Анотация на "История на българската държава и право", автор Гълъбина Петрова


Категория на документа: Право


 Анотация

От "История на българската държава и право", част Средновековие, с автор Гълъбина Петрова ще разгледам "История на гражданското право" и по-подробно правоспособността и дееспособността, брака и семейноправните отношения, наследяването и договорите през Средновековието, развитието им в България, доколкото за това можем да черпим сведения от правно-историческите извори и трактовката, която авторката е направила.

Правоспособност и дееспособност - тези две понятия на правото не могат да се отделят и се свързват най-вече с компетентността.

С термина правоспособност се обозначава признатата от правния ред възможност на човека да бъде носител на права и задължения, с които да участва в обществения живот. Правоспособността възниквайки при раждането на лицето не подлежи на доказване. Проявяването на правоспособността зависи от различни предпоставки.

При различните етапи на историческото, икономическото и политическото устройство на обществото и правото въпросът за дееспособността е разрешаван по различен начин. Често преминавайки през тези етапи на развитие не всички категории човешки личности са еднакво правоспособни, като правоспособността от привилегия на ограничен кръг лица преминава до иманентно качество на всяка личност. При робовладелския строй, а по късно и при феодализма населението е не субект, а обект на правото и само господстващото съсловие на свободните граждани - робовладелците са правно признати, а ограниченията в правоспособността зависят от положението на даденото лице в задругата и семейството. Имуществената правоспособност на отделните задругари е ограничена. В семейството пълна правоспособност има само главата на семейството - бащата. Останалите членове на семейството имат ограничена правоспособност. Ограничения на правоспособността са налагани както за жената през езическия период, така също и за децата, които са зависими от волята на бащата. Синовете имали ограничена правоспособност докато не създадели собствено семейство. След брака те стават глава на семейство и придобиват пълна правоспособност. Робите в България през този период доколкото са съществували са напълно неправоспособни. Те са обект, а не субект на правото. Те не са носители на права, а са третирани като вещ. Данни за това ни дава Земеделския закон.

През периода на развития феодализъм при наличието на частна собственост правоспособността се обуславя от статута на даденото лице. България следва модела на византийската държавноправна уредба.

По дефиниция дееспособността е възможността на правните субекти лично да упражняват придобитите от тях юридически права и задължения. Понятието за дееспособността се разглежда във връзка с правоспособността. Тъй като дееспособността представлява упражняване на права и задължения, тя има за предпоставка правоспособността на правните субекти. Защото да се говори за способността на човека да упражнява чрез съответни юридически действия права и да поема задължения има смисъл само тогава, когато преди това се признае, че може да бъде носител на права и задължения. Предварителното установяване на правоспособността още не доказва наличието и на дееспособността на лицето.

Едно лице е дееспособно, когато достигне определена степен на определена умствена и духовна зрялост, натрупване на опит и познание, и достигане на зрялост на съзнанието и волята. При такава зрялост лицето разбира значението на своите действия и правните последици от тях, може да ръководи своето поведение. Тази зрялост се достига на определена възраст. В средновековието както и развива своята теза авторката двете понятия - правоспособност и дееспособност, се смесват.

Разграничаване между двете понятия се прави отскоро. Без дееспособност не може да е налице правоспособност. Правоспособността е основа и предпоставка за наличието на дееспособност. Според българското средновековно право ограниченията в дееспособността са поставени в зависимост от възрастта, пола, семейното положение и душевното здраве. За малолетните сираци в Еклогата се споменава, че били правоспособни. Те можели да наследяват имуществото на починалите си родители, но до навършаване на определена възраст те били неправоспособни. Това означавало, че те не можели да сключват правни сделки с притежаваното от тях имущество, поради което им бил назначаван настойник. Той се грижел за него и го пазел.

Изследвайки периода на Средновековието според правните източници можем да направим извода, че за различните правни сделки законодателството определя различна възраст. Според Еклогата за придобиване на брачна дееспособност се изисква навършване на 15-годишна възраст за мъжете, и 13-годишна възраст за жената, а Номоканонът установява навършване на 18 години за мъжа и 16 години за жената за придобиване на брачна дееспособност. За съставяне на завещание Еклогата изисква навършване на 15 години за мъжете и 13 години за жените. След навършаване на 20 години сиракът, който има назначен настойник да пази имуществото може да го получи. За достигане на пълнолетие, Синтамата на Матей Властар изисква навършване на 20 години за мъжа и 18 години за жената.

Ограничения в дееспособността съществували и когато физически недостатъци, затрудняват способността за активно упражняване на дееспособността. Въпреки, че в Средновековното законодателство няма ясно определени правила, съществуват някои ограничения. Според Еклогата не могат да правят завещание лудите, глухите и немите по рождение, не можели да завещаят дори дадените им вещи като зестра, а само собствените вещи.

Такива ограничения се посочват че съществуват и при сключване на бракове, при наследяване на имущества и във връзка със семейния и задругарския бит, при наличието на силна родителска власт в семейството. Децата в семейството и членовете на задругата не можели да сключват правни сделки, като това право имали съответно бащата и стареят на задругата.

Жената не можела да се разпорежда с имуществото си без съгласието на съпруга си.

Едва християнското законодателство разрешава дееспособността на жената - тя става равноправен член на семейството наравно с мъжа. Получава възможността да е собственик на зестрата си, след смъртта на съпруга си управлява имуществото, признава се за глава на семейството, и децата са длъжни да й се подчиняват. Има инициатива за развод, иска се съгласието й за брак на децата, както и още права, разширяващи дееспособността й.

Правоспособността и дееспособността на чужденците е следващ въпрос, на който е отделено внимание от авторката. Правоспособността и дееспособността на чужденците не е била еднаква с тези на българското население. Позовавайки се на изворите, става ясно, че отношението на славяните към чужденците било по-меко към чужденците, отколкото отношението към тях у други народи като римляни и германци. На чужденците им били признавани привилегии, а според Псевдомаврикий на гостите били признавани права и в случаите, когато претърпявали нещастие по вина на домакина, а съседите били длъжни да отмъстят за тях.

Привилегиите и правата на чужденците били определяни чрез специални актове - едностранни грамоти на българските владетели и международни договори. Те били сключвани между българския владетел и съответната чужда страна. Такива са:
* Договорът на Тервел с Византия - 716 г.,
* Дубровнишката грамота на Иван Асен II - 1230 г.,
* Договорът на Михаил II с Дубровник - юни 1253 г.,
* Договорът на цар Иван Александър с Венеция - 1347 г.,
* Писмо - грамота на цар Иван Александър до венецианския дож Андреа Дандоло от 1352 г.,
* Договорът на добруджанския владетел княз Иванко с генуезците

В правните извори чужденците са наричани верни приятели, братя, почитани и възлюблени и им се признава право да ходят по всички области на страната с всякаква стока, да продават и купуват свободно, гарантирала се е тяхната сигурност и имущество.

Правоспособността и дееспособността на чужденците не била еднаква за всички. В Брашовската грамота се дава обещание да се вземат чужденците под царска закрила, а в Дубровнишката грамота за чужденците се казва, че ако някой им навреди към него милост няма да има.

Договорът с Византия от 716 година предвижда търговците от двете страни да бъдат снабдявани с грамоти и печати, а на тези които нямат печати да се отнема имуществото и да се внася в държавното съкровище.

В Договора с Венеция сключен от Иван Александър се предвижда заплащане на мито, съдебна защита, а в Договора на Михаил II с Дубровник - да не се взема мито нито в града, нито на мостове, нито на реки, нито на пътища, а при съдебна защита да не се плащат такси и съдебни разноски. При тези договори дори се предвижда да се запази и предаде имуществото на търговеца при случай на смърт.

Разглеждайки по-горе цитираните исторически извори можем в заключение да кажем, че правоспособността и дееспособността на чужденците не били еднакви за всички и били определяни по различен начин.

Обстоен поглед за брака и семейноправните отношения, като институции, от която винаги обществото се е интересувало изключително много и е определяло условията и начините за встъпване в брак, а също е контролирало тяхното спазване са обект на научен анализ във "История на българската държава и право".

През езическият период, както и в първите векове от развитието на българската държава за бракът черпим сведения от Отговорите на Папа Николай I по допитванията на българите, ЛИБИ (Латинските извори за българската история), както и фолклорът.



Сподели линка с приятел:





Яндекс.Метрика
Анотация на "История на българската държава и право", автор Гълъбина Петрова 9 out of 10 based on 2 ratings. 2 user reviews.