Българският национален идеал през xix век - териториални, политически и държавноустройствени изменения!


Категория на документа: Право


 ВЕЛИКОТЪРНОВСКИ УНИВЕРСИТЕТ

"СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ"

Българският национален идеал през XIX век - териториални, политически и държавноустройствени изменения

Изготвил: Научен ръководител Доц. Д-Р Петко Ст. Петков

Велико Търново

2010

Равносметката на ХХ век в историческата представа за време на българите е свързана с предходния XIX в. Така например голяма част от идеите и проектите за устройство и управление на българската държава са с "възрожденски" произход, макар практическата им реализация да се осъществява /частично или с модификации/ в края на XIX и през целия ХХ век.

Самата формулировка "български идеал" може да се възприеме като предизвикателство, защото предполага наличието на определена, устойчива обществена представа за "национален идеал" през XIX век. /държавно-политически, културно-ценностен/. Досегашните проучвания позволяват да се твърди, че такава комплексна идейна представа съществува, но тя се споделя предимно от активната общественост, по-трудно е да се докаже, че този идеал е изповядван и от мнозинството българи. Затова по-точно би било да се говори за обществен идеал в смисъл на еднопосочни в европейската си ориентация гледища и представи за различни форми на модерно държавно-политическо устройство и управление на българите, въведени в публичното пространство от водещи личности и обществени организации през XIX в.

За да може да започнем да говорим за национален идеал, първо трябва да опишем начина, по който народа ни се "събудил" от вековния турски хомот, а естествено този период на духовно и национално пробуждане се свързва с епохата на Възраждането.

Началото на Българското възраждане поражда нови политически настроения, резултат от появата на буржоазията и от ускореното развитие на търговските и духовните връзки с Европа. Те намират израз най-напред в постепенно съживяващото се национално чувство. В литературните източници от началото на ХVIII век, както и в адресите и обръщенията до коронованите особи на разни страни започват все по-често да се появяват думите "българи" и "отечество". Заедно с пробуждането на националното чувство се засилват и интересите към онези сили, които могат да бъдат български съюзници. Утвърждава се общохристиянската идея, появяват се първите усещания за общославянско единство. Всичко това поражда едно ново самочувствие. Постепенно унинието и безпомощността отстъпват място на надеждата. Възражда се идеята за възстановяване на българската държава. Христофор Жефарович слага през 1741 г. в своята "Стематография" българския герб - корона, поставена на главата на разярен лъв.

Но всички тези нови мисли сред българското общество през първата половина на XVIII век не могат да намерят приложение в обществената практика. И през този период българите остават в плен на появилата се през предните векове кръстоносна теория, възглед, който разчита на конфликта между Европа и Турция и преди всичко на
австро-турските войни. Българите продължават да вярват, че тяхното освобождение зависи от някакъв спасителен поход на християнска Европа срещу полумесеца. Тези надежди се увеличават и поради успешните войни, които Русия започва срещу Турция и нейните кримски васали и особено след победата на Петър Велики при Полтава и бягството на шведския крал в Цариград през българските земи.

Засилващата се вяра в руското оръжие като съюзник на балканските християни било стимулирано и от действията на руския самодържец, който се обръща с манифест към тях, изпраща емисари със задачата да подготвят сърбите, българите и гърците за общи действия. Под влияние на тази агитация през Руско-турската война от 1710 г. според турски сведения "разбойнически" групи идват от Влашко и Плевенско, Оряховско и Сливенско. През следващата война от 1735-1739 г. в тила на турската армия действат вече въоръжени български отряди.

Наред с това през първата половина на XVIII век са регистрирани и няколко масови политически раздвижвания след българите. Най-силното от тях е по време на общата военна акция на Австрия и Русия срещу Османската империя през 1737 г. Когато в тази война австрийските войски навлизат в българските земи при Ниш, спонтанно въстание обхваща Трънско, Пиротско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско, Пладнешко и някои райони на север от Балкана. Но с оттеглянето на австрийската армия въстаническите действия са прекратени.

Втория тур на вълнение сред българите е отбелязан през 1730 г., когато е бил детрониран султан Ахмед III и е издаден ферманът за премахване на маликянетата. Това дава повод за силни протести срещу данъците и данъчните власти, организирани от селските първенци и старейшини.

Пак по това време се развива и населението със специален статут - войнугани, дервенджии и мартолози, предизвикано от опита на турските власти да отнемат оръжието от това население и да ликвидират неговите привилегии.

Ако към тези надигания със значителен периметър и обхват на действие се прибави и традиционното хайдушко и харамийско движение, ще стане ясно, че през първата половина на XVIII в. се наблюдава повишена политическа активност сред българите. Но тази активност поради липсата на обществена организация и на достатъчно ясна политическа концепция не могла да надхвърли рамките на една обикновена съпротива, каквато се наблюдава през първите векове на робството. Качествено новото през този период е укрепващото национално самочувствие, което става основа и за по-радикално политическо мислене, и за по-енергични политически действия. Новото е и това, че за пръв път се регистрират вълнения в големи територии.

Идеята за национално обединена държава остава като цяло неосъществена. Безуспешните опити за постигането на тази мечта /с изключение на съединението 1885/ донасят трайни и тежки травми във всички области на обществения живот и националното развитие.

В този смисъл в края на ХХ и началото на ХХI век отново става актуален въпросът кой е наследеният от доосвобожденската епоха национален идеал и има ли сериозни основания наложената и традиционно възприета представа, че такъв национален идеал е Санстефанският прелиминарен руско-турски договор от 19.II/3.III.1878 г. Наистина, погледнато формално начертаната от Н. П. Игнатиев Санстефанска България е една голяма по територията си държава, включваща повечето, но не всички български земи. Но при цялостната характеристика на този противоречив исторически документ трябва да се имат предвид и други немаловажни съображения: 1. Санстефанският договор в значителна степен е нелегитимен от гледище на тогавашното международно право. Той е подписан в нарушение на процедурата, наложена от Парижкия договор 1856 г. и потвърдената с Лондонското споразумение от 1871г., за колективно решаване на промените в Източния въпрос; той противоречи и на конкретните договорености между Русия и Австро-Унгария от януари и март 1877г., изключващи създаването на "голяма и компактна славянска държава на Балканите" ; 2. Санстефанският договор не е окончателен, а предварителен. Като етап от изхода на войната и като предназначение той стои по-близо до временните постановления на Одринското примирие от 19.I.1878 г. /в които за първи път се споменава за предстоящото създаване на Княжество България в граници "не по-малки от начертаните на Цариградската конференция"/, отколкото до крайния и легитимен резултат от войната - Берлинския договор. Текстът, който представителите на Високата порта са принудени да подпишат в Сан Стефано под влиянието на руското военно превъзходство, е подчинен на презумпцията, че подлежи на преразглеждане, и то от всички велики сили, при което Русия няма да има възможност нито за военен, нито за дипломатически натиск върху тях; 3. По силата на Санстефанския договор Русия предава на съседни държави няколко области, признати за неделима част от българското национално пространство и от султана /чрез фермана за учредяване на Българската екзархия от 27.II.1870 г./, и от великите сили /в общия им проект за реформи, препоръчан на Турция на Цариградската конференция от 1876 г./. Това са Северна Добруджа, Нишко и Лесковацко, Южна Тракия, част от Родопите /Смолянския край/. 4. Санстефанският договор постановява създаването на голяма българска държава, но под директно продължително /най-малко две години/ руско окупационно управление. Този договор отдалечава за неопределено време надеждата на българите за самостоятелно политическо развитие - една от характерните черти на доосвобожденския държавноустройствен идеал. Следователно Санстефанският мирен договор не може да замества или да олицетворява националния идеал. Тази идея е продукт на следосвобожденското деформирано мислене на българския политически елит. По редица други причини този мит бе върнат към живот и въведен в обществено-политическо обръщение малко преди и след 10.XI.1989 г.

Ако трябва да бъдем прецизни /а в конкретния случай това се налага/, българският национален идеал се формира през 1878 г. и не е продукт на руско-турски договорености. В териториален аспект той включва земите, населени преобладаващо с българи - Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, - или както най-често се обозначава в програмните документи от третата четвърт на XIX в. - "България, Тракия и Македония". Да се твърди, че българският национален идеал е един нелегитимен и неокончателен руско-турски договор, с който се откъсват и предават на други държави български земи и населения и с който се въвежда чужда окупация в страната, означава да се отрече най-същественото в духа на българския XIX век - стремежът към самостоятелно развитие на целокупния български народ, ориентирано към модерните постижения на европейската и световната цивилизация.

Идеята за федеративно устройство и държавен съюз с някоя от съседните балкански страни, аргументирана неколкократно през 60-те и 70-те години на XIX в., също остава без практическа реализация. Причините за това са свързани с нежеланието на правителствата на Сърбия, Румъния и Гърция за равноправен държавнополитически съюз както до, така и след 1878 г., а също и с невъзможността да се федерират националнообединени общности /какъвто е българският идеал/, след като още през 1878 г. няколко български области са присъединени към съседни държави или остават в Турция, където са подложени на силен дискриминационен и асимилационен натиск.

Нереализирана остава и идеята за лична или реална уния с Османската импеия /с изключение на 22-годишната история на съединените Княжество България и Източна Румелия 1886-1908/ . Независимо от надеждите, които се възлагат на т.нар. дуализъм с Турция в средите на някои еволюционисти от доосвобожденската епоха, и въпреки ентусиазираните оценки на съвременни изследователи за изключителната виталност на този подход, неговата реализация до 1878 г. е осуетена от фактическото надмощие на радикалната българска политическа активност. След Берлинския договор и особено след Съединението 1885 г. този вариант за разрешаване на българския въпрос става все по-малко възможен, макар че за известно време - през есента на 1886 г. - занимава въображението на фактическия държавен глава и пръв регент Стефан Стамболов.

Идеята за "демократска република" също не е осъществена до края на XIX и пез ХХ в. по начина, по който е формулирана през доосвобожденската епоха, и в смисъла, заради който е била идеал на непреобладаващата част от българския елит - избираеми и отговорни управници, работещи за "благото на народа", реално, а не формално господство на законите, "приети по вишегласие", действително равенство на всички граждани пред тях, индивидуално мотивиран, а не пропагандно-агитационен стремеж към гражданско общество. Въпросът за причините, поради които идеалът на демократите-републиканци от XIX в. не се реализира след възстановяването на българската държава, е тема за нови интердисциплинирани проучвания, която очаква своите изследователи.

Идеята за парламентарна монархия според някои е реализирана в Търновската конституция и в модела на управление на Княжество България до 1912 г., но този извод е силно преувеличен и в същината си неточен. У нас центърът на държавното управление /и то като средоточие на права, но не и на отговорности/ по конституция и на практика е поставен върху монарха: най-често той назначава правителство, а след това то организира и "спечелва" изборите; според конституцията от 1879 г. монархът запазва върховен контрол върху най-важните сектори в държавното управление - назначаването и уволняването на правителствата, командването на войската и ръководството на външната политика; той има реално надмощие над Народното събрание - право да го свиква и безусловно да го разпуска, да обнародва приетите закони, без което те не влизат в сила.

Най-пълноценна реализация у нас в края на XIX и през по-голямата част на ХХ в. има идеята за конституционна монархия с ръководна роля на върховния държавен авторитет /монарха/ и с подчинена роля на парламента. Макар и при републиканска конституция, идеята за авторитарно управление, формално ограничавано от зависим и неособено активен парламент, задълго е осъществявана и след 1947 г.

Другият съществен избор от третата четвърт на XIX век - алтернативата монархия или република да бъде българската държава - днес не е актуален. Но доколкото в обществото спорадично възниква въпросът за предимствата и недостатъците на монархическото и републиканското държавно устройство /респ. на конституционно-монархическото и парламентарно-демократичното управление/, трябва да се отбележи, че историческият опит на българите е само един от факторите, влияещи при съвременния избор. Утвърдената през вековете и непреодоляна през последните 125 години егалитарна нагласа и едновременно с това твърде високата търпимост на значителна част от българското общество към авторитарни методи на управление /съчетани с формална демокрация и с прилична, но не много висока социална осигуреност/ могат да ни поднесат някои "изненади" в близко бъдеще.




Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Българският национален идеал през xix век - териториални, политически и държавноустройствени изменения! 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.