Граждански процес


Категория на документа: Право


ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕС.

№71.
Гражданския процес като защитна санкция, като производство и правоотношение. Обсег и система на гражданския процес.

§ 3. ГРАЖДАНСКИЯТ ПРОЦЕС КАТО ЗАЩИТА И САНКЦИЯ
I. Най-успешно гражданският процес (ГП) би се противопоставил на правонарушението, ако е в състояние да даде на правоимащия това, което би получил при законосъобразно развитие на правоотношението, като същевременно лиши правонарушителя от целената с правонарушението противозаконна облага. Затова гражданският процес е организиран като защита-санкция: защита в полза на правоимащия - санкция спрямо правонарушителя. Задачата е да се възстанови с помощта на държавната принуда законосъобразното развитие на накърненото гражданско правоотношение.
За да осъществи надлежно тази задача, ГП трябва да реагира съобразно с проявната форма на правонарушението (§ 2). Затова той предлага три основни способа на защита-санкция:
исков,
изпълнителен и
обезпечителен процес.
1. Исковият процес влиза в действие по повод на правен спор (§211). Той цели да го разреши, като издири действителното правно положение между спорещите и го потвърди със сила на пресъдено нещо. Силата на пресъдено нещо действа като защита в полза на страната, чието правно твърдение (т. е. че правото съществува или не съществува) съдът е потвърдил. Тя брани правото, което е неоснователно оспорено, или правото, засегнато от неоснователната правна претенция, като придава на спорното правно положение качество на безспорност („пресъдено нещо"). Същевременно тя действа като санкция спрямо страната, чието правно твърдение съдът е отрекъл. Занапред тя е длъжна да изостави неоснователното си правно твърдение и да съобрази своето поведение със съдебно потвърденото правно положение. Всеки опит на тази страна да поднови правния спор става правноирелевантен, защото силата на пресъдено нещо погасява правото на иск (вж. § 71 II 3).
Защитното и санкционното въздействие на исковия процес не се изчерпват обаче със силата на пресъдено нещо. При осъдителен иск исковият процес брани неудовлетвореното право, като открива пред него вратите на изпълнителния процес чрез изпълнителната сила, която поражда (§ 41 I). А когато искът е конститутивен, исковият процес осъществява принудително потестативното право, като предизвиква правната промяна, към която то е насочено и в която се състои правопроменящата защита и санкция, целена с конститутивния иск (§ 42 I).
В исковия процес се състои гражданското правораздаване (§ 20 I 1).
2. Изпълнителният процес влиза в действие при неудовлетворени притезания (§21 2). Той цели да достави принудително на правоимащия дължимото (парична сума, вещ или действие). Принудителното удовлетворяване на неудовлетвореното право действа като защита в полза на неговия носител и като санкция спрямо неизправния длъжник, когото лишава от тия блага, от които той би трябвало да се лиши сам, ако изпълни доброволно.
Съдия-изпълнителят отнема дължимата вещ от длъжника и я предава на взискателя (§ 176-177); осребрява чрез принудителна продажба притежавани от длъжника вещи и предава получената парична сума на взискателя (§ 164; § 167); получава от третото задължено лице това, което то дължи на длъжника, и с него удовлетворява взискателя (§172) и т. н.
3. Обезпечителният процес влиза в действие при опасност от такова поведение, което заплашва осъществяването на правото, защото ще осуети защитата, която то предстои да получи чрез исковия и изпълнителния процес. Обезпечителната мярка, която се постановява и налага по реда на обезпечителния процес, цели да запази непроменено фактическото и правно положение, докато трае исковият процес относно спорното право. Тя брани оправомощения срещу увреждащи го промени и е същевременно санкция спрямо другата страна, защото ограничава в една или в друга насока нейната правна сфера (§ 190 II). Затова обезпечителният процес е винаги функционално свързан с исковия процес, а когато подготвя успешния изход на принудителното удовлетворяване на правото - и с изпълнителния процес (§ 190 III).
Защитата и санкцията, в които ГП са неразривно свързани. Те представляват двете страни на едно и също явление. Защитата се състои в санкцията, която се налага, а санкцията - в защитата, която се дава.
Санкцията не се налага непременно с държавен акт, нито се състои във физическа принуда (например отнемане на дължима вещ с принуда от съдия-изпълнителя - § 176 II). Санкцията предпоставя правонарушение, колкото и леко да е то (например неоснователно оспорване или претендиране на право), и се състои в неблагоприятна за правонарушителя последица, колкото и мека да е тя, например сила на пресъдено нещо, задължаваща да се изостави неоснователната претенция). Важното е, че правонарушителят е подчинен на санкцията въпреки своята воля. В подчинението на санкцията се състои отговорността (гражданска, наказателна, административна и т. н.). Санкциите се различават помежду си по съдържание и предназначение. Особеното за ГП е, че той се състои в независимо от волята на правонарушителя възстановяване на накърненото право.
II. Законът урежда исковия, изпълнителния и обезпечителния процес като самостоятелни способи за защита. Всеки от тях може да влезе в действие поотделно без другите способи. Няма и предопределена от закона, винаги еднаква поредност на тия способи, когато няколко от тях следва да бъдат приложени. Ето защо те не могат да бъдат окачествени като последователни фази на едно и също производство.
Чрез тази уредба ГП се приспособява успешно (гъвкаво и икономично) към обема и времето на нуждата от защита. Ако нуждаещото се от защита право е едновременно спорно, неудовлетворено и заплашено, ще влязат в действие и трите способа защита. Ако то е само спорно или само неудовлетворено, ще влезе в действие само съответният способ за защита. Ако нуждата от защита чрез обезпечение възникне докато вземането е още неизискуемо, обезпечителният процес ще влезе в действие преди исковия (обезпечаване на бъдещ иск - § 191 III
III. И трите способа за защита-санкция, в които ГП се състои, разкриват общи белези, които ги характеризират, като същевременно ги отграничават от други способи за защита на граждански права.
1. По своето съдържание и силата на пресъдено нещо, и принудителното удовлетворяване, и обезпечителната мярка представляват сурогат на липсващото дължимо поведение, чрез което би се постигнало законосъобразно развитие на правоотношението.
Силата на пресъдено нещо е сурогат на липсващата и дължима безспорност на действителното правно положение.
Принудителното удовлетворяване е сурогат на липсващото и дължимо доброволно изпълнение, а
Обезпечителната мярка е сурогат на дължимото въздържане от действия, осуетяващи осъществяването на правото. Именно защото представляват такъв сурогат, те са в състояние да възстановят накърненото право, като възпроизведат принудително (въпреки волята на правонарушителя) безконфликтното, нормално и законосъобразно развитие на правоотношението. От тази гледна точка гражданският процес е наистина способ (форма) за живот на спорното, неудовлетвореното или заплашеното гражданско право (§ 9 I; III 2).
Възстановяващият (заместващ) характер на ГП като защита-санкция го отличава от другите санкционни последици каквито са наказателната, административната или дисциплинарната отговорност, с които гражданското правонарушение може в отделни случаи да бъде заплашено. От тази гледна точка ГП може да бъде окачествен като възстановяваща отговорност, ако бъде разгледан от гледище на лицето, подчинено на санкцията, в която той се състои.
2. За да постигнат защитата и санкцията, в която се състоят, силата на пресъдено нещо, принудителното удовлетворяване и обезпечителните мерки трябва да окажат своето въздействие в сферата на тия отношения, където лежат накърненото право и правонарушението. А те лежат в сферата на материалноправните граждански отношения. Върху тези отношения ГП като защита-санкция трябва да въздейства. От тази гледна точка той упражнява извънпроцесуално действие (ефект). Това въздействие може да бъде държавноправно (сила на пресъдено нещо). То може да бъде и гражданскоправно. Такъв характер имат: гражданскоправната промяна постановявана с конститутивни съдебни решения.принудителното удовлетворяване, което подобно на доброволното плащане погасява задължението, а с това и отговарящото му вземане; обезпечителната мярка, ограничаваща разпоредителната власт на ответника върху запорирани или възбранени негови имуществени права. Защитата и санкцията при ГП са проява на държавна принуда. Те се постановяват с властнически акт, който едностранно обвързва правонарушителя. Затова ГП е отношение на власт и подчинение, докато гражданскоправните санкции представляват породени от правонарушението нови гражданскоправни отношения. Най-доброто доказателство за дълбоката разлика между тях и защитата и санкцията, в които ГП се състои, представлява обстоятелството, че гражданскоправните санкции при спор и съпротива се осъществяват не другояче, а по реда на ГП подобно на първичните граждански права (например осъдителен иск и изпълнителен процес поради неплащане на дължима неустойка).
Едностранен характер има и решението на арбитражния съд. Макар че е израз на договорно учредена власт, то се ползва с публичноправни последици (сила на пресъдено нещо, изпълнителна сила) подобно на решението на държавния съд (§ 143).
3. Втората обща особеност на защитата и на санкцията, в които ГП се състои, е, че правозащитният орган не само не участва в нуждаещото се от защита правоотношение, но е организационно напълно откъснат и обособен от неговите субекти, като отстои на равно разстояние от тях. Именно затова правозащитният орган (съдия, съдия-изпълнител, арбитър и т. н.) може да застане като трето незаинтересовано лице между и над срещупоставените страни и като изхожда само от закона (независимост на защитния орган), да даде дължимата защита на накърненото право.
4. Исковият, изпълнителният и обезпечителният процес не се поста­вят в ход служебно, по почин на защитния орган. В качеството си на трето лице той трябва да бъде сезирай с искане за защита. За да обезпечи, че нуждата от защита ще бъде удовлетворена, законът дава на нуждаещия се право на защита (право на иск, право на принудително удовлетворяване или право на обезпечение - § 38, 148, 190 IV). Бъде ли то упражнено, защитният орган е длъжен да постави в ход исканото защитно производство. Затова ГП е дължима защита-санкция, която се поставя в ход по искане на лицето, което има право на защита (вж. чл. 2, ал. 2; § 15).
По този белег ГП се различава от служебното възстановяване на граждански права (принудително изваждане на само-настанил се; връщане от полицията на открадната вещ, намерена у крадеца; възстановяване на владение със заповед на прокуратурата).
5. Друг общ белег на различните способи за защита-санкция, които ГП обхваща, е, че те се осъществяват по реда на нарочно предвидени от закона производства (§ 4) с участието на лицата - адресати на защитата и на санкцията, като във връзка с това тяхно участие им се предоставят обезпечени от закона процесуални права.
Не е ГП административният ред за разрешаване на граждански спорове (например за разрешаване на спорове по повод на уволнение на някои служители (чл. 360, ал. 2 КТ). Защото на този ред са чужди процесуалните гаранции, присъщи на ГП, и защото административният орган даже когато не съвпада с една от спорещите страни, все пак не е в такава степен чужд на спорното правоотношение, в каквато е съдът, нито се ползва с присъщата на съда независимост при решаването.
IV. Макар че е дължима, защитата-санкция, в която ГП се състои, може да не бъде дадена (отказ на правосъдие) или пък да е незаконосъ­образна (неправилно решение; принудително изпълнение върху несеквестируема вещ; обезпечение на иск, без да са налице условията на чл. 310). Отказът на защита и незаконосъобразната санкция са правона­рушения. Срещу тях е също необходима защита-санкция.
Тя се състои в обжалване на незаконните откази или действия на защитния орган (частни жалби, обжалване на съдебните решения и на действията на съдия-изпълнителя - § 104-118; 188-189), както и в отмяна на влезли в сила порочни решения (§ 119-122). Те представляват също производства за защита-санкция, но не пряко срещу нарушението на граждански права, а срещу незаконосъобразното поведение на защитния орган. Като отстраняват това поведение, те или обезпечават дължимата защита (отмяна на откази), или възстановяват законосъобразното развитие на ГП (отмяна на незаконосъобразни действия). По този начин те косвено служат на защитата на накърненото гражданско право, обезпечавайки законността при прилагане на пряката му защита чрез исковия, изпълнителния и обезпечителния процес. Затова производствата за защита-санкция срещу незаконосъобразен отказ или незаконосъобразно развитие на ГП образуват заедно с производствата за пряка защита на гражданските права едно функционално единство подобно на единството, характерно за всяка верига от санкции. Особеното обаче на интересуващото ни единство от санкции е, че второто звено на веригата (обжалвания, отмени) е поверено на контролни органи, включени в същата защитна система (висшестоящи съдилища - § 20 II, III), развива се с участието на същите страни и е регулирано от същия закон (ГПК). Поради това първичната защита-санкция (исков, изпълнителен и обезпечителен процес) и обезпечаващата я вторична защита-санкция (обжалвания и извънредни средства за отмяна) образуват заедно ГП като институция за защита на граждански права. Обжалванията и извънредните средства за отмяна не са обаче необходима съставна част на конкретния процес, т. е. на всяко гражданско дело. Нещо повече, изискването за законност в ГП ще бъде практически толкова по-ефикасно осъществено, колкото по-рядко конкретният ГП дава повод за защита срещу незаконосъобразното му развитие, т. е. колкото по-рядко влиза в действие вторичната защита чрез обжалвания и отмени. Желателното развитие на конкретния ГП е той да се изчерпи с първичната защита-санкция, образуваща неговото винаги необходимо ядро.
§ 4. ГРАЖДАНСКИЯТ ПРОЦЕС КАТО ПРОИЗВОДСТВО
I. Правният акт (решение, принудително удовлетворяване, обезпечителна мярка), чрез който ГП дава защита и налага санкция, не може да бъде постановен отведнъж, непосредствено след като бъде поискан. Той трябва да бъде подготвен.
За да разреши правния спор, съдията трябва да издири грижливо действителното правно положение, като провери истинността на фактическите твърдения на спорещите страни и приложи към съдебно установените факти закона.
Необходимостта да се проверят условията, при които защитният акт може да бъде издаден, както и да се подготви надлежно неговото издаване, налага той да се предхожда от поредица последователни действия на защитния орган и на лицата, адресати на защитния и санкционния акт. Тези действия са предписани от процесуалния закон, който урежда условията за тяхната валидност и техните правни последици. Съвкупността от тези действия заедно със защитния акт, който ги завършва, образува ГП като производство.
Самата дума „процес", с която ГП се обозначава, отразява неговото виждане като производство, т. е. като верига от последователно развиващи се действия, насочени към определена цел. ГП като производство представлява фактическият състав, който трябва да се осъществи, за да настъпят защитните и санкционни последици (сила на пресъдено нещо, принудително удовлетворяване, обезпечаване), към които ГП е насочен. За да се обясни цялостно ГП, той трябва да бъде безусловно разгледан като производство. Нещо повече, най-просторният обект на изучаване от страна на теорията на ГП е изучаването на ГП като производство, т. е. изучаването на отделните процесуални действия, на техните процесуални последици и на тяхната поредност.
II. 1. Всяко производство в правен смисъл е динамичен фактически състав. Динамичният фактически състав противостои на статичния фактически състав вътре в общата категория на последователно осъществяващи се фактически състави. Динамичен е този последователно осъществяващ се фактически състав, чието развитие до крайния, завършващ го акт е правно обезпечено чрез специфични процесуални права и задължения. Тези права и задължения се пораждат от предходното процесуално действие и са насочени към предприемане на следващото процесуално действие. По този начин всяко процесуално действие е едновременно правопораждащ юридически факт спрямо прикрепените към него процесуално право и задължение и правопогасяващ факт спрямо това процесуално право и задължение, в изпълнение на които то е било предприето. Така чрез последователното възникване, упражнение, изпълнение и погасяване на процесуалните права и задължения се развива постепенно производството. В тези права и задължения то има мотора на своето движение, своята собствена, вътрешна динамика. Тъкмо затова производството е един верижно развиващ се динамичен фактически състав. Поради тази своя същина то може да бъде окачествено като процес. За разлика обаче от природния процес неговото развитие е обусловено не от природни (причинни) закономерности, а от нормативни (правни) зависимости. Затова производството е един правен (юридически) процес. От тая същност на производството произтичат и другите негови особености.
2. Всяко производство е многоличен фактически състав. В неговото развитие трябва да участват поне две лица. Правото и отговарящото му задължение не могат да имат един и същ носител. Затова носителите на насрещните процесуални права и задължения, чрез които се осъществява развитието на производството, трябва да бъдат различни лица. Производството не може да се развие с участието само на едно лице.
3. Процесуалните права и задължения, които са моторът на производството, могат да имат за предмет само процесуални действия. Затова производството се гради от юридически действия, а не от юридически събития, с помощта на които производството не може да се развива. Те могат само да оказват въздействие върху производството, без да стават съставка на неговия строеж (срв. чл. 182, б. „б").
4. Всяко действие, включено в производството, понеже е източник на процесуални последици, насочени към развитието на производството, притежава самостоятелна, вътрешнопроцесуална релевантност, каквато не притежават отделните елементи на статичния фактически състав (например отделните владелчески действия, образуващи фактическия състав на давността).
Поради това всяко процесуално действие (искова молба; призовка; оттегляне или отказ от иска; запор; възбрана; публична Продан и т. н.) заедно с неговите процесуални последици може да бъде разглеждано обособено, като отделно правно явление, поставящо цялата проблематика, присъща на всяко правно явление.
5. От друга страна, отделните процесуални действия, подготвящи крайния акт на производството, са лишени от непосредствено, пряко значение за прикрепените към този акт правни последици. Само доколкото обуславят валидността на крайния акт, подготвящите го процесуални действия косвено, чрез неговата валидност обуславят прикрепените към него правни последици. Иначе пред тези последици непосредствено и пряко застава само крайният акт на производството, който е техният източник. Чрез тоя свой белег производството като динамичен фактически състав основно се различава от статичните фактически състави. Съществена особеност на строежа на производството е неравностойността на подготвящите процесуални действия спрямо подготвяния чрез тях краен акт. Спрямо него те стоят в отношение на средство към цел, вследствие на което в йерархията на отделните процесуални действия крайният акт, към който производството е насочено, заема челно, предопределящо и решаващо място. В него като че ли се концентрира резултатът на цялото процесуално усилие, на цялото производство.
Този строеж на производството има важно практическо значение. Той обезпечава стабилността на правните последици на крайния акт. Те настъпват, макар и някое от подготвящите го действия да липсва или да е порочно.
6. Понеже стоят в отношение на средство спрямо крайния акт, подготвящите го процесуални действия стават безпредметни и с обратна сила изгубват правното си значение, ако крайният акт не може да бъде постановен и производството трябва да бъде прекратено, преди да се е стигнало до този акт. В това се проявява ограниченото, чисто вътрешнопроцесуално значение на действията, които подготвят крайния акт. Те имат смисъл само доколкото той може да бъде постановен и затова са недопустими, ако липсват предвидените от закона условия (процесуални предпоставки - вж. § 39 IV-V), при които крайният акт може да бъде издаден.
III. Освен с тези белези, които са присъщи на всяко производство, ГП се характеризира и с други белези, присъщи на производствата с участието на две срещупоставени страни (например наказателният процес, административният процес - вж. § 10-11) или само нему.
1. Понеже дава защита чрез санкцията, която налага, ГП обхваща освен действията на защитния орган винаги и действията на две срещупоставени лица (или групи от лица - вж. § 78-86), които играят ролята на страни в производството. Това са:



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Граждански процес 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.