Моралът като социална система за регулиране на обществените отношения


Категория на документа: Право




КУРСОВА РАБОТА
по
ОБЩА ТЕОРИЯ НА ПРАВОТО
на тема:
МОРАЛА КАТО СОЦИАЛНА СИСТЕМА ЗА РЕГУЛИРАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

Изготвил: ************

Факултетен номер : ********

Поток *** , Група ****

Проверил : гл. ас. Светла Маринова

2012, гр.София

От самото си възникване човешките индивиди имат необходимост да формират социални групи с оглед на тяхното изхранване и оцеляване. С времето и развитието на човечеството възниква необходимостта от правила и норми за регулиране на социалните отношения, за да се избегне анархията и за по-компактно и рационално съществуване. Хода на развитие на системите и методите за регулиране на отношенията между членовете на дадено общество се развиват парарелно с развитието на човешкия интелект. С течение на времето започва натрупване на нравственността, започват да се спазват различни обичаи и ритуали, общо насочени към боговете, но създадени предимно за нравствен самоконтрол. Страха от боговете и начина на мислене, че ако не се спазват повелите на боговете, ще последва божиe възмездие, карат всеки член на дадено общество да се самоконтролира с мисълта, че е наблюдаван от невидима сила. В днешни дни регулацията на обществото отново разчита на самоконтрола на всеки индивид, като заплашва със санкции и ограничения. Днес продължават да съществуват и норми на морала, които по една или друга причина не могат да бъдат превърнати в норми на правото и всеки избира дали да ги спазва, но обществото има безотказна система за изхвърляне на индивиди, които не спазват общоприетото поведение на морал.

Моралът е съвкупност от нрави и обичаи. Те представляват част от общата нормативна система на нравствеността. Откроява се проблемът за съотношението между твърдо фиксираните обичайни норми и конкретните оценъчно-нормативни установки, действащи в една или друга социална общност. С оглед на обществения прогрес се появява и изискването за разгръщане на възможността за индивидуално съобразяване и свободно поемане на отговорности. Главна характерна черта за реализация на моралните изисквания остава доброволно възприетият авторитет на колективния интерес, на груповото становище за добро и дължимо в индивидуалното поведение. В спецификата на морала се откроява на преден план максималко възможната продължителност на неговото обществено функциониране. Всякога, където и когато живее, чувства, мисли и действа човекът, наличието на нравствения оценъчно-нормативен материал разкрива своето обективно, исторически необходимо присъствие като всеобщ фактор на социалната поведенческа регулация. Това свойство се разкрива преди всичко с дълговечността на морала. Отнася се за негов собствен признак, който го отличава качествено от другите регулативни системи и съответно - от другите форми на обществено съзнание.

Моралните норми се отнасят до вътрешната същност на лицето - как се проявява в постъпката моралната стойност на лицето, неговата добра и лоша воля, разкрита от намерението, от мотива, всичко онова, което съставя вътрешната страна на постъпката или моралното съзнание на онзи, който я извършва. Всеки индивид притежава такова съзнание, следователно той познава своя дълг и значи знае да действа съобразно с моралната норма. Следователно преценката, издадена против нарушението на моралните норми и като тяхна санкция има своето последно основание в онова вътрешно чувство на съвестта у човека, което се появява в чувството на одобрение, когато постъпваме съобразно повелите на моралните норми, и в чувството на неодобрение, разкаяние, угризение, когато нарушаваме тези норми. Тази вътрешна санкция често изисква отделния индивид да се отдели от моралното съзнание на обществото, в което живее. В такива случаи, независимата нравствена личност, следва гласа на своята съвест, като се отклонява от моралните изисквания на общността, за да се издигне до един по - висш идеал на моралност или когато тази съвест стои под нивото на тези изисквания - за да слезе на едно по - ниско стъпало на моралност.

Поначало на преден план в регулативната проблематика се поставя ролята на нормите изобщо и на социалните норми в частност. Съвременните житейски условия, където регулацията е задължена да съчетава наследената и действаща традиционност с практическото уреждане на ежедневните и нови проблеми, нормативната сфера на регулация се среща най-вече в сферите на правото, морала и религията.

Моралните норми заедно с правните норми образуват социалните правила за регулиране на обществените отношения. Под морал се разбират онези възгледи, които обществото възприема за господстващи, за справедливи и на тяхната база се формират по-конкретни морални и етични правила за поведение. Някои от тях направо получават правна санкция и се превръщат в правни норми. Другите морални норми, които не са превърнати в правни, служат като допълнителен източник на правото, за критерий при прилагането на правните норми.

Моралните норми са правнорелевантни, когато правна норма изрично препраща към тях. Твърди се, че към добрите нрави се причислява и добросъвестността (12 и 63 ЗЗД). Добросъвестността не трябва да се разглежда като морална категория, защото е санкционирана от правото, придадена й е конкретно правно значение. Добросъвестността представлява незнание за определени обстоятелства, които лицето макар и да е могло да знае, не е длъжно да знае или очакваната степен на изразходване на интелектуални и физически усилия, които обществото е възприело за постигането на определен резултат. От това определение следва, че добросъвестността не трябва да се включва в морала.

Особеностите на отношението между правото и нравствеността са свързани главно с това, че последната е ценностно оценъчно явление, което като правото има нормативен израз. Поради това в случая отношенията се конкретизират преди всичко като взаимоотношения между правни норми и нравствени принципи и норми. Различията между правото и нравствеността са главното, върху което се основават отношенията между тях. Нравствеността като нормативна система има сложен състав. На първо място в нея се включват принципите и нормите на етиката. Главната тяхна особеност се изразява в това, че съдържат задължението на добродетелта -това са т.нар. положителни задължения. Поради това главно средство, гарантиращо изпълнението на етичните принципи и норми не е отрицателното обществено мнение, представляващо психическа принуда, а положителната оценка на такъв род поведение т.е. психическото поощрениe. Тази същност на етичните норми и принципи обуславя пряко характера на отношенията им с правото. Връзката между тях и правото по принцип трябва да бъде само функционална. Етичните норми и принципи не трябва да се включват в съдържанието на правото, тъй като последното за разлика от тях съдържа т.нар. отрицателни задължения т.е. задълженията да не се причинява другиму вреда.На второ място нравствеността съдържа принципите и нормите на морала. Те, за разлика от етическите принципи и норми, съдържат задължението да не се причинява вреда другиму, т.е. предвиждат отрицателни задължения. Това са задълженията на благосклонността. Тази същност на моралните принципи и нрави обуславя друг тип отношения между тях и правото. Отрицателните задължения, които се установяват както в правните норми с оценъчен характер, така и в морала, са основата, върху която се проявява органическата връзка между тях. Ето защо, моралните принципи и норми могат да се отразяват в правото, да проникват в неговото съдържание. Поради това, че моралните принципи и норми съдържат отрицателни задължения, главното средство за гарантиране на тяхното спазване при липса на собствено убеждение, не с положителна оценка, а с психическа принуда. Тъй като моралните принципи и норми регулират обществени отношения, които имат жизнено значение за личността, свързани с реализирането на нейните естествени права, като право на живот, на достойнство, на собственост и т.н., психическата принуда не е достатъчна за гарантиране на тяхното спазване. Недостатъчността в случая се изразява в невъзможността създателите на моралните принципи и норми да ги защитават със средствата на физическата принуда. Несъответствието на регулативните качества на моралните принципи и норми с величината на ценностите, които те защитават, обуславят необходимостта от тяхната защита и със средствата на правната принуда. За да се реализира тази необходимост, трябва моралните принципи и норми да се отразят в правото, да станат негово съдържание. Така се достига до органическа връзка между морал и право.

В случаите, когато моралните принципи и норми се включват в съдържанието на правото, те запазват самостоятелното си съществуване като същност, съдържание и форма и след като станат съдържание на правните норми и принципи. Процесът в случая не се изразява в поглъщане на моралните принципи и норми от правото, а е процес на отразяването им в правото. Така те запазват собствените си функции.

При отразяване на моралните принципи и норми в правото става трансформиране на тяхната същност и съдържание. Моралните задължения стават едновременно юридически задължения със специфичните им правопринудителни гаранции за изпълнение. Моралната категория добри нрави имат значение при тълкуването на правните норми и при запълване на празнини в правото. От друга стана, моралът, заедно с императивните правни норми са двете граници, до които законодателят скрепява волите на страните, но дотолкова, доколкото не противоречат на морала и на добрите нрави. Спорен е въпросът за справедливостта. Според някои автори справедливостта е правило за поведение, което е адресирано към правоприлагащия орган (съда). Следователно, имайки предвид това правило и своята представа за правилно, правораздавателният орган се произнася. В едно общество в разбирането за това кое е правилното, справедливостта не се различава от морала.

Цялото историческо развитие на идеите за отношението между правото и нравствеността показва, че основният проблем е този за пределите на проникване на нравствеността в правото. Правото и нравствеността имат общи белези, които обаче не превръщат правото в част от нравствеността. Общото между тях произтича главно от обстоятелството, че са част от обществената нормативна система, от това, че се проявяват като разновидност на обществените норми. Но в рамките на тази нормативна система те съществуват самостоятелно. Различните им качества от гледна точка на начин на създаване, форми на съществуване, съдържание и начини на охрана, обуславят проявлението им като две различни по същност явления.

Моралните принципи и норми, като ценностни оценъчни явления, са критерий за допустимите начини на реализиране на правото. Възможността да изпълняват посочената роля без да се включват в съдържанието на правните норми произтича от това, че съдържат отрицателни задължения. Тъй като етичните принципи и норми съдържат положителни задължения, те не могат да изпълняват тази роля. За това във всички правни норми, с които се възлага тази роля, следва да се употребява термина морални, а не нравствени принципи и норми.

Разликата между правото и нравствеността е, че нравствеността дава оценка на интересите, а правото - тяхното разграничение, тъй като правото предполага разграничаване на интересите на различните личности, юридическите норми определят само отношенията към другите, а не към себе си, защото оценката на интересите има значение и за човека, взет съвършено отделно.

Морала регулира отношенията между хората, като произтича от нравствените възгледи за добро и зло, похвално и срамно, права и задължения, деяние и възмездие, и т.н. Единствените правила, които могат да бъдат в сила за човек, отделен от хората и обществото, са правилата на морала и религията, затова пък в пределите на обществото са необходими и правните норми. Право има там където има общество. Правото включва в себе си външните отношения на хората, които отношения съставят техния обществен живот, живота на обществеността. Кант казва, че в природата на човека е дадена и склонността му да живее обществено тъй като в обществото той се чувства повече като човек, понеже тук развитието на неговите естествени заложби най- добре е осигурено.

Общественият живот предполага дейно участие от страна на хората за постигане на известни обществени цели. Не е възможно ако всеки живее така както си иска - членовете на обществото развиват своята дейност в определени рамки, когато всеки координира собственото си поведение с поведението на всички останали членове на обществото. Всяко съжителство, всяка общественост е немислима без един направляващ начин на действие, без една регулираща норма. Съвместния живот на хората в обществото е възможен само когато границата на сферите на тяхната дейност не е предоставена на техните разбирания и на добрата им воля, а на определени норми, които със своята принудителна сила се налагат на хората а по такъв начин слагат ред и там, където поради незнание или липса на добра воля става невъзможно спонтанното поддържане на обществения живот. Правилата на правото, неговите заповеди и забрани не могат да бъдат чужди на човешката природа, щом като се отнасят до човека, когато искат да уредят отношенията му с другите в цялото на обществния живот.

В своето учение за естественото право Християн фон Волф (1679-1754) разглежда добрите и лошите постъпки. Той приема преди всичко човека като морално същество и затова иска от него да върши само онова, което допринася за усъвършенстването на хората и на тяхното положение,като изоставя всичко, което пречи на това усъвършенстване. Това чисто морално начало на заниманията с естественото право у Волф, наистина пречи на юридическата обработка на проблемите на правото, то допринася обаче извънредно много, за да се стигне до онзи обрат в науката за правото, който започва с мисълта че всички права се следват от длъжности. Волф извлича понятието за правото от понятието за дълга,като прави разсъждението, че всеки има право на всичко откоето се нуждае, за да изпълни своите задължения. Той извлича по -нататък по логически път и всички естествени права и задължения от върховния принцип на своето естествено право.

Когато изследваме отношението на волята на човека към повелите на дълга, ние преценяваме чистотата на волята и се интересуваме така от моралността на човека.Правните норми не се отнасят: до нравствеността на човека, а до състоянието на обществото- дали волята на отделни хора е отправена към изпълнение на дълга или не; до правността на отношенията- дали правото на някой, което той има по отношение на някой друг, се зачита от този или не. Сблъсъкът за правното уреждане на обществените отношения на хората се разрешава без помощта на силата и на особеното положение на лицата или на тяхната индивидуална определеност в обществото, за да се уредят споровете в обществения живот само според стойността на сблъскващите се интереси-всяко лице има еднакво достойнство с всяко друго лице (принцип на равенството).

Предмет на правно регулиране е характерът на обществените отношения, подлежащи на правно регулиране. В най-общ план една не малка част от обществените отношения, по силата на своя характер, на своята същност, въобще не подлежат на правно регулиране. Това са отношения, свързани с любовта, приятелството, морални, естетически, религиозни отношения, обичаи, традиционни отношения. Законодателят няма право да навлиза в интимния кръг на човек. Съществуват обществени отношения, които могат да бъдат регламентирани, поддават се трайна нормативна уредба, но поради една или друга причина не бива да бъдат правно регламентирани. Тези отношения все пак могат да бъдат регулирани в определен момент, стига обществото да пожелае това, стига да има съответна необходимост, но понякога не бива. Съществуват и обществени отношения, които законодателят задължително трябва да регламентира, защото без тях съществуването на отделния индивид и обществото като цяло е застрашено. Правото насочва своето регулиране именно към тези обществени отношения. Изначално правото се насочва към два типа обществени отношения. Едните са свързани с общо обществения интерес - отношения, които впоследствие от ІІ в.сл.н.е. насам се наричат публично право. Другите обществени отношения са свързани със задоволяване на индивидуални интереси и се наричат частно правни отношения. Кръгът обществени отношения, които подлежат на правна уредба е въпрос на договор между обществото и държавата. Този договор се обективира във всички случаи в един основополагащ юридически акт, независимо от формата, в която съществува, наречен конституция.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Моралът като социална система за регулиране на обществените отношения 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.