектът осъществява непрекъснато състава на престъплението през определен период от време, като създава по този начин едно трайно престъпно състояние, което продължава до неговото прекратяване.Трайното престъпление се характеризира с три особености, дадени в съвкупност. 1/Първата от тях се отнася до изпълнителното деяние при този вид усложнена престъпна дейност. Преди всичко трябва да се посочи, че продълженото престъпление се осъществява само с едно деяние, основано на едно решение е насочено към постигане на една цел. Като форма на изпълнителното деяние за трайното престъпление е характерно, че то винаги съдържа бездействие – само него или съвкупност от действие и бездействие.Сложното или още съставно престъпление е форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнително деяние включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, обединени от едно решение и с които деецът преследва една и съща цел, като всеки от актовете, взет сам за себе си, осъществява състава на друг вид престъпление.ДВУАКТНОТО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ е форма на усложнена престъпна дейност, чието изпълнение включва два или повече акта, функционално свързани помежду си, които се осъществяват въз основа на едно решение и с тях деецът преследва една и съща цел, но всеки от актовете, взет сам за себе си, или не осъществява престъпен състав, или някои от тях не осъществяват такъв състав, а други осъществяват признаците на друг вид престъпление.СЪВКУПНОСТ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЯ.Първият вид множество престъпления, за които е характерно, че деецът ги е извършил без те да са разделени от осъждане с влязла в сила присъда за някое от тях, е съвкупността от престъпления.СЪЩНОСТ – Легално определение за съвкупност от престъпления дава разпоредбата на чл.23 ал.1 НК. Такава е налице, ако с едно деяние са извършени няколко престъпления или ако едно лице е извършило няколко отделни престъпления, преди да е имало влязла в сила присъда за което и да е от тях. Първият от тях посочва, че едно лице е извършило най-малко две престъпления.Вторият елемент от легалното определение по чл.23 ал.1 НК отразява, че лицето не е осъждано с влязла в сила присъда за което и да е от престъпленията, т.е.че върху него не е въздействано чрез методите и средствата на наказателното право към момента на осъществяване на всяко едно от тях.РЕАЛНА СЪВКУПНОСТ – ОПРЕДЕЛЕНИЕ – Разпоредбата на чл.23 ал.1 НК определя разглеждания вид съвкупност като хипотеза, при която едно лице, с две или повече отделни деяния осъществява две или повече отделни престъпления, но преди да е осъждани с влязла в сила присъда за което и да е от тях. В теорията тя се нарича още и “материална съвкупност”. На първо място трябва да се отбележи, че субектът е едно и също лице. Втората особеност на реалната съвкупност от престъпления е тази, че всички те са осъществени с две или повече отделни деяния.Деецът взема отделно решение за всяко от деянията и с тях той преследва различни цели. По-нататък при този вид съвкупност всяко от деянията осъществява състава на отделно престъпление, т.е.субектът извършва две или повече престъпления. Така например едното от деянията може да представлява кражба по чл.194 ал.1 НК, второто – обсебване по чл.206, третото – грабеж – чл.198 НК и т.н.Всяко от тях е насочено срещу самостоятелен непосредствен обект и именно обстоятелството, че едно лице уврежда или застрашава различни обществени отношения, поставя въпроса за обществената реакция срещу него. Накрая съществен белег на реалната съвкупност от престъпление е и това, че при осъществяване на деянията деецът не е бил осъждан с влязла в сила присъда за което и да е от тях.В зависимост от вида на извършените посегателства различаваме два вида реална съвкупност: еднородна и разнородна. При еднородна реална съвкупност всички престъпления, включени в нея, са от един и същи вид, например деецът е изнасилил няколко жени, причинил телесни повреди на различни лица. Този вид реална съвкупност може да разкрива склонност у субекта да насочва своята престъпна дейност срещу обществени отношения от един и същи вид и тогава това обстоятелство следва да се отчете при индивидуализацията на наказанието с оглед личността на дееца. Разнородна е реалната съвкупност, когато включените в нея престъпления са от различен вид, примерно деецът е извършил кражба и е причинил телесна повреда.ПОНЯТИЕ ЗА ИДЕАЛНА СЪВКУПНОСТ – В теорията и практиката вторият вид съвкупност се нарича идеална или формална, защото множеството престъпления се осъществяват само с едно деяние.Разпоредбата на чл.23 ал.1 НК определя идеалната съвкупност като хипотеза, при която “с едно деяние са извършени няколко престъпления”. По същество идеална съвкупност от престъпления има, когато едно лице с едно деяние уврежда или застрашава два или повече различни непосредствени обекта на посегателство и по този начин осъществява основните състави на две или повече отделни престъпления. Преди всичко, за да има идеална съвкупност е необходимо от обективна страна деецът да е осъществил само едно деяние. Втората особеност на идеалната съвкупност от престъпления е, че деецът е осъществил две или повече престъпления.Под “привидна идеална съвкупност” се разбира положението, при което деянието осъществява само едно престъпление, макар и привидно да са осъществени съставите на различни престъпления. В тези случаи няма множество престъпления, а само една престъпна проява и на дееца съответно ще бъде наложено само едно наказание.Общото между тях е, че винаги се възприема правилото, според което за всяко престъпление се определя отделно наказание по общите правила за индивидуализацията на наказанията. Принципът за кумулиране на наказанията предполага всички наложени наказания да бъдат изпълнени. Вторият познат принцип е този за поглъщане на по-леките наказания от по-тежките. Това означава, че за всяко престъпление на дееца ще бъде наложено отделно наказание, но той ще изтърпи само най-тежкото от тях. Разпоредбата на чл.23 ал.1 НК предвижда, че в случаите на идеална или реална съвкупност от престъпления “съдът, след като определи наказание за всяко престъпление отделно, налага най-тежкото от тях”. По силата на това правило от дееца ще бъде потърсена наказателна отговорност за всяко от престъпленията, защото държавата ще упражни правото си за всяко от тях да наложи наказание с влязла в сила присъда. Така върху извършителя на съвкупност от престъпления ще бъде оказано възпитателното въздействие, което се постига с факта на осъждането. Наред с това той ще бъде третират и като осъждан за всяко едно от престъпленията. По същество тук държавата се отказва само от правото си да изпълни наложените по-леки наказания.Под “присъединяване на наложените наказания” се разбира тяхното изпълнение наред с наложеното най-тежко наказание и след като последното бъде изпълнено.Задължително присъединяване на наложените наказания се предвижда в зависимост от вида на по-леките от тях. Присъединяване по преценка на съда се предвижда за имуществените наказания глоба или конфискация, при това те могат да се присъединят изцяло или отчасти към най-тежкото наказание.Под “увеличаване на общото най-тежко наказание”се разбира увеличаване на неговия размер по преценка на съда, но при условия, посочени изрично в закона. Тази възможност е предвидена в нашия НК като коректив на общото правило по чл.23 ал.1 НК по две съображения. Първото от тях цели да компенсира отрицателния ефект от поглъщането на по-леките наложени наказания от най-тежкото, свързан с възможното впечатление у осъдения ,че за част от престъпленията е останал ненаказан. Такова впечатление е обяснимо, като се има предвид, че само фактът на осъждането не винаги е достатъчен за поправянето и превъзпитанието на дееца, защото в неговите представи наказването му е свързано с действителното принудително засягане на законните му права и интереси.На второ място наказанието винаги има възмезден характер и поради това обществото е заинтересовано деецът да получи възмездие за всяко престъпление. Разпоредбата на чл.24 НК предоставя на съда възможност да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с една втора, когато наложените наказания са от един и същ вид, но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание.Преди всичко разгледаните по-горе правила за наказуемост при съвкупност от престъпления ще се приложат и в тези случаи, независимо от обстоятелството, че наказанията се определят с различни присъди/чл.25 ал.1НК/ т.е. в крайна сметка ще се стигне до определяне на едно общо наказание, съответно увеличено или към което ще се присъединят и по-леки наказания от друг вид. Компетентен да го постанови е съдът, който е постановил последната присъда.
8. ПРИГОТОВЛЕНИЕ И ОПИТ. НАКАЗАНИЕ.
ПРИГОТОВЛЕНИЕ.Приготовлението е първият застрашаващ стадий на умишлена престъпна дейност, за който е характерно, че деецът не се е насочил пряко към въздействие върху обекта на посегателството, а само създава условия за последващо такова въздействие. СЪЩНОСТ И ОПРЕДЕЛЕНИЕ – Разпоредбата на чл.17 ал.1 НК определя приготовлението като “подготвянето на средства, намирането на съучастници и изобщо създаването на условия за извършване на намисленото престъпление, преди да е почнало неговото изпълнение”. Така в закона то се очертава с неговата обективна и субективна страна, които разкриват свои специфични особености в сравнение с разгледаните до тук основни белези на довършеното престъпление.За определяне обективната страна на приготовлението в закона се използвани три метода:1. Преди всичко е посочена същността на приготовлението като създаване на условия за извършване на престъплението. Такива благоприятни условия могат да бъдат примерно проследяване навиците на жертвата, нейното отстраняване от мястото на престъплението, набавяне на огнестрелно оръжие и т.н.2. На второ място обективната страна на приготовлението е очертана в закона и с едно примерно изброяване на най-често срещаните форми на този вид дейност – набавянето на средствата, които деецът възнамерява да използва и намирането на съучастници.3. Накрая разглежданата престъпна дейност е очертана и с един неин отрицателен белег, а именно че приготовлението ще е налице само “преди да е започнало изпълнението на престъплението”. Така то се отграничава от опита като едно вече започнало пряко въздействие върху обекта на посегателството. От ОБЕКТИВНА СТРАНА приготовлението се осъществява само чрез действие.В закона СУБЕКТИВНАТА СТРАНА на приготовлението е посочена с термина “намисленото престъпление”, което означава, че деецът има за цел да го извърши. Прекият умисъл при приготовлението е по-сложен в сравнение с умисъла за извършване на престъпление. След като деецът е решил какво точно престъпление ще извърши, това означава, че той предвижда създаването на благоприятни условия за неговото извършване, предвижда и самото извършване на престъплението, а когато последното е от категорията на резултатните, предвижда и неговите съставомерни престъпни последици. ВОЛЕВИЯТ момент на приготовлението също е по-сложен. По същество деецът преследва две или три цели, в зависимост от това дали престъплението е формално или резултатно. Той винаги цели създаване на условия за извършване на престъплението и извършване на самото престъпление, а когато последното е резултатно – и неговите съставомерни общественоопасни последици.Относно наказуемостта на приготовлението са възможни и познати три законодателни подхода: 1. Първият се свежда до предвиждане на наказание в намален размер винаги, когато е осъществено приготовление към умишлено престъпление, например налагане на наказание до една трета от предвиденото в закона.2. Вторият подход към наказуемостта на приготовлението се изразява в предвиждане на намалена отговорност за приготовление към престъпления, изрично посочени в Общата част на закона.3. И накрая е възможно да се въздигнат в престъпления случаи на приготовление само към определени престъпления, изрично посочени в Особената част на НК. Този подход е възприет от българското право, защото разпоредбата на чл.17 ал.2 НК предвижда, че “приготовлението е наказуемо само в предвидените от закона случаи” , т.е.когато в Особената част на НК съществува специален състав за наказуемо приготовление. Като примери могат да се посочат приготовлението към измяна или терористично действие, към убийство, грабеж, към подправка на парични знаци, към геноцид и други.Разпоредбата на чл.17 ал.3 НК предвижда деецът да не се наказва, когато по собствена подбуда се е отказал да извърши престъплението, за чието осъществяване вече е създал някакви условия. Тази поощрителна норма отчита обстоятелството, че приготовлението е предварителна дейност по създаване на условия за осъществяване на едно престъпление, при което деецът още не е пристъпил към неговото извършване. Обществената опасност на този стадий на престъпна дейност се изразява в застрашаване обекта на намисленото престъпление, при това предстоящото увреждане мож и да е доста отдалечено във времето. Самоволен отказ има само когато промяната в намеренията на субекта е станало по “собствена подбуда”.Тя ще е налице, когато деецът е имал обективната възможност да пристъпи към извършване на престъплението, субективно той е съзнавал, че може и да го извърши и въпреки това не го е извършил. Както беше посочено, приготовлението може да бъде дадено в идеална съвкупност с друго престъпление. При самоволен отказ деецът обаче не може да се откаже и от последното, защото то ще е вече довършено. Тогава поради самоволния отказ ще отпадне наказателната отговорност за осъщественото приготовление, но субектът ще бъде наказан за другото престъпление. Тази хипотеза е изрично предвидена в чл.19 НК.
ОПИТОпитът е следващият, по-напреднал стадий в осъществяването на една умишлена престъпна дейност. Той е престъплението в процеса на неговото осъществяване. При него застрашаването на обекта на посегателство е значително по-опасно в сравнение с приготовлението. Опитът създава пряка и непосредствена опасност от увреждане на съответните обществени отношения. При това степента на застрашаване зависи от степента, до която е достигнало изпълнението на престъплението. Нещо повече – възможно е дори увреждането на конкретни обществени отношения да е започнало, но все още да не е завършило.СЪЩНОСТ И ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА ОПИТА – Разпоредбата на чл.18 ал.1 НК дава една съвършена легална дефиниция за опит към умишлено престъпление. Според нея той е “започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено или, макар и да е довършено, не са настъпили предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици на това престъпление. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА опитът се характеризира с два момента: едно вече започнало изпълнение на определено умишлено престъпление и не настъпили съставомерни последици от последното. ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА той винаги се осъществява при пряк умисъл. Изпълнението на престъплението започва от момента, в който деецът се насочи пряко и непосредствено към неговото осъществяване.Кога започва изпълнението на престъплението ще зависи преди всичко от конкретния замисъл на дееца. Най-лесно началото на изпълнението се установява при престъпленията, които се осъществяват само чрез действие. Така например при грабеж по чл.198 ал.1 НК то ще започне от момента, в който престъпникът се насочи към жертвата с намерение да упражни принуда и да отнеме предмета на посегателството или пък при джебчийска кражба – когато посегне към джоба или чантата на пострадалия.Когато престъплението се осъществява чрез бездействие, началото на изпълнението ще е налице в момента, когато субектът не извършва дължимото действие. Например ако умишлен палеж е предизвикан чрез оставяне на електрическата инсталация неизключена, началото на изпълнението ще започне от момента, в който за дееца възниква задължението да я изключи и той не върши това. Понякога е трудно да се определи началото единствено въз основа на замисленото от извършителя, защото то е трудно за установяване или за разграничаване от приготовлението. Преди всичко изпълнение на престъплението със сигурност ще има, когато се осъществяват елементи от изпълнителното деяние.Изпълнението на престъплението завършва с пълното осъществяване на изпълнителното деяние. Краят на изпълнението зависи следователно от вида на престъплението и от конкретния замисъл на дееца. Така например изпълнението на измамата по чл.209 ал.1 НК ще е довършено, когато деецът осъществи всичко намислено от него за въвеждане в заблуждение на жертвата, но преди тя да се е разпоредила с имуществото.Независимо от довършеността на изпълнителното деяние, за да е налице само опит към престъпление, е необходимо да не са настъпили предвидените в закона и целени от дееца общественоопасни последици. Но съществуват и престъпления, към които опитът не е възможен. Преди всичко от тази категория са престъпленията на просто извършване, за които законът не предивжда междинни последици, като например противозаконното държане на огнестрелно оръжие или на наркотични вещества. На второ място тук трябва да се споменат и посегателствата, при които практически не е възможно да се отграничи началото на изпълнеието от довършването на престъплението, като например обидата чрез думи, изречени в присъствието на пострадалия. И именно по отсъствието на съставомерните последици отграничаваме опита като застрашаващ стадий на умишлена престъпна дейност от довършеното престъпление. При действащата уредба на опита към престъпление отпаднаха всички възможни съмнения относно субективната страна на разглеждания стадий на умишлена престъпна дейност. Легалното определение на чл.18 ал.1 НК използва израза “исканите от дееца последици”. Както вече видяхме, искането е волевият момент на прекия умисъл и следователно, от субективна страна, опитът е престъпна дейност, осъществявана само с пряк умисъл. Съдържанието на умисъла при опит не се различава от това при довършеното престъпление и ще зависи от съответния вид – например умисъл за убийство, за блудство, за кражба, за подкуп и т.н.В легалното определение по чл.18 ал.1 НК ясно са разграничени два основни вида опит – недовършен и довършен.Разграничаваме ги единствено от обективна страна според довършеността на изпълнителното деяние. Според легалното определение недовършеният опит е очертан от обективна страна като “започнатото изпълнение на умишлено престъпление, при което изпълнителното деяние не е довършено”. Докато изпълнителното деяние е в процес на осъществяване, все още не се е формирала причината, която ще предизвика настъпването на общественоопасните последици, защото деецът не е извършил всичко, което обективно е необходимо за тяхното настъпване. При това положение престъпният резултат не може да настъпи, преди довършване на деянието. Тази обективна особеност на недовършения опит именно го отичава от довършения. При недовършен опит застрашаването на обекта по начало е в степен, значително по-малка в сравнение със случаите, когато деянието вече е довършено. Така например преодоляването на преградата при взломна кражба вече застрашава собствеността, но все още не засяга възможността за упражняване на това право. При довършен опит изпълнителното деяние е довършено но въпреки това не са настъпили предвидените в закона общественоопасни последици на престъплението. В случаите на довършен опит деецът е осъществил това, което обикновено е необходимо, за да причини резултата, но поради различни причини престъплението е останало недовършено.АБСОЛЮТНО НЕГОДНИЯТ опит не е наказуем, защото в действителност, той не застрашава никакви обществени отношения. Абсолютната негодност може да се дължи на някоко обстоятелства. Така ще е преди всичко когато деянието е насочено сещу несъществуващ непосредствен обект, например ако вещта, която деецът е решил да открадне, вече е погинала.ОТНОСИТЕЛНО НЕГОДНИЯТ ОПИТ обаче е наказуем, защото в действителност непосредственият обект е застрашен в някаква степен. В тези случаи опитът не е успял по различни обективни причини: временно отсъствие на обекта от местопрестъплението, неправилно осъществено изпълнително деяние или конкретни недостатъци на иначе годни средства. Например при опит за убийство смъртта може да не е настъпили, защото жертвата случайно е излязла от помещението, защото деецът не се е прицелил правилно или поради засечка на оръжието. Нашият НК предвижда, че опитът винаги е наказуемо престъпно поведение. Според разпоредбата на чл.18 ал.2 НК при този стадий на умишлена престъпна дейност деецът се наказва с наказанието, предвидено за довършеното престъпление. Същевременно опитът само застрашава непосредствения обект на посегателството, но без да го уврежда окончателно. Законът отчита, че степента на застрашаване на обществените отношения зависи от степента на осъществяване на престъпното намерение на дееца.При опит именно степента на осъществяване на намерението е обстоятелството, от което ще зависи най-вече и степента на застрашаване на засегнатите обществени отношения. Причините, поради които престъплението е останало недовършено могат да бъдат от различно естество. Те следва да се преценяват конкретно във всеки случай. Такива причини могат да бъдат примерно неумението на дееца да осъществи правилно престъпното поведение, неправилно подбрани или използвани средства на престъплението, внезапно възникнал страх от разкриване поради появата на трети лица, упоритата съпротива на пострадалия и други.Това може да доведе до положение, при което и най-лекото предвидено в закона наказание се оказва несъразмерно тежко, защото конкретната обществена опасност на опита е твърде малка. Ето защо в чл.58 б.”А” НК във връзка с чл.55 е предвидена възможност за определяне на наказание под най-ниския предел на това, което е предвидено за довършеното престъпление или за замяна на предвиденото наказание за довършено престъпление с по-леко по вид наказание. В хипотезата на чл.58 б.”А”НК се преценява единствено обективно проявената обществена опасност на опита, като други изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства не са необходими.Когато отказът на субекта да довърши престъплението е по негова собствена подбуда, той не се наказва за осъществения опит. Тази хипотеза е уредена в поощрителната разпоредба на чл.18 ал.3 НК, като нейните изисквания са различни за недовършения и довършения опит.ЗА НЕДОВЪРШЕНИЯ ОПИТ е характерно, че деецът не е довършил изпълнителното деяния и той се отказва да го довърши по собствена подбуда. Това е достатъчно, за да не настъпят престъпните последици, защото няма да се формира причината за тяхното настъпване. Различно е положението при довършен опит, когато изпълнителното деяние е довършено и следователно може да се е формирала причина за настъпване на общественоопасните последици Поради това законът предвижда деецът реално да е предотвратил престъпните последици от деянието. Това той може да стори лично или като предизвика намесата на трети лица, чието поведение обективно да е довело до не настъпване на последиците. Например при опит за взривяване на едно помещение субектът може да обезвреди адската машина сам или да потърси съдействие от специалисти в тази област.ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА самоволният отказ от опит трябва да е станал по собствена подбуда на дееца. Тя е свързана с промяна в неговото първоначално намерение,като по същество той взема едно ново решение, противоположно по съдържание на това, въз основа на което е предприел престъпното поведение.При НЕДОВЪРШЕН опит собствена подбуда е налице, когато деецът е имал обективната възможност да довърши изпълнителното деяние, субективно той е съзнавал тази възможност и въпреки това не го е довършил.Съдържанието на собствената подбуда при довършен опит пък се изразява в това, че деецът е имал обективната възможност да остави последиците да настъпят след довършване на деянието, субективно е съзнавал, че ако не направи нищо, те ще настъпят и въпреки това е предотвратил настъпването на престъпния резултат.Приготовлението, опитът и довършеното престъпление са стадии на умишлена престъпна дейност само когато са насочени към един и същи конкретен обект. При това положение първите два стадия застрашават в различна степен, а довършеното престъпление вече уврежда този обект. Иначе казано, от приготовлението до довършване на престъплението имаме различна степен на застрашаване и след това увреждане на едни и същи конкретни обществени отношения.Поради това тези три стадия на умишлена престъпна дейност се намират в отношение на поглъщане, защото обществената опасност на всеки следващ съдържа тази на предшестващия. Ето защо при осъществено наказуемо приготовление то ще бъде погълнато от последвалият го опит и деецът ще отговаря само за опит. Когато е осъществен довършен опит, той поглъща недовършения. А довършеното престъпление поглъща приготовлението и опита и деецът ще отговаря само за довършеното престъпление.
9. СЪУЧАСТИЕ. ВИДОВЕ. НАКАЗУЕМОСТ.
СЪУЧАСТИЕ В ПРЕСТЪПЛЕНИЕ.ОПРЕДЕЛЕНИЕ – Законът не дава легално определение на общото понятие за съучастие. В чл.20 ал.1 НК са посочени изчерпателно само неговите форми. В доктрината съучастието се определя почти еднакво от различните автори. То е съвместна, задружна и умишлена дейност на две или повече лица за осъществяване на едно престъпление. Еднозначно е определянето му в съдебната практика.СЪЩНОСТ НА СЪУЧАСТИЕТО – Току-що даденото определение отразява, че от обективна страна съучастието включва престъпно поведение на две или повече лица, което допринася за осъществяване на престъплението, а от субективна страна – че те го осъществяват при общ умисъл.ОБЕКТИВНА СТРАНА НА СЪУЧАСТИЕТО – При съучастието е налице поведение на две или повече лица за осъществяване на дадено умишлено престъпление. Така всеки един от съучастниците обективно допринася с нещо за отрицатеното засягане на обекта. Според формата, която е приело участието в дадено престъпление, може да отграничим две основни хипотези:1. Преди всичко деецът може да е участвал в самото изпълнение на престъплението, като така той пряко и непосредствено въздейства върху обекта на посегателството, например да отнеме вещта при кражбата, да упражнява принуда при изнудването и т.н.2. Освен това съучастникът може и само да допринесе за извършване на престъплението,без да участва в неговото изпълнение, като мотивира извършителя или като го улесни.СУБЕКТИВНА СТРАНА НА СЪУЧАСТИЕТО – Съучастието е възможно само при умишлено престъпление. От субективна страна особеното при разглежданата форма на задружна престъпна дейност е в общността на умисъл на всички съучастници. Общ умисъл за съучастие ще има, когато всеки съучастник е предвиждал общественоопасните последици на своето деяние и тези, които ще последват от деянията на другите съучастници, съзнавал е общественоопасния характер на деянията и е искал или се е съгласил с извършването на престъплението или с настъпване на неговите престъпни последици.Общият умисъл тук включва два компонента – умисъл за съответния вид престъпление и умисъл за съучастие. ИНТЕЛЕКТУАЛНИЯТ МОМЕНТ НА ОБЩИЯ УМИСЛ включва интелектуалния момент на съответното престъпление и представи относно участието на другите лица. ВОЛЕВОТО ОТНОШЕНИЕ ПРИ СЪУЧАСТИЕ се изразява в желанието или в съгласието с извършване на престъплението или с настъпване на неговите престъпни последици. Съучастието винаги се проявява в определени форми, посочени в разпоредбата на чл.20 ал.1 НК извършителство, подбудителство и помагачество. ИЗВЪРШИТЕЛСТВОТО е основна форма на съучастие, без която то е невъзможно. Подбудителството и помагачеството зависят от това, дали извършителят ще започне изпълнението на престъплението. Според българското наказателно право всички съучастници носят наказателна отговорност за извършеното от тях. Основание за това законодателно решение е обстоятелството, че всеки от съучастниците има обективен принос било за извършване на престъплението от извършителя, било защото участва в самото изпълнение на престъплението, а от субективна страна – умишлено допринася за увреждане или застрашаване на съответните обществени отношения. Съучастието и съпричиняването си приличат по това, че от обективна страна поведението на две или повече лица се намира в причинна връзка с настъпилия престъпен резултат. Но при съпричиняването отсъства общност на умисъла.Укривателството и допустителството са видове престъпления, които приличат на помагачеството само по своята обективна страна.УКРИВАТЕСТВОТО, което по действащото българско право може да бъде лично или вещно, следва да се различава от случаите, когато помагачеството се е проявило като обещание за даване на помощ след престъплението и такава е била оказана на извършителя след изпълнителното деяние.
При ПОМАГАЧЕСТВО обещанието за помощ след деянието се дава преди неговото извършване и деецът е улеснен поради по-голямата сигурност при извършване на деянието, докато укривателството се извършва след като деянието е осъществено и укривателят узнава за престъплението след неговото реализиране. Следователно укривателството винаги се предхожда от друго престъпление, към чието осъществяване укривателят няма отношение, но без кото посегателство самото укривателство не е възможно.От ОБЕКТИВНА СТРАНА помагачеството улеснява извършителя на едно престъпление и се явява участие в него. Поведението, в което те се е изразило, се намира в причинна връзка с поведението на извършителя и с причинените от последното престъпни последици. Докато укривателството затруднява само неговото разкриване и евентуалното възстановяване на щетите от него и между него и основното престъпление не съществува причинна връзка. ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА извършителят и помагачът действат с общ умисъл, докато за укривателството е характерно, че умисълът на дееца се формира след като престъпната дейност, предхождаща укривателството вече е осъществена. ДОПУСТИТЕЛСТВОТО е особено посегателство, при което деецът не се противопоставя на извършването на престъпление, когато е правно задължен да стори това. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА допустителят наистина улеснява чрез своето бездействие извършването на престъпленито от другото лице. Но от субективна страна отсъстващ общ умисъл между допустителя и извършителя на престъплението. В Случай, че такъв възникне, допустителството ще прерасне в съучастие.ИЗВЪРШИТЕЛСТВО И СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО.ИЗВЪРШИТЕЛСТВО – Според разпоредбата на чл.20 ал.2 НК извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението. Извършителството е основна форма на съучастие, без чието осъществяване не може да възникне отговорността на останалите съучастници. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА извършителството е участие в самото изпълнение на престъплението. Началото на изпълнението започва, когато извършителят пряко и непосредствено се насочи към осъществяване на намисленото престъпление. ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА съдържанието на общия умисъл при извършителство се характеризира с това, че извършителят предвижда общественоопасните последици на своето деяние, като съзнава неговия общественоопасен характер и иска или се съгласява с настъпването на резултата на престъплението, което извършва.Наред с това той съзнава, че умишлено е мотивиран или улеснен за извършване на престъплението от друго лице. Извършителството като форма на съучастие трябва да се отличава от посредственото извършителство, което не е съучастие. За посредствено извършителство говорим в случаите, когато деецът съзнателно мотивира някое трето лице да извърши изпълнителното деяние на едно умишлено престъпление, при което обаче от фактическия извършител на деянието не може да се търси наказателна отговорност. По този начин това лице се явява само оръдие на престъпника, но неговото поведение пряко въздейства върху обекта на посегателството. Практически можем да различим два варианта на посредствено извършителство.При първия от тях посредственият извършител умишлено мотивира едно наказателно неотговорно лице/т.е.малолетен или невменяем/да осъществи изпълнението на престъплението.Възможно е обаче като оръдие да се използва и наказателноотговорно лице, като деецът го мотивира да извърши изпълнителното деяние така, че то действа при някое от обстоятелствата, изключващи умисъла. Лицето, използвано като оръдие, може да действа невиновно или по непредпазливост. Така например използваното лице може да вземе една вещ и да я предаде на посредствения извършител, като погрешно мисли, че тя е негова собственост. СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВО – Съизвършителството е легално определено в чл.93 т.12 НК, според която разпоредба престъплението е извършено от две или повече лица, когато в самото изпълнение са участвали най-малко две лица. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА ЗА СЪИЗВЪРШИТЕЛСТВОТО е характерно, че е налице участие на две или повече лица в самото изпълнение на престъплението. Това означава, че всеки един от съизвършителите осъществява елементи от изпълнителното деяние, като конкретният принос на всеки от тях ще зависи от общия им замисъл и неговото реално изпълнение.
Едновременно съизвършитество е налице, когато съизвършителите осъществяват признаци от изпълнителното дение по едно и също време, примерно като изнасят заедно от помещението открадната вещ, като нанасят заедно побой на жертвата и други подобни.Последователно е съизвършителството, при което съизвършителите осъществяват елементи от изпълнителното деяние един след друг, например като единият от тях преодолява преградата, а другият отнема вещите при една взломна кражба.За съизвършителство при разпределение на ролите пък говорим, когато всеки един от съучастниците се намира на местопрестъплението и върши нещо съществено от гледна точка на конкретния замисъл на съизвършителите, съставляващо елемент от изпълнителното деяние на съответното престъпление. Като пример могат да се посочат случаите, когато единият от тях държи жертвата, а другият й нанася ударите.ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА съдържанието на общия умисъл при съизвършителство се изразява в това, че всеки съизвършител предвижда общественоопасните последици на извършваното от него деяние, съзнава, че го осъществява съвместно с друго лице, което също дейста умишлено, съзнава общественоопасния характер на деянията и иска или се съгласява с настъпването на престъпния резултат от тях. ПОДБУДИТЕЛСТВО.ПОДБУДИТЕЛСТВОТО е форма на интелектуално участие в престъплението, която се отнася до формиране на умисъла у извършителя. СЪЩНОСТ – Разпоредбата на чл.20 ал.3 НК постановява, че “подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението”, като по този начин го определя с неговата обективна и субективна страна. ОТ ОБЕКТИВНА СТРАНА подбудителството е склоняване, т.е.въздействие върху психиката на извършителя по начин, че у последния възниква решение за извършване на престъплението. Поради своето естество тази форма на съучастие може да се извърши само чрез действие. Възможно е последното да се прояви по различни начини: чрез даване на съвет, като увещание, чрез използване на физическа или психична принуда, чрез злоупотреба с власт или използване на зависимост, чрез обещаване или даване на материална облага и т.н. ПОДБУДИТЕЛСТВОТО е довършено, когато извършителят вземе решение да извърши престъплението.ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА умисълът за подбудителство включва предвиждане, че у извършителя може да възникне решение за извършване на престъплението, като подбудителят иска или се съгласява с това. ПОДБУДИТЕЛСТВОТО и разгледаното по-горе посредствено извършителство си приличат, защото и в двата случая деецът оказва известно психично въздействие върху другиго. То от своя страна води до това, че последният осъществява изпълнителното деяние на дадено престъпление, съответно причинява и престъпните последици. Същевременно, както подбудителят, така и посредственият извършител, не осъществяват лично елементи от изпълнението на престъплението. От субективна страна пък и в двата случая деецът предвижда изпълнението на престъплението.ПОДБУЖДАНЕТО към престъпление е особен вид престъпна дейност, въздигната като самостоятелно престъпление, която прилича на подбудителството по обективната страна и по целенасочеността на двата вида престъпна дейност. И в двата случая деецът въздейства психично върху едно трето лице, като цели да го мотивира към осъществяване на конкретно престъпление, както е това например при подбуждане другиго към убийство по чл.117 ал.2 НК или към лъжесвидетерство по чл.293 НК. Но за подбуждането към престъпление е характерно, че лицето, което се склонява, не е взело решние и не извършва престъплението, докато при подбудителството то взема съответното решение и го изпълнява.Накрая, подбудителството и явното подбуждане към престъпление се различават по това, че при последното деецът оказва въздействие върху неопределен кръг лица с цел да ги мотивира да извършат престъпление от даден вид, например против националното или расовото равенство/чл.162 ал.1 НК/, против РБ/чл.108 ал.1/ и други. Но лицата, предмет на явното подбуждане, не вземат целеното от дееца решение и не осъществяват съответното посегателство.СЪУЧАСТИЕТО В СЪУЧАСТИЕ е дейност, която не е насочена пряко към извършителя, а към друг съучастник. В съдебната практика се приема съвсем основателно, че такава дейност без съмнение също е съучастие в извършеното престъпление. Съучастието в съучастие може да се прояви в няколко разновидности:1. На първо място е възможно да има подбудителство към подбудителство, т.-е.умишлено мотивиране на едно лице от своя страна то да склони другиго да извърши престъплението.2. Подбудителството към помагачество пък е умишлено мотивиране на едно лице то от своя страна да улесни извършителя при осъществяване на престъплението, наприер като набави средства или предостави някаква информация. В такъв случай деецът пак ще отговаря като подбудител.3. При помагачеството към подбудителство се касае до умишлено улесняване на подбудителя да мотивира извършителя към престъплението, примерно като се предостави на подбудителя компрометираща информация за бъдещия извършител. Такова участие в престъпната дейност се квалифицира като помагачество.
4.Накрая е възможно да има и помагачество в помагачество, когато деецът умишлено улеснява другиго той от своя страна да създаде благоприятни условия за извършване на престъплението, например когато единият достави материалите и инструментите, с които другият изготвя средства на престъплението. В тези случаи и двамата ще отговарят като помагачи. ПОМАГАЧЕСТВО.Разпоредбата на чл.20 ал.4 НК обявява за помагач този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещания да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин. Така тази форма на съучастие е очертана с нейната обективна и субективна страна.ОБЕКТИВНА СТРАНА – Като определя обективната страна на помагачеството, законът го очертава с неговата същностна особеност, а именно че то е улесняване извършването на престъпление. Най-често помагачеството се осъществява чрез действие. Макар и по-рядко, възможно е улесняването да се дължи и на бездействие, когато съществува “предварително или случайно, изрично или мълчаливо съгласуване на проявите” между извършителя и помагача. В тези случаи помагачът е длъжен да извърши определено действие, което е от естество да противодейства на престъплението и което той съзнателно не извършва, като например да включи алармена инсталация, да заключи дадено помещение, да вдигне тревога и други подобни.ОТ СУБЕКТИВНА СТРАНА умисълът на помагача се изразява в това, че той предвижда извършването на престъплението и неговите общественоопасни последици, като съзнава, че деянието му улеснява извършителя. Във волево отношение той цели или се съгласява с улесняването и с извършването на престъплението, като иска или допуска и неговия престъпен резултат.ВИДОВЕ ПОМАГАЧЕСТВО – Обща особеност е, че винаги е улесняване на престъплението.
1. При физическото помагачество съучастникът изменя елементи от съществуващата действителност и така я прави по-благоприятна за завършване на престъплението.
2. Отстраняването на спънки създава възможност деянието да бъде извършено, като от местопрестъплението се премахват или отклоняват фактори, които пречат на неговото осъществяване.3. Набавянето на средствата, които ще послужат на извършителя, може да се прояви като тяхното изготвяне или като те му бъдат предоставени.4. Физическото помагачество може да се прояви и в други форми, примерно като превозване до местопрестъплението, наблюдение или предупреждение за приближаване на трети лица, създаване на пречки за охраната или за намеса на органите на властта и други.
5. Интелектуалното помагачество пък е улесняване на извършителя чрез въздействие върху неговата психика, но при оформено вече решение за извършване на престъплението.6. Съветите или разясненията относно отделни обстоятелства, свързани с престъплението, често съществено улесняват дееца да извърши деянието.7. Обещанието да се даде помощ след деянието създава у извършителя известно спокойствие и затвърждава неговото убеждение, че след престъплението ще остане ненаказан или че ще успее да реализира някаква полза от своето престъпно поведние.Интелектуалното помагачество може да приеме и други форми, като например окуражаване на извършителя. Помагачеството се различава отсъизвършителството по това, че съизвършителят се намира на местопрестъплението и върши нещо съществено от гледна точка на конкретния замисъл за извършване на престъплението, докато помагачът само улеснява извършителя, без да участва в самото изпълнение. Така например съучастникът, който държи жертвата, докато другият нанася ударите, е съизвършител, защото конкретният замисъл включва такова именно разпределение на ролите.Някои форми на интелектуално помагачество трябва да се отличават от подбудителството. Разликата е в това, че помагачът няма отношение към формирането на умисъла, докато подбудителят предизвиква именно вземане на решение от извършителя да осъществи престъплението. Когато до даването на един съвет, например, извършителят не е взел решение за осъществяване на престъплението и такова решение възникне в следствие на дадения съвет, ще е налице подбудителство, а не помагачество.С понятието “ексцес на извършителя” се обозначават случаите, когато той е извършил нещо повече или нещо различно от това, което се обхваща от общия умисъл на съучастниците. Тази възможност има предвид разпоредбата на чл.21 ал.2 НК, когато постановява, че подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.Така например ако общият умисъл е за кражба на определена вещ, но извършителят отнеме и други вещи или извърши убийство с цел да прикрие кражбата, подбудителят и помагачът няма да отговарят за това, което деецът е извършил в повече.Тяхната отговорност ще се ограничи само до съучастието в кражбата на вещта, обхваната от умисъла им.Но от друга страна отговорността на подбудителя и на помагача е обективно обусловена от това, което конкретно е осъществено от извършителя, защото степента на засягане на обекта ще зависи от действително извършеното. Ето защо, ако извършителят е осъществил нещо по-малко от това, което се обхваща от общия умисъл, отговорността на останалите съучастници ще се ограничи само до това, което е извършено действително.Разпоредбата на чл.21 ал.3 НК визира хипотезата, при която законът възвежда извършеното деяние в престъпление поради определено лично свойство или отношение на дееца. Предвидено е, че в тези случаи подбудителят и помагачът ще отговарят за това престъпление, макар и за тях тези обстоятелства да не са налице. Под “ЛИЧНО СВОЙСТВО НА ДЕЕЦА” се разбира особеност, свързана с личността на извършителя, която е необходимо условие за извършване на престъплението. Например извършител на изнасилване може да бъде само лице от мъжки пол, но негов подбудител или помагач може да бъде и жена. А “ОТНОШЕНИЕ НА ДЕЕЦА”, означава негово участие в особени обществени отношения, което е предпоставка за извършване на този вид престъпление. Като пример може да се посочи длъжностното присвояване по чл.201 НК, чийто извършител трябва да бъде само длъжностно лице, което владее предмета на престъплението в това си качество, но подбудител или помагач може да бъде всяко лице, дори и да няма посоченото качество или отношение към предмета на посегателството.В чл.21 ал.4 НК пък е уреден въпросът за значението на особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците. Те не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице.Става дума за обстоятелства, свързани с личността или поведението на конкретния съучастник, които се отразяват само на неговата наказателна отговорност и не се отнасят до останалите. Така например отказът от лъжесвидетелство по чл.292 ал.2 НК изключва наказанието само за този, който се е отказал, намалената отговорност за непълнолетните не се прилага за пълнолетните съучастници, а по-тежкото наказание за престъпление, представляващо опасен рецидив се налага само на съучастници, за когото това обстоятелство е налице.Накрая законът отчита и това, че при помагачество степента на участие на дееца понякога е твърде малка, при което и най-лекото предвидено наказание може да се окаже несъразмерно тежко. За тези случаи разпоредбата на чл.58 б.”Б, във връзка с чл.55 НК предвижда възможност за съда да определи наказание под най-ниския предел на предвиденото в Особената част на НК или да го замени с по-леко.
НАКАЗУЕМОСТ НА СЪУЧАСТНИЦИТЕ.При съучастие престъплението е само едно, макар и в неговото осъществяване да участват няколко лица, чието умишлено поведение е допринесло за отрицателното засягане на обществените отношения. И именно този принос е основание всеки от тях поотделно да отговаря наказателно.От друга страна поведението на всеки отсъучастниците допринася в различна степен за увреждане или за застрашаване на обекта.При това конкретният принос на отделния съучастник може да бъде твърде различен от този на останалите. Например съучастникът, който предоставя информацията за имуществото в едно жилище, ще е допринесъл в значително по-ниска степен за осъществяване на кражбата, от този който е взломил вратата и изнесъл вещите.Принципното положение относно наказуемостта на различните форми съучастие включва три момента:На първо място, законът предвижда всички съучастници да се наказват, защото всеки от тях умишлено е допринесъл за извършване на престъплението или е участвал умишлено в неговото осъществяване.Вторият момент отчита обстоятелството, че при съучастие на няколко лица в осъществяване на едно конкретно престъпление индивидуалният принос на всеки съучастник на практика винаги е различен.На трето място трябва да се отбележи, че са предвидени особени правила за наказуемостта на подбудителството и помагачеството и за самоволен отказ при тези форми на съучастие. Законът отчита, че подбудителят и помагачът не участват в самото изпълнение на престъплението и поради това са възможни различни особени, но типични хипотези, които са решени легално.Общото правило за наказуемостта на съучастието е формулирано в разпоредбата на чл.21 ал.1 НК, която предвижда всички съучастници да се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление като се вземат предвид характерът и степента на тяхното участие.1. Преди всичко всички съучастници се наказват с наказанието, предвидено за извършеното престъпление, т.е.това което е предвидено в санкцията на съответната норма от Особената част на НК.Например ако извършеното престъпление е убийство по основния състав,всички съучастници ще бъдат наказани с наказанието по чл.115 НК.2. Но при определяне на наказанието на всеки съучастник поотделно съдът трябва да вземе предвид характера и степента на неговото участие в престъплението. Характерът на съучастието се определя от неговата форма – дали то е извършителство/съответно съизвършителство/,подбудителство или помагачество. Когато едно лице участва в престъплението в няколко фирми, това се отчита при индивидуализацията на неговото наказание. Степента на участие отразява количествения принос на съучастника за осъществяване на престъплението.Установяването на степента на участие е фактически въпрос. Тя ще зависи от формата на съучастие и от това дали лицето е осъществило само една форма на съучастие, както и от останалите обстоятелства по делото. С понятието “ексцес на извършителя” се обозначават случаите, когато той е извършил нещо повече или нещо различно от това, което се обхваща от общия умисъл на съучастниците. Тази възможност има предвид разпоредбата на чл.21 ал.2 НК, когато постановява, че подбудителят и помагачът отговарят само за онова, за което умишлено са подбудили или подпомогнали извършителя.Така например ако общият умисъл е за кражба на определена вещ, но извършителят отнеме и други вещи или извърши убийство с цел да прикрие кражбата, подбудителят и помагачът няма да отговарят за това, което деецът е извършил в повече.Тяхната отговорност ще се ограничи само до съучастието в кражбата на вещта, обхваната от умисъла им.Но от друга страна отговорността на подбудителя и на помагача е обективно обусловена от това, което конкретно е осъществено от извършителя, защото степента на засягане на обекта ще зависи от действително извършеното. Ето защо, ако извършителят е осъществил нещо по-малко от това, което се обхваща от общия умисъл, отговорността на останалите съучастници ще се ограничи само до това, което е извършено действително.Разпоредбата на чл.21 ал.3 НК визира хипотезата, при която законът възвежда извършеното деяние в престъпление поради определено лично свойство или отношение на дееца. Предвидено е, че в тези случаи подбудителят и помагачът ще отговарят за това престъпление, макар и за тях тези обстоятелства да не са налице. Под “ЛИЧНО СВОЙСТВО НА ДЕЕЦА” се разбира особеност, свързана с личността на извършителя, която е необходимо условие за извършване на престъплението. Например извършител на изнасилване може да бъде само лице от мъжки пол, но негов подбудител или помагач може да бъде и жена. А “ОТНОШЕНИЕ НА ДЕЕЦА”, означава негово участие в особени обществени отношения, което е предпоставка за извършване на този вид престъпление. Като пример може да се посочи длъжностното присвояване по чл.201 НК, чийто извършител трябва да бъде само длъжностно лице, което владее предмета на престъплението в това си качество, но подбудител или помагач може да бъде всяко лице, дори и да няма посоченото качество или отношение към предмета на посегателството.В чл.21 ал.4 НК пък е уреден въпросът за значението на особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието за някого от съучастниците. Те не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице. САМОВОЛЕН ОТКАЗ ОТ СЪУЧАСТИЕ – Подобно уредбата на опита и приготовлението, тази относно съучастието също предвижда ненаказуемост на съучастника, който по собствена подбуда се откаже от по-нататъшно участие в престъплението. Отказът може да бъде направен преди да започне изпълнението или след неговото начало, но преди довършване на престъплението, когато обектът още не е увреден.Доброволен отказ от тези форми на съучастие е възможен само ако престъплението не е довършено и тук се прилагат правилата за отказ от опит, които вече бяха разгледани.Подбудителят и помагачът не участват в изпълнението на престъплението, а най-често и отсъстват от мястото, където действа извършителят. Но те вече са осъществили съучастническото си деяние и поради това за техния самоволен отказ от по-нататъшно участие са предвидени особени правила.Разпоредбата на чл.22 ал.1 НК предвижда подбудителят и помагачът да не се наказват, ако по собствена подбуда се откажат от по-нататъшно участие и попречат да се извърши деянието или предотвратят настъпването на престъпните последици.
10. НАКАЗАНИЕ – ЦЕЛИ, ЗАДАЧИ. ВИДОВЕ НАКАЗАНИЯ.

ПОНЯТИЕ И ЦЕЛИ НА НАКАЗАНИЕТО.Както държавата е инструмент за решаване на най-съществените обществени проблеми, така и наказателното право е един от инструментите, които служат на държавата за решаване на тези от тях, които поставя пред обществото явлението престъпност. Без наказанието държавата не би могла да реши нито една от задачите си в областта на борбата с това отрицателно явление.ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА НАКАЗАНИЕ – Наказанието е мярка на държавна принуда, изразяваща се в засягане правата на осъдения, която е предвидена в закон и се налага от съд въз основа на него на физическо лице заради извършено от него престъпление и за да се постигнат определени в закона цели, като чрез нея деецът и осъщественото от него престъпно поведение се порицават от държавата.Преди всичко е необходимо да се отбележи, че същността на всяко наказание се свежда до някакво отрицателно засягане права и интереси на осъдения.На второ място трябва да се посочи, че наказанието е мярка на принуда. Наказанието също така е форма на държавна принуда. То се налага и изпълнява правомерно само и единствено от държавата чрез нейните специализирани органи. Много съществена особеност на наказанието по българското право е, че то се налага само от съд. Основание за налагане на наказание по нашето право е само извършено от подсъдимия престъпление. Съществен основен белег на наказанието е неговата законоустановеност. Принципът на законоустановеност на наказанието – основната идея се свежда до изискването наказанията да се предвиждат само в нормативен акт с ранг на закон, а конкретното наказание за извършено престъпление може да се определя само в рамките на закона и съобразно с предвидените в него общи правила. Този принцип е конституционен. На второ място принцип относно наказанието е, че то има личен характер. Той е отразен в разпоредбата на чл.35 ал.1 от НК, според която “наказателната отговорност е лична, като ал.втора се уточнява, че “наказание може да се наложи само на лице, извършило предвидено в закона престъпление”.Третият принцип е този за съответствие между наказанието и престъплението. Той е обявен в чл.35 ал.3 НК:”Наказанието е съответно на престъплението”. Четвъртият принцип, на който е подчинено наказанието по нашето право е прогласен в чл.35 ал.4 НК, разпоредба, която предвижда, че наказание могат да налагат само установените съдилища, съответно квалифицирани и специализирани да осъществяват тази дейност.В действащия НК са предвидени и други мерки – медицински, възпитателни или от друг характер. Предвидените в НК други мерки могат да се налагат наред с наказанието или вместо него.Мерките по чл.53 НК имат подчертано имуществен характер, защото винаги става дума за лишаване някого от собственост, която преминава върху държавата. На първо място на отнемане в полза на държавата подлежат вещите, които са средство на осъществено или предстоящо престъпно посегателство. На първо място мерките по чл.53 НК се отличават от наказанието по това, че те не са възмездие за извършеното престъпление.Те имат превантивен характер или предотвратяват извличането на каквато и да е материална облага от извършено престъпление. Второто различие е в обстоятелството, че мерките по чл.53 НК не се съобразяват с тежестта на извършеното престъпление.Същността на принудителните медицински мерки беше разгледана по-горе, във връзка с невменяемостта, поради което тук ще се съсредоточа единствено върху разграничението им от наказанието. Преди всичко принудителните медицински мерки имат свой специфичен характер, различен от този на наказанието.Става дума за лекуване на лицето, извършило общественоопасно деяние или престъпление. По същество такова въздействие върху неговия организъм е възможно и без използване на принуда, поради което последната не е част от съдържанието на медицинската мярка. На второ място различно е основанието за тяхното приложение. Принудителните медицински мерки се прилагат както при извършено престъпление, така и при извършено общественоопасно деяние от наказателно неотговорно лице. Когато основанието е извършено престъпление, те се налагат не вместо, а наред с наказанието.
Между наказанието по смисъла на НК и санкционните последици, предвидени в уредбата на другите клонове от действащото право, откриваме две прилики. Първата от тях е, че те винаги са реакция срещу осъществено противоправно поведение. И второ, повечето, извъннаказателни санкционни мерки също се осъществяват чрез използване на държавна принуда.Но между наказанието и другите санкционни мерки съществуват и съществени различия. 1. Основанието на наказанието и на останалите мерки – престъпление и друго правонарушение.2. Засегнатите интереси на санкционираното лице – с наказанието се засягат най-съществени личи и други права на осъдения.3. Различие има и относно изискванията за ранга на нормативния акт, който ги предвижда. Както видяхме, наказанието се налага само от съд, докато другите видове санкции могат да се налагат и от несъдебни органи.Накрая различни са и субектите, спрямо които се налагат – наказание се налага само на физическите лица. ЦЕЛИ НА НАКАЗАНИЕТО – Наказателното право може да изпълни своите обществени функции само ако целите, които се преследват с наказанието, бъдат постигнати в максимална степен. Ето защо действащия НК ги посочва в разпоредбата на чл.36 ал.1,която повелява наказанието да се налага с цел:1/ Да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави. 2/Да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3/Да се въздейства възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.В разпоредбата на чл.36 ал.1 НК различаваме общо четири цели:1. Първата обща цел, която се поставя пред налагането на всички наказания без изключение, е да се поправи и превъзпита осъденият към спазване на законите и добрите нрави. Тази е главната и основната цел на наказанието, защото най-радикалното средство за защита на обществото от престъпления е да се промени съзнанието на престъпника така, че в бъдеще да не върши други престъпления. Поправянето на осъдения е такова психично въздействие, което следва да доведе до отстраняване от неговото съзнание на отрицателните възгледи и ценностни критерии, които са в основата на предприетото престъпно поведение. За непълнолетните в чл.60 НК се набляга именно на целта те да бъдат превъзпитани, защото са особено податливи на възпитателно въздействие.2. На второ място законът поставя като цел на наказанието чрез него да се окаже върху осъдения известно сплашващо въздействие, деликатно наречено “предупредително”. Касае се до формиране у него на убеждение, че ако извърши ново престъпление, пак ще бъде наказан и на тази основа – на стремеж да избегне ново засягане или ограничаване на своите права и интереси. Тази цел се поставя пред наказанието по няколко съображения. Тази цел не се отнася до всички видове наказания.При изпълнение на наказанията, засягащи свободата на осъдения/доживотен затвор, лишаване от свобода, задължително заселване и лишаване от право на местоживеене в определено населено място/възможността той да извърши други престъпления само е ограничена, без да е отнета напълно. Нещо повече, наложените наказания доживотен затвор, лишаване от свобода и задължително заселване са своеобразно “условие”за извършване на престъпленията бягство на затворници/чл.297 и 298 НК/,съответно самоволно напускане на мястото, в което се изтърпява наказанието задължително заселване.ОСОБЕНА ЦЕЛ НА НАКАЗАНИЕТО ПО ОТНОШЕНИЕ НА НЕПЪЛНОЛЕТНИТЕ – Разпоредбата на чл.60 НК изисква “наказанието на непълнолетните да се налага с цел преди всичко да бъдат те превъзпитани и подготвени за общественополезен труд”. Тази особена цел и нейното отношение към общите цели по чл.36 вече бяха разгледани по-горе.Очевидно е, че всички цели не могат да се постигнат чрез всички видове наказания, поне не в съвкупност. Поради това и обикновено се преследват една или няколко цели, но така, че в максимална степен да се доближат до всички цели по чл.36 взети в съвкупност.СИСТЕМА НА НАКАЗАНИЯТА ПО НАКАЗАТЕЛНИЯ КОДЕКС.Системата на наказанията е съвкупността от предвидените в НК видове наказания, обединени в единно цяло и подредени по начин, който отразява значението им като държавна реакция срещу извършваните престъпления, както и тежестта им едно спрямо друго в зависимост от тяхното съдържание. На първо място трябва да се отбележи, че се касае за система, за съвкупност, за множество от различни видове наказания, чието съдържание са разнородни права и интереси на осъдения. Втората особеност на системата от наказания е, че те са обединени в единно цяло от общественото им предназначение да служат като реакция срещу извършваните престъпления. Така се създава възможност да се реагира съответно на изключително голямото разнообразие от видове престъпления и в зависимост от характера и степента на тяхната обществена опасност.
Трето, системата на наказанията включва само тези, които са предвидените в действащото законодателство.В зависимост от тяхното значение за осъществяване наказателната политика на държавата видовете наказания по нашето право могат да бъдат обособени в три групи. Този критерий беше възприет от законодателя при подредбата на видовете наказания в чл.37 НК, поне до изменението му 1995 г. с което се възстанови наказанието доживотен затвор като част от системата на наказанията. На първо място трябва да се постави наказанието лишаване от свобода, на което главно се разчита в борбата с престъпността.- То съответства в най-голяма степен на всичките прокламирани цели на наказанието, взети в съвкупност.Следват наказанията без лишаване от свобода, които са общо десет вида, посочени в чл.37 ал.1 т.2-2 НК. И едва на трето място трябва да се поставят най-тежките наказания – двата вида доживотен затвор, предвиждани само за изключително тежките умишлени престъпления, които засягат човешкия живот или устоите на българската държавност.След отмяната на смъртното наказание по българското наказателно право най-тежко е наказанието доживотен затвор без замяна. На второ място по тежест следва наказанието доживотен затвор. На трето място по тежест се нарежда наказанието лишаване от свобода. И накрая следват десет вида наказания без лишаване от свобода, засягащи различни видове права на осъдения.Системата на наказанията, приложими спрямо непълнолетните, е уредена в чл.62 НК.Както вече стана дума в нея най-тежкото наказание е лишаване от свобода. За тези от тях, които са извършили престъплението на възраст между 16-18 години, то може да бъде най-много за срок от пет до дванадесет години.Това е и наказанието, което най-често се налага на непълнолетните, ако не се стигне до освобождаването им от наказателна отговорност. От наказанията без лишаване от свобода на непълнолетните могат да се налагат само лишаването от право да се упражнява определена професия или дейност/когато те са придобили такова право/ и общественото порицание. ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.Преди всичко лишаването от свобода е едно ограничаване възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството. На второ място чрез лишаването от свобода се ограничава и възможността на осъдения сам да определя своя режим на живот. Ограничаването на социалните контакти на осъдения е третият елемент на този вид наказание. В по-голямата част от времето те са със затворническата администрация и с другите лишени от свобода.Наказанието лишаване от свобода винаги се налага за определен срок. Минималните и максимални размери са посочени общо в закона. Според правилото на чл.39 ал.1 НК лишаването от свобода може да бъде от три месеца до двадесет години. Но разпоредбата на ал.2 предвижда, че е възможно по изключение наказанието лишаване от свобода да бъде за срок до тридесет години. Това е допустимо при замяна на доживотен затвор, в случаите на увеличаване общото най-тежко наказание за съвкупност от престъпления на основание чл.24 НК, когато се определя общо наказание при общ рецидив, по чл.27 ал.1 НК, както и за някои особено тежки умишлени престъпления, при условие, че това е специално предвидено в Особената част на кодекса.Няколко са положителните особености на този вид наказание. Преди всичко то дава най-големи възможности за постигане на всички цели на наказанието по чл.36 ал.1 НК. ОТ друга страна възможността за количествено отмерване срока на лишаването от свобода и степента на засягане правата на осъдения чрез различията в режима на неговото изпълнение подчертават и възмездния характер на това наказание.Но наказанието лишаване от свобода има и своите отрицателни способности. Сред тях на първо място следва да се посочи, че осъденият се изолира от останалата част на обществото, понякога за твърде дълго време. Това води до загуба на навиците за нормално общуване и участие в обикновения живот. Вторият съществен недостатък на разглежданото наказание е този, че осъденият попада в среда, която може да окаже върху него и значително отрицателно въздействие.РЕЖИМ ЗА ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАКАЗАНИЕТО ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА е съвкупността от онези законосъобразни мерки, които се прилагат спрямо осъдения и чрез които се осъществява съдържанието на това наказание. Той включва: степента на изолация, характера на охраната, обзавеждането на спалните помещения, участието в различни видове труд, формите на възпитателна работа, броя на колетните пратки, писмата и свижданията, времето за разходка и сумите за задоволяване на лични нужди/чл.44 ал.1 ЗИН/. В чл.43 ал.1 ЗИН са предвидени четири вида режим: лек, общ, строг и усилено строг. Първоначалният режим за изтърпяване на наказанието се определя с присъдата, освен ако не се касае до условно осъждане. Първоначалният режим в последствие може да бъде променен.Към съдържанието на наказанието лишаване от свобода трябва да отнесем и предвиденото в чл.41 ал.1 НК задължение за осъдените да полагат общественополезен труд през времето на неговото изтърпяване. Чрез него се цели превъзпитанието на осъдените, както и създаването и повишаването на тяхната професионална квалификация. Полаганият труд се зачита за намаляване срока на наказанието, като два работни дни се считат за три дни лишаване от свобода. Преди всичко разпоредбата на чл.41 ал.-1 НК е императивна, т.е.полагането на този труд задължително съпроводено изтърпяването на наказанието. Зачитането на работните дни за намаляване срока на наказанието също е задължително и става по силата на самия закон. Това следва от императивния характер на разпоредбата на чл.41 ал.3 НК, както и от това, че възможността за отмяна зачитането на работните дни е уредена като изключение от правилото. За положеният труд осъденият следва задължително да получи и възнаграждение.ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР – ПРез 1995 г. в системата на наказанията беше възстановено лишаването от свобода до живот, като след отмяната на смъртното наказание той се разграничава на два вида, в зависимост от възможността за неговата замяна с лишаване от свобода за определен срок. На второ място трябва да се има предвид, че общите правила за уредбата на този вид наказание са дадени в разпоредбата на чл.38А НК, докато сегашният чл.38 НК е посветен на доживотния затвор без замяна, който пък разпоредбата на чл.37 ал.2 НК обявява за “временна и изключителна мярка”.Същността на наказанието доживотен затвор е определена в чл.38 ал.1 НК като принудително изолиране на осъдения до края на живота му в места за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Първото от тях е, че по общо правило изолацията на престъпника е до края на живота му. На второ място трябва да се отбележи, че за осъдените на доживотен затвор не се предвижда задължение за полагане на общественополезен труд. Налагането на наказанието доживотен затвор е ограничено в зависимост от извършеното престъпление. Тези ограничения ще бъдат разгледани във връзка с видовете доживотен затвор. Накрая трябва да се посочи, че наказанието доживотен затвор се изтърпява при специални условия на изолация и това го прави изключително скъпо.ДВА ВИДА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР: В разпоредбата на чл.38 а, ал.З НК предвижда, че доживотният затвор може да бъде заменян с лишаване от свобода за срок от тридесет години. Единствената предпоставка за това е осъденият да е изтърпял най-малко двадесет години от наказанието. Наказанието доживотен затвор, който може да бъде заменян, може да бъде налагано само при условие, че “извършеното престъпление е изключително тежко”.ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР БЕЗ ЗАМЯНА – Този втори вид доживотен затвор беше възприет през 1998 г., за да замени смъртното наказание. Поради това и неговата уредба е там, където беше уредбата на последното – чл.37 ал.2 и чл.38 НК. То сега е най-тежкото наказание, чиято хуманност сериозно се оспорва. Според разпоредбата на чл.37 ал.2 НК доживотен затвор без замяна може да бъде предвиждан за най-тежките престъпления, които заплашват основите на републиката, както и за други особено опасни умишлени престъпления. При това този вид доживотен затвор е обявен за временна и изключителна мярка. Същността на това наказание вече беше посочена – принудителното изолиране на осъдения до края на живота му в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. За разлика от другия вид доживотен затвор, тук вече отпада всяка възможност за замяна на наложеното наказание с лишаване от свобода за определен срок.С оглед особеностите на конкретно извършеното престъпление разпоредбата на чл.38 ал.1 НК изисква то да е изключително тежко и посочените в чл.-36 цели на наказанието да не могат да бъдат постигнати чрез по-леко наказание. По същество това означава, че деецът е непоправим, че конкретната негова обществена опасност и тази на деянието са изключително високи и че целите на генералната превенция също не могат да бъдат постигнати дори и с доживотен затвор по чл.38 а НК.С оглед особеностите на субекта на престъплението разпоредбата на чл.38 ал.2 НК ограничава приложното поле на доживотния затвор без замяна, като отчита възрастта по време на извършване на престъплението, а когато последното е извършено от жена – нейната бременност по време на извършване на престъплението или на постановяване на присъдата. Съображенията за тези ограничения са от хуманно естество.НАКАЗАНИЯ БЕЗ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА.Същността на поправителният труд без лишаване от свобода се свежда до засягане на определени трудови права на осъдения: правото му да получи пълния размер на трудовото си възнаграждение, правото му да ползва редовен годишен отпуск и неплатен отпуск по чл.160 КТ, както и това, че времето, през което се изтърпява наказанието, не се зачита за трудов стаж.Положителният момент при това наказание е в обстоятелството, че върху осъдения се въздейства многократно възпитателно и поправително чрез удръжките от трудовото му възнаграждение, като му се напомня всеки месец, че е извършил престъпление и че понася неговите правни последствия, че обществото реагира отрицателно на осъщественото престъпно поведение. Срокът на разглежданото наказание може да бъде от три месеца до една година/чл.43 ал.1 НК/.Действащата уредба на наказанието поправителен труд без лишаване от свобода е остаряла от гледна точка на предвиденото относно мястото, където то се изтърпява. За засилване порицателното въздействие на наказанието разпоредбата на чл.43 ал.4 НК пък предвижда присъдата, с която се налага наказание поправителен труд, да се довежда до знанието на трудовия колектив, към който осъденият се числи, или на съответната обществена организация.Това изискване на закона, което е императивно, е несъвместимо с някои основни положения на либералното общество. Не става ясно как ще бъде задължен собственикът на едно частно предприятие да извърши това, нито как следва да се постъпи с тези осъдени, които не членуват в обществени организации. ИМУЩЕСТВЕНО НАКАЗАНИЕ –глоба- само го задължава с определена парична сума. ГЛОБА – Глобата е другото имуществено наказание, предвидено в чл.37, ал.1 т.-4 и твърде незадоволително уредено в чл.47 НК. Същността на глобата се свежда до създаване на задължение за осъдения да заплати в полза на държавата определена парична сума. Като парично задължение тя се превръща в пасивен елемент от имуществото на престъпника. Държавата пък придобива правото да получи тази сума и така тя става своеобразен кредитор на осъдения до събиране пълния размер на глобата. Глобата е парична сума, чийто размер е определен с присъдата ипредставлява единно задължение за осъдения. Обстоятелството , че тя може да бъде събирана начасти, не променя този неин характер. Задължението за заплащане на определената сума възниква за осъдения с влизане на присъдата в сила. От този момент присъдената сума се превръща в елемент от пасива в имуществото на дееца и той дължи на държавата заплащането й веднага. В случай, че осъденият не стори това доброволно, глобата подлежи на принудително събиране по реда, предвиден за държавните вземания. Ето защо тя може да се събира от всяко имущество, принадлежащо на дееца – налично, но и от такова, което той придобива след влизане на присъдата в сила.И именно защото присъдената парична сума е част от пасива в имуществото на осъдения от момента, в който присъдата влезе в сила, разпоредбата на чл.47 ал.2 НК предвижда, че глобата следва да се събира от имуществото, останало от осъдения, и след неговата смърт, ако присъдата е влязла в сила преди това. Така обаче не се нарушава принципът за личния характер на наказателната отговорност, защото след смъртта на престъпника неговите наследници получават както активите, така и пасивите от имуществото му.През 2004 година бе въведено и наказанието ПРОБАЦИЯ – Чл.42 А от НК, а именно изразяващо се в следните пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящия адрес, задължителни периодични срещи с пробационен служител; ограничение в свободното придвижване; включване в курсове за професионална квалификация; програми за обществено въздействие, поправителен труд, безвъзмезден труд в полза на обществото.НАКАЗАНИЯ ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВА – Тези наказания са предвидени в чл.37 ал.1 т.6-9 НК. Същността на наказанията лишаване от различни права се свежда до налагане с присъдата на забрана деецът да заема даден вид държавна или обществена длъжност или да упражнява конкретна професия или дейност. С присъдата трябва да се посочи каква точно длъжност, професия или дейност се забраняват за дееца. Така наложената забрана се отнася за съответната длъжност, професия или дейност, като цяло, а не само да отделни действия, които спадат към упражняването им.
Наказанията лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност и лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност се налагат само за определен с присъдата срок, който може да бъде до три години.
Наред с това се предвижда, че когато лишаването от права по чл.37 ал.1 т.6 и 7 от НК е наложено заедно с наказанието лишаване от свобода, срокът му може да бъде удължаван и тогава е позволено той да надвишава лишаването от свобода най-много с три години, освен ако в Особената част на НК е предвидено друго. Наказанията лишаване от право на получени ордени, почетни звания и отличия и лишаване от военно звание, предвидени в чл.37 ал.1 т.9 и 10 НК, си приличат в известна степен по това, че те са наказания, които имат предимно порицателен характер и чрез тях се дава отрицателна оценка за дееца и неговото престъпно поведение.ОБЩЕСТВЕНО ПОРИЦАНИЕ – В системата на наказанията по нашето наказателно право общественото порицание в най-ниска степен засяга правата и интересите на осъдения. Според разпоредбата на чл.52 НК то представлява едно публично порицание на виновния, което се обявява пред съответния колектив, чрез печата или по друг подходящ начин съобразно указаното в присъдата. Същността на това наказание се свежда до публично разгласяване факта на осъждането чрез довеждане на присъдата до знанието на по-широк кръг хора.ПРИНЦИПИ НА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА НАКАЗАНИЕТО.Принципът за индивидуализацията на наказанието е основно ръководно начало за неговото налагане на лицата, извършили престъпление.По силата на това начало съдът е длъжен да съобрази наказанието с индивидуалните особености на конкретния случая.Изискването за индивидуализация на наказанието намира своето развитие в НК, като разпоредбата на чл.35 ал.1 предвижда то да е “съответно на престъплението+. Смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. В последна сметка изискването за индивидуализация на наказанието е изискване за съблюдаване мярата на използваната наказателна принуда. Ако тя бъде намерена във всеки конкретен случай,наложените наказания ще бъдат справедливи, необходими и достатъчни за постигане на целите, обявени в чл.36 ал.1 НК.Индивидуализацията на наказанието същевременно е и понятие, с което се обозначава дейността на съда по неговото определяне, по съобразяване вида и размера на налаганите наказания с обективните и субективни особености на конкретното извършено престъпление и личността на неговия извършител.Тя е логически процес, в резултат на който именно се стига до съответствието на конкретното наказание с принципа за индивидуализацията като основно начало относно неговото определяне.Значението на тази дейност на съда може да бъде разбрано само ако се съпостави с индивидуализацията на наказателната отговорност, което пък е съобразяване при упражняване на правомощията на държавата по нейното осъществяване, взети в съвкупност, с обективните и субективни особености на конкретното извършено престъпление и неговия извършител.Индивидуализацията на наказателната отговорност предполага да се отчете, че използваната принуда спрямо извършителя на едно престъпление не се изчерпва само с определяне на наказанието, но и с неговото изпълнение, и с прилагане спрямо осъдения на различните ограничения, свързани с факта на осъждането и които стоят извън съдържанието на наказанието.Индивидуализацията на наказателната отговорност и тази на наказанието следователно са различни дейности на съда, като втората се отнася само до осъществяване първото правомощие на държавата във връзка с наказателната отговорност – виновният да бъде осъден, като му се предели наказание по вид и размер. Тя е част от индивидуализацията на наказателната отговорност. Но без съмнение това е най-съществената нейна част, защото е предпоставка за решаване на въпроса за изпълнението на наложеното наказание, а от определеното наказание зависи в голяма степен и третирането на субекта като осъждан. Основното правило за определяне на наказанието е уредено в чл.54 ал.1 НК, според която разпоредба съдът задължително определя наказанието в пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление, като се ръководи от разпоредбите на ОБщата част на кодекса и като взема предвид: степента на обществена опасност на деянието и тази дееца, подбудите за извършване на деянието и другите смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Преди всичко при определяне на наказанието е необходимо съдът да се съобрази с пределите, предвидени от закона за извършеното престъпление. Второто задължително изискване на закона е при определяне на наказанието съдът да се ръководи от разпоредбите на общата част на НК. Освен това, индивидуализирайки наказанието, съдът трябва да отчита степента на обществена опасност на конкретното деяние. По-нататък е необходимо при определяне на наказанието съдът да вземе предвид и степента на обществена опасност на дееца. В тясна връзка с обществената опасност на дееца се намират и подбудите за извършване на деянието, които също трябва да се вземат предвид от съда при определяне на наказанието. Накрая е необходимо да се отчитат и всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства. Смекчаващите или отегчаващи вината обстоятелства се отнасят само до формирането на това психично отношение. Те са разновидност на обстоятествата, които смекчават или съответно отегчават наказателната отговорност и които могат да не са свързани с формирането на вината, например съдебното минало на дееца във връзка с рецидива, обективния принос на пострадалия за настъпване на последиците, положителното поведение на дееца след престъплението и други. Преценката дали дадено обстоятелство е смекчаващо или отегчаващо се прави от съда. Смекчаващите вината обстоятелства са факти от действителността, които не са предвидени в закона, но са от естество да улеснят формирането на вината, защото благоприятстват протичането на психичните процеси, които водят до вземане на решението за осъществяване на определено поведение. Например такава емоция като ревност улеснява вземането на решение за причиняване на телесна повреда или дори на смърт. Този ефект се проявява и когато смекчаващите обстоятелства са неверни или въображаеми факти. Съдебната практика възприема като смекчаващи различни обстоятелства: поведението на пострадалия, което е допринесло за извършване на престъплението или за настъпване на последиците, възстановяване на щетите от престъплението, когато това не е предвидено като привилегироващо обстоятелство в закона, малката стойност на причинените вреди.Обратното, отегчаващите вината обстоятелства са факти от действителността, които не са предвидени в закона и които обективно пречат на формирането на вината, защото са от естество да препятстват вземането на решение за извършване на деянието, като въпреки това тяхно въздействие субектът е решил да го осъществи. Примерно горещите молби на жертвата да бъде пожалена по начало се приемат като отегчаващо вината обстоятелство. В практиката като отегчаващи обстоятелства се възприемат пияното състояние на дееца, голямата стойност на причинените вреди, характерът на допуснатите нарушения на определени правила, големият брой на извършените деяния, големият брой предходни осъждания. Но отказът на подсъдимия да се признае за виновен е форма на упражняване правото му на защита и поради това не може да бъде отегчаващо обстоятелство. Наказателноправното значение на смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства е посочено в чл.54 ал.2 НК, според която разпоредба първите обуславят налагане на по-леко наказание, а вторите – на по-тежко. Тази формулировка следва да се разбира в смисъл, че превесът на смекчаващите обстоятелства ще доведе до определяне на наказание, което е по-близо по размер до минимума, отколкото до максимума на предвиденото в закона и обратно – превесът на отегчаващи обстоятелства обуславя наложеното наказание да бъде по-близо до максимума, отколкото до минимума.Когато престъплението е извършено при изключително по своето значение отегчаващи обстоятелства действащият български наказателен закон не позволява да се наложи наказание, надвишаващо максималния размер на предвиденото за съответното престъпление по преценка на съда, колкото и съществено да е несъответствието между извършеното и предвиденото в закона наказание.Под изключително смекчаващо обстоятелство следва да се разбира такова, което е оказало много и необичайно силно въздействие при вземане на решението за извършване на деянието. Съдебната практика приема, че макар и в закона да е употребено множествено число, за приложението на чл.55 НК е достатъчно и наличието само на едно изключително по своя характер смекчаващо обстоятелство.- Такова обстоятелство може да бъде например състоянието на физиологичен афект, предизвикан от пострадалия, но ако е извършено друг вид посегателство – обида, унищожаване или повреждане на имущество на жертвата, палеж. Обичайните смекчаващи обстоятелства са чистото съдебно минало на дееца, неговата положителна обществена характеристика, това, че поначало е тих, кротък и отзивчив човек.Наличието на изключително или на многобройни смекчаващи обстоятелства не е достатъчно, за да се приложи чл.55 НК. Необходимо е още съдът да констатира, че и най-лекото, предвидено в закона наказание вече е несъразмерно тежка като реакция срещу извършеното престъпление, че законодателят е имал предвид, деяния със значително по-висока обществена опасност, когато е формулирал санкцията на съответната норма от Особената част на НК. Без такава констатация приложението на чл.55 НК ще е противозаконно. Но тя трябва да бъде обоснована именно от наличието на посочените обстоятелства. Наказателноправните последици при констатиране на несъответствие между извършеното престъпление и предвиденото наказание са посочени в закона като възможност да бъдат приложени от съда. Но в практиката се приема, че присъдата ще бъде явно несправедлива, ако съдът не използва тази възможност при наличие на кумулативната даденост на посочените обстоятелства и констатацията относно несъразмерната тежест на предвиденото наказание. Преди всичко съдът може да приложи разпоредбите на чл.55 НК при опит, поради недовършеност на престъплението, като трябва да съобрази степента на осъществяване на намерението и причините, поради които престъплението е останало недовършено/чл.58 б.”А” НК/.Както видяхме, помагачачеството е дейност, която само улеснява извършителя, а предвидените в закона наказания са съобразени по вид и размер с обществената опасност на престъпленията от съответния вид, с действителното отрицателно въздействие, което те оказват върху обекта. Може да се окаже, че за конкретното престъпление обществената опасност на помагачеството е значително по-ниска в сравнение с тази, която е типична за престъпното поведение от съответния вид и чрез което пряко се въздейства върху обществените отношения. Това от своя страна ще доведе до положението, при което предвиденото наказание се явява несъразмерно тежко. Тук също не е необходимо да има изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства. Останалите особени правила за определяне на наказанието са отнесени систематично към уредбата на вече разгледани институти на наказателното право, като приготовление и опит, съучастие, различните видове множество от престъпления, особения наказателноправен режим на непълнолетните. Те бяха разгледани по-горе. Служебната им роля се изразява в това, че те решават специфичните проблеми, произтичащи от особеностите на съответния институт. Поради това те се прилагат не вместо, а наред с общите правила, уредени в Глава пета от Общата част на НК. Така например в чл.23 ал.1 НК се предвижда да се определи отделно наказание за всяко престъпление, включено в съвкупноста. Кгато върши това, съдът следва да спазва общите правила за определяне на наказанието. И едва когато отделните наказания бъдат определени по вид и размер, ще стане ясно кое от тях е най-тежко и следователно кое ще бъде наложено на осъдения за изтърпяване.
11. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ – УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ, ПРЕДСРОЧНО ОСВОБОЖДАВАНЕ НА ПЪЛНОЛЕТНИ И НЕПЪЛНОЛЕТНИ.
ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ.
Освобождаване от изтърпяване на наложено наказание ,чрез него се дава възможност правото на държавата да изпълни едно вече наложено наказание да не се осъществи изцяло или отчасти. По този начин освобождаването от изтърпяване на наложено наказание е способ за индивидуализация на наказателната отговорност като цяло.Преди всичко трябва да се има предвид, че те са приложими само при наличие на едно наложено наказание, което е определено от съда с присъда според правилата за индивидуализацията на наказанието. Същността на освобождаването от изтърпяване на наложено наказание се изразява в отказа на държавата да изпълни наложеното наказание. Той се осъществява чрез акт на съда или на Президента на републиката, с който се постановява, че едно вече наложено наказание няма да се изтърпява от осъдения изцяло или отчасти. При това трябва да се отбележи, че освобождаването от изтърпяване на наложено наказание се осъществява било с присъдата ,с която то се определя, било с последващ акт на съда или на Президента.В зависимост от обхвата на освобождаването отказът на държавата да изпълни наложеното наказание може да бъде пълен или частичен. Той е пълен, когато тя се отказва изцяло да изпълни наложеното наказание. Към този вид освобождаване се отнасят условното осъждане, помилване, освобождаването от наказание на непълнолетните по реда на чл.64 НК, неизпълнението на наказанието, наложено за престъпления от частен характер/чл.84 ал.3 НК/ и случаите на неизпълнение на наказанието, визирани в някои от поощрителните разпоредби в Особената част на НК. Отказът на държавата да изпълни наказанието е частичен, когато тя го изпълнява само отчасти. От този вид са условното предсрочно освобождаване, някои хипотези на изпълнение на отложено наказание при условно осъждане и помилването, чрез което се опрощава част от наказанието.Във всички случаи на освобождаване от изтърпяване на наложено наказание държавата е осъществила своето право да осъди престъпника, защото на него му е наложено наказание, точно определено по вид и размер с влязла в сила присъда. Осъждането на дееца е факт и поради това винаги той ще бъде третиран като осъждан, по същия начин както това става и при ефективно цялостно изпълнение на наложеното наказание.УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ – Според първата система на условно осъждане/възприета в страните с англосаксонска правна система/съдът отсрочва и поставя под условие окончателното осъждане на виновния, т.е.определянето на наказанието. Така на практика може въобще да не се стигне до осъждане, ако деецът изпълни поставените му условия, като през изпитателния срок той се намира под надзор.Втората система, се характеризира с това, че се отсрочва и поставя под условие изпълнението на едно вече наложено наказание. Този вид условно осъждана е възприето в континентална Европа. В различните държави условното осъждане се различава по това дали въобще след постановяване на присъдата върху осъдения ще се упражнява някакъв надзор и в каква степен.ПРАВНА СЪЩНОСТ НА УСЛОВНОТО ОСЪЖДАНЕ – УСловното осъждане представлява пълен отказ на държавата да изпълни едно наложено наказание, като същевременно на осъдения се поставят известни условия – през определен изпитателен срок да не извършва ново престъпление, както и да работи или да учи.В случай, че те бъдат изпълнени, той въобще няма да изтърпява определеното му наказание. Законът предвижда и възможност през изпитателния срок за осъдения да се полагат определени възпитателни грижи. Условното осъждане се постановява с присъдата или с решение на второинстанционния съд.Условното осъждане е приложимо и в случаите, когато на осъдения се налагат две или повече наказания, защото разпоредбата на чл.66 ал.3 НК предвижда, че съдът, при предпоставките на ал.1 и съобразно особеностите на случая, може да отложи изпълнението на всички или само на някои от тях. ПРЕДПОСТАВКИ ЗА УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ – Условията, при които може да се отложи изпълнението на наказанието, са изчерпателно посочени в разпоредбата на чл.66 ал.1 НК. Отлагането става с присъдата, но след като бъде определено наказанието. Преди всичко условното осъждане е приложимо само по отношение на три вида наказания, които ограничават възможността на осъдения да се придвижва свободно в пространството; когато наложеното наказание е лишаване от свобода за срок до три години, задължително заселване или лишаване от право на местоживеене в определено населено място. УСловното осъждане се прилага само по отношение на вече определено наказание. Следователно съдът най-напред определя наказанието по общите правила за неговата индивидуализация и едва след това решава въпроса за евентуалното отлагане на неговото изпълнение.Втората предпоставка за приложението на условното осъждане е свързана със съдебното минало на дееца. Смисълът на условното осъждане е осъденият да бъде насочен към съблюдаване на поведение, което е съобразено с действащите закони и интересите на обществото въобще. С наказателното преследване и постановяването на осъдителна присъда вече се дава отрицателна оценка на извършеното престъпление и на дееца, осъществява се порицателната функция на наказанието. Наред с това наказателният процес безспорно оказва и известно превантивно, поправително и превъзпитателно въздействие върху осъдения. А потенциалната възможност той да изтърпи отложеното наказание винаги има и съществено сплашващо въздействие върху него.Поради това и на осъдения се поставят две условия: да не извършва ново престъпление през изпитателния срок и да работи или да учи. Най-същественото условие, което той трябва да спази, е през изпитателния срок да не извърши друго престъпление от общ характер. Ако го изпълни, няма да изтърпява наложеното наказание. Наред с това с разпоредбата на чл.66 ал.4 НК през 1982 г. се въведе с изискването през изпитателния срок осъденият задължително да работи или да учи, освен ако няма основателна причина да не прави това. Задължението, осъденият да работи трябва да се разбира в най-общ смисъл. То ще бъде изпълнено, ако той работи по трудово правоотношение, по граждански договор, като упражнява свободна професия, когато осъществява стопанска дейност като едноличен търговец и т.н., стига по законосъобразен начин да осигурява необходимите си средства за съществуване.Като алтернатива на задължението за работа законът предвижда осъденият да учи. Това задължение също трябва да се разбира в най-общ смисъл. То ще бъде изпълнено, когато осъденият участва в учебен процес от какъвто и да е вид; в държавно или частно учебно заведение, в професионални или квалификационни курсове.ИЗПИТАТЕЛНИ СРОКОВЕ ПРИ УСЛОВНО ОСЪЖДАНЕ – ПОначало изпитателният срок при условно осъждане на пълнолетните извършители на престъпление е от три до пет години/чл.66 ал.1 НК/.За непълнолетните разпоредбата на чл.69 ал.1 НК предвижда този срок да е от една до 3 години. Тази норма обвързва срока с момента на извършване на престъплението, защото дори и осъждането да е станало след навършване на пълнолетие, съдът трябва да определи съкратения изпитателен срок.Но в изпитателният срок не може да надминава срока на наложеното наказание лишаване от свобода с повече от три години/чл.66 ал.2 НК/.УСЛОВНО ПРЕДСРОЧНО ОСВОБОЖДАВАНЕ – Разпоредбата на чл.70 НК предвижда възможността съдът да постанови условно предсрочно освобождаване от изтърпяване на останалата част на наказанието лишаване от свобода по отношение на пълнолетен осъден, който е с примерно поведение и честно отношение към труда е дал доказателства за своето поправяне и е изтърпял фактически не по-малко от половината от наложеното наказание.Преди всичко предсрочното условно освобождаване се прилага само по отношение на наказанието лишаване от свобода за определен срок и то само за лица, които са пълнолетни към момента на освобождаването/чл.70 ал.1 и чл.71 ал.2 НК/. На второ място е необходимо осъденият да изтърпял фактически не по-малко от половината от наложеното наказание. Предсрочното освобождаване се постановява сао по отношение на осъден, който с примерно поведение и честно отношение към труда е дал доказателства за своето поправяне.Накрая законът изисква осъденият да не е бил вече освобождаван предсрочно, освен ако е бил реабилитиран за престъплението, по отношение на което е било приложено условно предсрочно освобождаване/ал.3/. На предсрочно освободения по реда на чл.70 ал.1 НК се определя изпитателен срок, чито размер е равен на не изтърпяната част от наказанието лишаване от свобода, но който не може да бъде по-малко от шест месеца.За да не изтърпява не изтърпяната част от наказанието, освободеният по реда на чл.70НК трябва да изпълни едно условие – да не извърши в изпитателния срок ново престъпление. След изтичане на този срок освобождаването става окончателно. НЕизпълнението на това условие налага преразглеждане на условното предсрочно освобождаване/чл.70 ал.7 НК/.ПОМИЛВАНЕ – Съгласно разпоредбата на чл.98 т.11 от Конституцията на РБ едно от правомощията на държавния глава е да упражнява правото на помилване. ОСновният закон не уточнява неговото съдържание ,но то е определено в чл.74 НК. Тази норма предвижда, че “Президентът може чрез помилване да опрости изцяло или отчасти наложеното наказание, а смъртното наказание – да опрости или замени.” Помилването е акт на висша държавна милост. Опрощаването на наказанието е отказ от възможността за неговото изпълнение, равнозначен на освобождаване на осъдения от задълженията му да го изтърпи.Свободата на президента да помилва е ограничена от естеството на някои видове наказания, защото не съществува възможност осъденото лице да бъде помилвано. ИЗложеното се отнася до наказанията конфискация, лишаване от права по чл.37 ал.1 т9 и 10 НК и при изпълнено наказание обществено порицание. Останалите видове наказания могат да бъдат опростени изцяло и в такива случаи става въпрос за пълно помилване. На частично опрощаване подлежат само тези видове наказания, които могат да бъдат определяни количество. Това са наказанията, изброени в чл.37 ал.1 т.1а – 8 НК. В тези случаи се касае до частично помилване. ЕДинствено смъртното наказание, което вече не съществува в нашата правна система/чл.36 ал.3 НК/,подлежи на замяна с по-леко по вид наказание. След неговата отмяна тази възможност беше запазена, за да може държавният глава да реши положението на осъдените на смърт, чието наказание не можеше да бъде изпълнено поради приетия през 1990 г. мораториум върху неговото изпълнение.- ПРезидентът на републиката упражнява това свое право, като издава индивидуален указ, който е административен акт. ОСОБЕНИ СЛУЧАИ НА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ИЗТЪРПЯВАНЕ НА НАЛОЖЕНО НАКАЗАНИЕ – Разгледаните по-горе институти за освобождаване от изтърпяване на наложено наказание са основните в нашето наказателно право, но НК познава и няколко други случаи, уредени систематично на други места в закона. Преди всичко трябва да се спомене задължителното освобождаване от изтърпяване на наложено наказание на непълнолетните, уредено в чл.64 НК. То вече беше разгледано подробно. Тук следва само да се добави, че замяната на наложеното наказание лишаване от свобода с възпитателна мярка по реда на чл.64,и ма допълваща функция, доколкото може да се прилага само ако не е приложено условно осъждане.Разпоредбата на чл.42 НК урежда три особени хипотези за отлагане или освобождаване от изтърпяване на наложено наказание, свързани с участието на РБ във военни действия. Под “военно време” следва да се разбира времето от обявяването на война срещу РБ до нейното завършване или от започване на фактически военни действия до тяхното приключване. Разпоредбата на ал.1 предвижда възможността военният съд да отложи до края на военните действия изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода, като изпрати осъдения в действащата армия. Така се създава приоритет на защитата на държавата срещу външни посегателства пред борбата с престъпността. Отлагането се свързва само с едно изискване – осъденият да бъде изпратен в действащата армия. То не е окончателно, нито се оставя някакво условие спрямо осъдения.Поради това отлагането на изпълнението може да се отмени, ако той извърши ново престъпление.В случай, че осъденият се прояви като добър защитник на родината, съдът може да го освободи напълно или отчасти от изтърпяване на наложено наказание, като предложение за това се прави от военния началник. Тогава освобождаването е окончателно.
12. ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ- ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА. ВИДОВЕ. ОСВОБОЖДАВАНЕ С НАЛАГАНЕ НА АДМИНИСТРАТИВНО НАКАЗАНИЕ-чл.78 А от НК, РЕАБИЛИТАЦИЯ, АМНИСТИЯ, ПОМИЛВАНЕ.
ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ.Освобождаването от наказателна отговорност е посочено като един от наказателно правните методи за осъществяване задачата на НК. Разпоредбата на чл.1 ал.2 НК предвижда, че именно той “установява случаите, когато вместо наказание могат да бъдат наложени мерки за обществено въздействие и възпитание”. Този институт, характерен за по-новото българско наказателно право, претърпя съществена еволюция. Първоначално, с отменения вече Закон за другарските съдилища, се предвиди някои по-леки по характер престъпления да не се преследват наказателно, а техните извършители да се предават на тези обществени органи. След това, вече с действащия НК от 1968 г.бяха уредени три вида освобождаване от наказателна отговорност: условно, с предаване на обществено поръчителство, с налагане на мерки за обществено въздействие от другарски съд, и освобождаване на непълнолетни с налагане на възпитателна мярка. По-късно, през 1982 г. беше въведен и институтът на освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. В по-ново време основателно беше отменена уредбата на първите два вида и сега вече в Глава осма от ОБщата част на НК са уредени само освобождаването от наказателна отговорност на непълнолетните и случаите, когато наказателната отговорност се заменя с административно наказателна отговорност. Освобождаването от наказателна отговорност е осъществяване при условия и по ред, предвидени в закона, на пълен или частичен отказ от страна на държавата от трите й правомощия, чрез които тя се осъществява, като се заменя с друг вид правна отговорност или с възпитателни мерки. Този институт се характеризира с три основни особености: 1. Преди всичко неговата същност се свежда до отказ на държавата от осъществяване на наказателната отговорност.2. Държавата обаче може да се откаже да упражни свои правомощия само при условия и по ред,установени със закон и това е втората съществена особеност на освобождаването от наказателна отговорност. 3. Накрая трябва да се има предвид, че при освобождаване от наказателната отговорност НК предвижда тя винаги да се заменя с друга отговорност или с възпитателна мярка. Преди всичко трябва да се отбележи, че освобождаването от наказателна отговорност прекратява наказателното правоотношение между престъпника и държавата, като го трансформира в други правоотношения. Второто действие на освобождаването се свежда до това, че актът на отказ от страна на държавата от осъществяване на нейните три правомощия има сила на присъдено нещо по отношение на престъплението, предмет на делото.ОБЩЕСТВЕНО ЗНАЧЕНИЕ НА ОСВОБОЖДАВАНЕТО ОТ НАКАЗАТЕЛНА ОТГОВОРНОСТ.На първо място възпитателното, поправително и превантивно въздействие от прилагането на този институт е съществено.2. Същевременно при освобождаване от наказателна отговорност правата на дееца се засягат в най-малката възможна степен, което е равнозначно на използване на минимум принуда за постигане целите по чл.36 ал.1 НК.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Наказателно правни науки 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.